— Ти даваш на животните това, от което те най-много се нуждаят, нали? — изтъкна Джоун. — Доверие, състрадание, ласкаво и нежно отношение — всичко, което е нужно, за да не се плашат от теб.
— Този мъж не се нуждае от състрадание, нито пък му е потребно да ми вярва. Та с какво бих могла аз да му навредя? Освен това дълбоко се съмнявам, че ще намери ръката ми за нежна, ако го ударя с нея по главата.
— И ти наричаш това нежност? — засмя се сестра й.
— Не, просто ти казвам, че няма да я усети. Така че с какво бих могла да го опитомя?
Джоун сви рамене, но след миг на устните й заигра лукава усмивка.
— Уилям обичаше да казва, че всички мъже се нуждаят от едно хубаво лудуване в леглото, за да бъдат щастливи.
— Джоун!
— Е, той наистина казваше така.
— И това ли бе всичко, което го правеше щастлив? — невярващо попита Милисънт.
— Не, той бе щастлив просто да е с мен, но вече ти казах, че много ме обичаше. Ако не желаеш любовта на Улфрик, тогава ще трябва да се постараеш да се чувства задоволен и така ще можеш да живееш в съгласие с него.
— Оценявам това, което правиш, Джоун — усмихна се Милисънт, — и навярно съветите ти биха били много полезни, ако бъда принудена да живея с него. Но предпочитам това да не се случва. Да живея с мъж, който всеки миг може да вдигне юмрука си срещу мен? Той е жесток и груб и винаги прибягва до насилие. Такъв беше като момче, такъв е и сега.
— Но това също може да бъде обуздано, ако се постараеш да го опитомиш с нежност и разбиране.
— Може би той смята да направи точно това, което и ти ме съветваш — да ме опитоми и да ме направи такава, каквато той би искал. Да не би да смяташ, че ще мога дълго да понеса подобно насилие?
— Необходимо е да се правят взаимни отстъпки, Мили.
— Това предполага равенство между мъжа и жената, а нали ти сама току-що ми изтъкна, че такова нещо е невъзможно в брака? Той няма защо да прави отстъпки. Той е мъж и единствено неговото мнение е меродавно, може да наложи всичко, каквото му хрумне. Докато аз съм едва ли не нищо, една жена, която трябва да се съгласява и да се примирява. Господи, как мразя това!
По лицето на Джоун пробягна сянка. Не за пръв път чуваше колко много мрази сестра й женското тяло, в което се бе родила. И както и преди, така и сега, не знаеше какво да й каже, за да я утеши, да я накара да приеме по-лесно съдбата си.
Никой не оспорваше правото на мъжа да постъпва както намери за добре. Но една жена нямаше право на това. Повечето жени никога не се замисляха, че всъщност ги смятаха за собственост — на това ги учеше църквата, такива бяха за своя крал, за семействата си… за съпрузите. Тези, които оспорваха това, подобно на Милисънт, никога нямаше да се примирят с участта си и никога нямаше да бъдат щастливи.
Глава 14
Ловците спряха на малката поляна, за да пуснат ловните соколи. По това време на годината нямаше много дивеч, но добре обучените птици нямаше да пропуснат плячката и щяха да се спуснат от небето, за да я убият.
Гледката на сокол в действие доставяше изключително удоволствие на всеки ловец. Въпреки че Милисънт предпочиташе да ловува, използвайки собствените си ловни умения, не можеше да не се възхити на усъвършенстваните от обучението хищнически инстинкти.
За разлика от гостите, всички рицари от Дънбър имаха собствени птици. Макар че мнозина пътуваха с ловните си соколи, Улфрик и хората му не бяха предвидили участието си в подобен лов.
Повечето от благородниците — и мъже, и жени, притежаваха собствени ловни соколи, а някои от тях толкова много ги ценяха и обичаха, че никога не се разделяха с тях. Всъщност не бе рядко срещано явление птиците да придружават господаря си на трапезата — независимо собствена или чужда — и да се хранят от ръката му с най-отбрани късове месо. Един ценен сокол обикновено не се разделяше със своя собственик — седеше кацнал върху китката му или върху облегалката на стола му.
Но също като Милисънт, и Улфрик бе дошъл на този лов по-скоро като наблюдател, отколкото като участник. Странно, но девойката се улови, че очите й се задържат по-дълго върху него, а не върху красивия полет на птиците.
Искаше й се Джоун да не й бе изтъкнала колко красив мъж бе той, защото не можеше да не се съгласи с това твърдение. Чертите на лицето му бяха ясно изразени и изключително мъжествени. Той се придържаше към стария нормандски обичай да бръсне гладко лицето си. Крал Джон си бе пуснал брада и повечето от благородниците му подражаваха, но не и Улфрик.
Косата му също бе малко по-дълга от обичайното, всъщност бе дълга колкото нейната. Това я караше да се чувства някак си… странно. Не че му завиждаше за тази лъскава грива от блестящи гарвановочерни кичури, но внезапно изпита желание собствената й коса да е малко по-дълга… всъщност много по-дълга, което бе глупаво и смешно.
Той наистина изглеждаше величествено, възседнал прекрасния си черен жребец, а широката сива пелерина се стелеше но лъскавия гръб на животното и достигаше до опашката. Дори и когато бе спокоен, Улфрик седеше из правен на седлото, с изпънати рамене, а широките му мускулести гърди сякаш още повече подчертаваха тънката му талия.
Джоун бе казала истината — по това стройно мъжко тяло нямаше излишна тлъстина или отпусната плът. Мускулите на гърдите му опъваха черната туника и се извиваха подобно на змии под финия плат. Дългите му крака също бяха стегнати и мускулести, а високите до коленете кожени ботуши плътно обвиваха прасците му.
Наистина всичко във външния му вид бе радост за окото. Жалко, че той бе типичен жесток и свиреп рицар, а тя очакваше нещо повече от един съпруг. Знаеше, че не е реално един мъж да бъде жесток само на бойното поле, но точно с такъв мъж искаше да прекара остатъка от живота си и бе сигурна, че Роланд е идеалният съпруг за нея, а не Улфрик де Торп.
Явно твърде дълго се бе взирала в Улфрик, тъй като той го усети и тъмносините му очи внезапно се приковаха в нея. Той се взря изпитателно в лицето й. Милисънт се почувства неспокойна и в същото време в гърдите й се надигна непознато вълнение, още повече, че той не я приближи, а само продължи да я гледа настойчиво.
Младото момиче се опита да отвърне поглед, но безуспешно. Той сякаш я бе омагьосал. Не усещаше студ, а по-скоро обратното — стана й горещо… Това я накара да потръпне и тя се загърна по-плътно с наметката си. Действието й го накара да се усмихне, като че ли знаеше, че именно той е причината за неудобството й.
В следващия миг препусна към нея. Милисънт бе изненадана, че той бе изчакал толкова дълго, след като й бе заповядал да присъства на лова. Но веднага след като напуснаха замъка, Улфрик престана да й обръща внимание.
Трябваше му малко време, за да стигне до нея, тъй като девойката съзнателно се бе държала на разстояние от него. Той приближи, но дръпна юздите на коня си недалеч от Стомпер. Обаче жребецът не му се подчини и не спря, а допря муцуната си до ръката на Милисънт, очаквайки приятелско почесване, въпреки отчаяните усилия на Улфрик да го отдръпне от нея.
Тя го чу как изруга ядосано, задето не можеше да обуздае собствения си жребец.
— Господи, какво си направила с коня ми? — сърдито извика той.
— Нищо, просто се сприятелихме — отвърна Милисънт, усмихна се на животното и го почеса. Стомпер рязко изви глава, за да се увери, че нищо не я застрашава.
— Хм… има нещо загадъчно, нещо дяволско в начина, по който се справяш с животните.
Милисънт презрително изсумтя, ала в същия миг съжали. Може би щеше да бъде в нейна полза, ако Улфрик я смята за вещица. Вероятно нямаше да бъде толкова груб и жесток с нея, ако подозираше, че тя може да му отмъсти по някакъв свръхестествен начин. Тази мисъл й достави искрено удоволствие.
— Животните, с които се сприятелявам, просто знаят, че аз няма никога да ги нараня. Дали и твоят жребец мисли същото за теб?
