Усмивката й стана още по-лъчезарна. Господи, точно това би казала Джоун. Отдавна не се бе представяла за сестра си, ала изглежда не бе загубила умението си да го прави.
— Улф не е виновен, милейди — увери я Реймънд. — Щеше да бъде много по-добре, ако не знаеше нищо, но вашата сестра съвсем ясно му е заявила за чувствата си към някакъв друг мъж.
— И това го е раздразнило?
— Лично аз се съмнявам, че това ще го подразни. Той е убеден, че след време всички чувства на жена му ще бъдат изцяло насочени към него.
Милисънт едва се сдържа да не изсумти презрително. Без съмнение е убеден, самонадеяният глупак! Освен това вече й омръзваше да се представя за сестра си. Любопитството й бе задоволено, като се изключи само едно нещо.
— Има ли някаква причина за този разговор, сър Реймънд? — любезно попита тя.
Той се изчерви и тя мигом осъзна грешката си. Въпросът бе твърде прям за лейди Джоун. Сестра й никога не би поставила някого в неудобно положение, докато Милисънт, която бе известна с безцеремонното си държание и хаплив език, бе предизвикала доста обърквания.
— Надявах се да мога да уверя брат си, че няма за какво да се притеснява. Всъщност, надявах се, че ще ми кажете името на този мъж, за да поговоря с него и да се опитам да разбера дали отвръща на чувствата на лейди Милисънт. Ще бъде чудесен подарък за брат ми в навечерието на сватбата му, ако мога да го уверя, че няма никакъв съперник за сърцето на съпругата си.
— Наистина би било — процеди през стиснати устни Милисънт, — но въпреки това не мога да ви помогна да му поднесете този дар. Ще трябва да говорите лично със сестра ми, сър Реймънд. Тя никога не ми е доверявала името на мъжа, за когото говорите.
Нямаше как да не излъже. Изобщо не искаше да забърква Роланд в тази история, след като дори не му бе казала, че иска да се омъжи за него.
— Нима никога не го е споменавала? — усъмни се Реймънд. — Вие със сестра си сте близначки, а това предполага, много по-голяма близост, отколкото между други родственици. Мислех, че си имате пълно доверие една на друга.
Милисънт не можа да се сдържи и се засмя.
— Разбира се, че си имаме, но има съвсем лични неща, които сестра ми не споделя с никого, дори и с мен. Аз знам за… привързаността й към този мъж, но тя никога не го е назовавала по име пред мен, поне не с истинското му име. Когато говори за него, го нарича Нежния гигант.
— В такъв случай наистина ще трябва да поговоря със сестра ви — въздъхна Реймънд.
— Желая ви късмет, сър Реймънд — усмихна се Милисънт. — След като тя не е споменала името му пред мен, едва ли ще го каже на вас. Ала нищо не ви пречи да опитате.
Глава 26
В крайна сметка Милисънт не успя да излезе от замъка. Понеже бяха близначки, за хората бе много трудно да различават двете сестри и затова на стражите пред вратата им бе наредено да не пускат навън никоя от тях.
Проклети предпазни мерки! За нейна беда Улфрик бе помислил за всичко. Но тогава какво правеше тук, в Шефърд Касъл, след като пак бе в опасност? Ако трябваше да я придружава въоръжен ескорт всеки път, когато пожелае да отиде някъде, можеше да си остане в Дънбър. Нали причината да я доведе тук бе, че Улфрик вярваше ми хората си, понеже сред тях нямаше наемници.
Толкова бе ядосана, че едва не тръгна да го търси, но си припомни как се бяха разделили малко по- рано. Точно сега Улфрик бе побеснял от гняв, така че бе по-разумно да за пази хапливите си забележки, когато го види за вечеря. Ето защо прекара остатъка от следобеда, изкарвайки яда си на горкия гоблен, като този път наистина си служеше с иглата.
За късмет на гоблена, сестра й работеше точно до нея и спокойно разшиваше ужасните бодове, без да каже каквото и да било. Милисънт почти не я забелязваше, потънала в нерадостните си мисли.
Би искала да разбере кой се опитваше да я убие. Ала поради засилената охрана, нямаше изгледи да узнае. Едва ли някой би бил толкова луд, за да рискува да я нападне отново, след като нямаше никаква надежда да успее. На вярно щеше да предпочете да изчака сгоден случай, когато тя сама ще му падне в ръцете.
Милисънт не се смяташе за неуязвима, нито за способна да се справи сама във всяка ситуация… но бе готова за предизвикателствата на повечето от тях. Нейните любимци щяха да я защитят добре, макар да не изглеждаха толкова застрашително като четиримата едри пазачи, които следяха всяка нейна крачка.
Бе решена да държи животните при себе си — или поне Гроулс и Риска. На пръв поглед Гроулс изглеждаше много кротък, въпреки че бе вълк. Ала независимо от това спокойно можеше да разкъса трима мъже, и то само докато мигнеш два пъти, а Риска можеше да изплаши поне десетина. Двете животни съвсем спокойно можеха да осигурят безопасността й и извън замъка, но тя нямаше право да излиза вън от непристъпно високите крепостни стени на Шефърд Касъл.
Наистина извън пределите на имението се нуждаеше от въоръжен ескорт, още повече, че не познаваше добре околността. В крайна сметка не беше глупачка. Но едва ли някой щеше да се опита да я улучи със стрела зад стените на Шефърд Касъл, защото нямаше да има възможност да избяга. Нито пък някой би се осмелил да я отвлече от замъка, поради засилената охрана на портите.
Смяташе да изтъкне всичко това пред Улфрик, ако той се присъедини към нея за вечеря. Бе взела животните със себе си — Гроулс си почиваше под масата в краката й, а Риска бе кацнал на рамото й. Милисънт бе готова за разговора, но годеникът й не се появи.
Започнаха да се хранят, а от Улфрик все още нямаше и следа. Вечерята почти привършваше, но него го нямаше. Милисънт вече бе не само раздразнена, а побесняла от гняв. Та нали тъкмо той настояваше двамата да прекарват повече време заедно. А през целия ден почти не го бе виждала.
Тъкмо се канеше да напусне подиума — където според обичая слугите подреждаха дългата маса за господарите на имението, — когато го видя да влиза в залата. Спря се на входа и огледа обширното помещение. Тъмносините му очи се насочиха към нея, после се извърнаха. Изражението на лицето му не се промени. Той поднесе към устата си бутчето от яребица, който държеше в ръка, след което отхапа голям къс от сочното месо. С вечерята бяха поднесли и печени яребици, освен обичайните блюда от риба и еленско месо.
Значи той бе отишъл в кухнята, вместо да седне при нея и да вечеря на спокойствие. За разлика от Дънбър, където кухните още преди много години бяха преместени в по-ниското крило на замъка, кухните в Шефърд се намираха във вътрешния двор. По този начин димът не влизаше в голямата зала, но докато стигне до масата, храната изстиваше, особено през зимните месеци.
Всеки можеше много лесно да проникне в кухните, без да влиза в голямата зала — поне не е било никак трудно за Улфрик — той можеше да се движи свободно из замъка. Ако искаше да я избягва, не бе нужно да гладува.
Искаше й се и тя да има подобна възможност. Но нима по време на обяда не й бе доказал, че тя няма никакъв избор? Това накара гнева и да кипне още повече.
Не го изчака да дойде при нея — всъщност той явно нямаше никакво намерение да го прави, защото след като няколко мига се взираха втренчено един в друг, той продължаваше да стои на мястото си с безразлична физиономия. Нито пък я бе грижа в какво настроение бе, след като нейното бе отвратително.
Милисънт приближи към годеника си.
— Бих искала да ти кажа нещо… Насаме.
Черните вежди на Улфрик се повдигнаха нагоре и това не я изненада. Милисънт бе забравила, че по- рано през деня той се бе обърнал към нея със същата молба, но тя му бе отказала.
Девойката се досети за мислите му и побърза да поясни:
— Не, не искам да се целуваме.
— Тогава по-добре ми кажи тук всичко, каквото имаш да казваш. Ако отново остана насаме с теб, момиче, със сигурност ще те целуна.
Не разбра защо думите му я накараха да се изчерви, а стомахът й се сви. В гласа му нямаше чувствени
