в настроение да слушам критиките му. Здравата го набих. Когато няколко часа по-късно дошъл на себе си, го чули да се кълне, че ще набучи главата ми на кол.
— Трябвало е да го убиеш.
Улфрик сви рамене.
— Кралят не обича, когато убиват капитаните му заради маловажни неща. А и аз не взех заплахата му на сериозно. Той беше глупак и затова не мисля, че е в състояние да измисли подобно отмъщение. По-скоро би нападнал мен, а не би се опитвал да ме засегне, като убие някой друг.
— Кой може да е тогава?
— Сигурно си мислиш, че имам много врагове — ухили се Улфрик. — Истината е, че не мога да се сетя за никой друг. Но какво ще кажеш за себе си? Ти също ще изгубиш, ако този съюз не се осъществи.
Последните думи на сина му смутиха Гай.
— Не съм се замислял за това, но ти си прав. Ще трябва здравата да се разровя из паметта си. За разлика от теб, аз имам безброй врагове.
— Безброй? — замислено го изгледа младият мъж. — Ти? Та твоята честност е пословична?
— Не съм казал, че враговете ми са честни хора — засмя се баща му. — Тъкмо обратното. Само един безчестен човек би търсил тайно отмъщение. Но искам да се вземат допълнителни мерки за охраната на Милисънт. На кого си възложил да я наблюдава?
— С изключение на мама?
— Сигурно се шегуваш, въпреки че майка ти много стриктно изпълнява задълженията си, а тя смята грижите около момичето за част от тях.
— Всички изходи от замъка се наблюдават, татко. Милисънт не може да направи и крачка навън от кулата си, без аз да узная.
Гай кимна.
— Аз бих засилил ограниченията за влизането в Шефърд. Но когато започнат да пристигат гостите за сватбата, придружени със слугите и оръженосците си, смятам, че трябва да я държим по цял ден в женското крило.
— Тя едва ли ще се съгласи — предупреди го Улфрик.
— Може би, но нямаме друг избор.
— В такъв случай, оставям на теб да й го съобщиш, когато му дойде времето.
Глава 23
Обитателите на замъка започнаха да сядат по дървените пейки в очакване на храната. Дългата маса върху подиума, където се хранеха господарят и свитата му, все още бе празна. Поканените на почетната маса чакаха господарят заеме челното място, за да седнат, но лорд Гай все още бе потънал в разговор със сина си.
Милисънт забеляза, че лейди Ан на три пъти се запътваше към нея, но слугите все я спираха с някакви въпроси. Надяваше се, че майката на Улфрик няма да започне отново с приказките за сватбата. За щастие, явно не бе съдено на лейди Ан да стигне до нея. Тя за пореден път промени посоката си и отиде да вземе съпруга си, за да започнат обяда. Улфрик за миг остана сам и насочи погледа си към Милисънт.
Преди да отиде при нея, ако въобще имаше подобно намерение, тя сграбчи ръката на сестра си и я помъкна към масата, която бързо бе започнала да се запълва. Трябваше да намерят две места едно до друго, за да не може никой да се настани между тях. Изобщо не се интересуваше дали Улфрик ще си помисли, че го избягва. А това си беше самата истина. Откри една тясна пейка само с две места.
— Какво правиш? — изсъска Джоун, когато Милисънт я бутна да седне.
— Не искам да му дам възможност да разговаря с мен насаме — изсъска в отговори Милисънт.
— Напразни усилия, Мили — въздъхна сестра й. — Ако пожелае да разговаря с теб насаме, той ще намери начин, независимо дали го искаш или не. Освен това би трябвало да седиш до него.
— Защо? — упорито вирна брадичка Милисънт. — За да ми развали апетита ли?
— Преувеличаваш способностите ми, момиче — заяви Улфрик, докато се настаняваше до нея.
Милисънт настръхна и се извърна. Видя, че възрастният рицар, който седеше от другата й страна, се бе преместил по-надолу, за да освободи място за годеника й. Погледна Улфрик и лицето й придоби кисело изражение.
— Колко мило, че се присъединихте към мен, милорд — изрече през стиснати устни тя.
— Сарказмът никак не ти отива — безизразно отвърна Улфрик.
— Бих искала да се махнеш оттук. Така по-добре ли е?
— Много по-добре. Истината винаги е за предпочитане… дори когато не ти носи никаква изгода.
Милисънт изсумтя презрително, извърна се към сестра си и поведе съвсем обикновен разговор с нея. Дори и да го чуеше, Улфрик едва ли щеше да има за какво да се намеси. Планът й успя. Той не се опита да ги прекъсне.
Би желала мълчанието му да е достатъчно, за да престане да го забелязва. Ала въпреки че се бе притиснала до Джоун, за да избегне всякакъв допир с нежелания си годеник, нито за миг не можеше да забрави, че той е до нея, само на един пръст разстояние.
Присъствието му й действаше смущаващо и това със сигурност се отрази на апетита й. Хранеше се, но не осъзнаваше какво яде. Пиеше, но вместо с вино, чашата й можеше да бъде пълна с оцет и тя нямаше да забележи. Когато отново чу гласа му, едва не въздъхна от облекчение.
— Обърни ми малко внимание, момиче. Трябва поне да, изглеждаме като годежна двойка.
Тонът му бе определено сърдит. Милисънт започна да разбира, че той я нарича „момиче“, когато е недоволен от нея.
Тя се извърна и повдигна любопитно вежди.
— И как би трябвало да изглежда една такава двойка?
— Може би щастлива?
Девойката едва се сдържа да не избухне в подигравателен смях. Вместо това устните й се изкривиха в кисела усмивка.
— След като повечето от сватбите, подобно на нашата, са предварително уредени между семействата? И какво, ако смея да попитам, ще донесе щастие в подобни съюзи?
Той се замисли за миг.
— Е, може би фактът, че и двамата сме здрави, никой от нас не е гърбав или кривоглед, това са все неща, които биха могли да предизвикат радост.
Представи си го как ще изглежда с кривогледи очи и този път не се сдържа и се засмя. Щастие, как ли пък не! Ще покаже на всички, че няма по-нещастна двойка от тях двамата.
Извъртя очи и го чу как той също избухна в смях. Очевидно усилията й да покаже на всички, че двамата никак не са щастливи се провалиха. Всъщност Милисънт се отпусна, а това бе за предпочитане пред напрежението, кое то я бе сковало преди малко.
— Струва ми се, че ще трябва да се отрека от думите си. Ти си много живописна картинка, момичето ми, дори и ако си кривогледа.
Тя се изчерви. Много трудно й бе да приеме комплимент от него, а дори не бе сигурна дали думите бяха комплимент. Ако някой друг й бе казал подобни неща, една ли щеше да им обърне внимание. Но неговите думи попаднаха право в сърцето й и стомахът й се сви на топка.
Протегна се за чашата си и едва не я разля. Господи, нима ръцете й трепереха толкова силно? Течността опари гърлото й, но й помогна, защото сега поне можеше да го погледне, без да се изчервява.
Обаче и това се оказа грешка. Засмяното му лице изглеждаше още по-красиво, а в тъмносините му очи искряха весели пламъчета, които смекчаваха твърдите очертания на устните му. Сега изглеждаше толкова различен и в никакъв случай не приличаше на жесток грубиян. Господи, той наистина бе красив и завладяващ мъж!
Изглежда учудването бе изписано на лицето й, защото неговото внезапно промени израза си — заприлича на този от сутринта, малко преди да я целуне. Милисънт затаи дъх, а стомахът й се преобърна. Пулсът й се ускори, а ударите на сърцето й отекваха силно в ушите й.
