— Да, но е така. Наивно е от твоя страна да си въобразяваш, че би могло да бъде другояче.
— Наивно! На теб ти харесва не повече, отколкото на мен — изтъкна младото момиче. — Защо тогава се примиряваш? Защо не говориш с баща си да се анулира годежният договор?
— Мислиш ли, че вече не съм го сторил?
Тя усети как надеждите й се стопяват. Той вече бе разговарял с баща си и по тона му разбра, че не бе имал по-голям успех от нея.
— Ако питаш мен, много лесно се предаваш — горчиво измърмори Милисънт, осъзнавайки, че тя също бе постъпи ла така.
— Не те питам, момиче, нито пък ще го направя, след като по поведението ти си личи, че си още дете. А мнението на едно дете няма значение за мен.
И това бе мъжът, на когото трябваше да даде възможност? Възможност да я обижда и подценява? Да, няма що, от него със сигурност ще излезе достоен съпруг — колкото свински изпражнения!
Лицето й пламна, а очите й засвяткаха от гняв.
— А ти изобщо би ли чул нечие мнение? Хора като теб обикновено се вслушват само в собствените си мисли.
Думите и улучиха в целта. Сега лицето му бе не по-малко зачервено от нейното. Той пристъпи няколко крачки напред. Милисънт бе забравила как се справя този мъж е това, което не му харесва да чуе — с юмруците си.
Но девойката не се отдръпна, нито се сви от страх, защото гневът й бе прекалено силен. Не трепна и когато ръката му се вдигна и я хвана за брадичката. Не я заболя, но не можеше да се измъкне, нито да избегне заплашителния му поглед.
— Ще се научиш да говориш мило, момиче, или ще мълчиш! — изрече през стиснати зъби Улфрик.
— Така ли?
Гласът й потрепери и това го накара да се усмихне. Това не бе приятна усмивка, а зла и едновременно с тона самодоволна. Почувства, че й се повдига.
Беше прекалено близо до него. Никога досега не се бе чувствала толкова малка и незначителна, дори когато бе близо до Роланд, а той бе по-висок от този мъж.
Той се наведе още по-близо, сякаш искаше да изпита смелостта й.
— Да, ще се научиш, защото много скоро ще разбереш, че аз не съм баща ти. Не си въобразявай, че ще продължиш да правиш каквото си искаш, както досега.
— Ти не знаеш какво ми е било позволявано!
— Много добре виждам какво ти е било позволявано и то никак не ми харесва. Следващия път, когато те видя, очаквам да бъдеш прилично облечена. Все още не знам как изглежда бъдещата ми съпруга, тъй като приличаш на същински просяк.
Милисънт потрепери от възмущение. Бутна го настрани и се спусна към вратата. Зад гърба й се разнесе подигравателен смях.
— Нима няма да приготвиш на бъдещия си съпруг нещо за хапване?
Чак когато стигна до стълбите, водещи към горния етаж, Милисънт се обърна и извика:
— Само ако мога да ти поднеса на тепсия собствения ти език!
Глава 10
— Време е, милейди.
— Така ли? — измърмори във възглавницата Милисънт.
— Да, погледнете през прозореца — рече слугинята. — Слънцето вече изгря.
— Ти погледни, Ина, а аз ще поспя още малко.
— Но вие никога не сте спали толкова до късно.
Момичето отметна завивката, но Милисънт я придърпа обратно и недоволно изръмжа.
— Досега винаги съм се наспивала, но тъй като през изминалата нощ не успях, сега ще си наваксам. Върви си, Ина, и се върни след час… или два… или три. Да, три часа ми звучи добре.
Прислужницата цъкна неодобрително с език, но излезе и затвори вратата зад себе си. Милисънт въздъхна и отново потъна в сън. Но не след дълго завивката й отново се отметна.
— Ако не станете веднага, ще пропуснете обяда — разнесе се предупредителен глас.
Милисънт смаяно ахна и седна в леглото.
— Обяда? И ти си ме оставила да спя толкова до късно?
Обядът, едно от двете главни яденета в замъка, се поднасяше малко преди пладне.
Слугинята я изгледа укорително, сякаш искаше да каже: „Аз се опитах да ви накарам да станете, но вие не ме по слушахте.“ Младата Ина бе добра и чевръста камериерка и прислужваше на двете сестри от дълги години, затова по някога си позволяваше да смъмря по-голямата си господарка.
Милисънт не й обърна внимание и скочи от голямото легло, което споделяше със сестра си. Джоун, разбира се, бе станала отдавна и без съмнение през цялата сутрин бе забавлявала гостите им — едно от многобройните задължения на домакинята на голямо имение. След смъртта на майка им, Джоун винаги се бе смятала за господарката на Дънбър, тъй като Милисънт изобщо не бе проявявала желание да се държи като такава.
Тя захвърли дебелата нощница, с която спеше през зимата, и измъкна от гардероба чиста туника и чифт панталони. Вече бе почти облечена, когато си припомни, че днес трябва да облече нещо друго, а не обичайната си момчешка премяна. Всъщност бе обещала на баща си. Ала бързо отпъди неприятната мисъл и завърза панталоните си. Да се облече по-различно, и то само защото Улфрик й бе заповядал? След като я обиди със забележката си, че прилича на просякиня?
Изсумтя и се озърна за ботушите си. Не ги видя и попи та Ина:
— Къде са ми ботушите?
— Под леглото, където сте ги захвърлили.
— Никога не ги оставям там. Оставям ги до легена. Много добре знаеш, че не обичам да спя с мръсни крака. Ти самата ми стопли водата, за да се измия!
Това й бе станало навик, откакто преди много години, заради счупения си глезен, не бе събувала ботушите си в продължение на три месеца, и когато го бе сторила, я бе лъхнало силно зловоние. Оттогава не можеше да заспи, преди добре да си измие краката с топла вода.
Ина се наведе под леглото и измъкна липсващите ботуши. Устните й се изкривиха в тържествуваща гримаса, която означаваше: „Нали ви казах?“
— Може би това е причината, поради която не сте спали добре през изминалата нощ?
Милисънт се изчерви. Снощи бе толкова разстроена, че явно бе забравила да се измие. Припомни си, че много й се искаше да поговори с Джоун, ала сестра й бе дълбоко заспала и не й даде сърце да я събуди. Така че си легна, без да сподели с някого тревогите си, и сега те й тежаха още повече.
Стомахът й изкурка и й напомни, че вчера почти не бе слагала залък в устата си, затова побърза да довърши тоалета си. Протегна ръка към дебелата вълнена пелерина, но прислужницата й подаде друга.
— След като не възнамерявате да се облечете така, както би искал вашият скъп баща, поне сложете това в чест на гостите — предложи Ина.
Държеше дълга наметка, която много по-добре щеше да подхожда на някоя красива рокля. Беше изработена от прекрасно тъмносиньо кадифе и поръбена с черни кожи. Милисънт реши, че може да направи тази отстъпка и кимна, позволявайки на прислужницата да я надипли около слабите й рамене и да закопчее златните катарами, съединени със златна верига.
Ина поклати глава и недоволно въздъхна, тъй като наметката щеше да изглежда чудесно върху светлосинята рокля, за която бе предназначена. Но Милисънт отново не й обърна внимание и изхвърча от стаята.
Голямата зала бе шумна и оживена, тъй като обитателите на замъка вече се бяха събрали за обяд. Понеже вече й премаляваше от глад, Милисънт взимаше по две стъпала наведнъж, докато се спускаше по стълбите на северната кула. Но щом се озова в голямата зала, тя рязко се закова на място. Улфрик вече бе там и сякаш я очакваше. И наистина бе така, осъзна тя, тъй като погледът му бавно се плъзна по нея и после
