нотки, съвсем не. Тонът му бе по-скоро сърдит, а лицето му — намръщено.
Странно, но не раздразнението му обузда нейния гняв, а по-скоро странното прималяване, което накара коленете й да затреперят. Затова, когато заговори, тонът й не бе толкова остър и заядлив, колкото бе възнамерявала:
— Бих искала да обсъдим моето затворничество тук.
— Ти не си затворничка — изсумтя Улфрик.
— Да, но изглежда съм, след като не мога да отида дори до конюшнята, за да се погрижа за коня си, без онези четири чудовища да ме съпровождат.
— Чудовища?
— Пазачите, на които си заповядал да ме следват на всякъде.
Той я изгледа безучастно за миг, после устните му се извиха в усмивка.
— Не, не е по моя заповед. Аз съм взел някои предохранителни мерки, но за личната си охрана трябва да благодариш на баща ми. Нима още не си разбрала, че сега се намираш както под моя, така и под негова закрила?
Милисънт преглътна хапливия си отговор.
— Това е непоносимо — рече вместо това.
— И ще стане още по-лошо.
— Не мога да си представя нещо по-лошо, а освен това въобще не е необходимо. Погледни ги.
Тя кимна към Гроулс, който я бе последвал и сега бе вперил любопитен поглед в Улфрик. После взе Риска от рамото си, сложи я върху китката си, облечена в ловна ръкавица, стисна я за крака и вдигна високо ръката си. Птицата не се опита да полети, но разпери широко крилете си. Милисънт трябваше да наклони глава, за да ги избегне.
— Тези двамата са единствената защита, от която се нуждая, докато се намирам зад крепостните стени на Шефърд. Говори с баща си и му обясни.
Може би не биваше да го изрича с толкова заповеднически тон.
Улфрик отново повдигна вежди, въпреки че този път не толкова високо. Но устните му бяха стиснати — явен знак, че тонът й никак не му бе харесал.
— Баща ми е там — кимна той към огнището. — Имаш език и можеш да го използваш, при това доста… красноречиво.
Извърна се и понечи да се отдалечи. Милисънт го хвана за ръката.
— Той ще послуша теб, а не мен.
— Аз също ще те послушам, момиче, когато се научиш да отправяш молбите си по… по-женствен начин.
— Нима очакваш да те моля? — ужасено възкликна Милисънт.
— Това би било интересно, но…
— По-скоро ще си отрежа езика!
— …не е необходимо — довърши той и се засмя. — Само предложих да използваш по-любезен тон. Ала изглежда това е нещо съвсем непознато за теб, защото явно не разбра какво имах предвид.
Милисънт стисна устни, изгледа го свирепо, засегната от обидата, която току-що й нанесе по своя обичаен заобиколен начин, и се отдалечи от него. Да му говори любезно? Когато изобщо не можеше да размени и две думи с него, без да усети, че се вбесява? Той я предизвикваше постоянно и тя започваше да подозира, че го прави нарочно. А всички й разправяха, че двамата щели да имат спокоен и мирен брачен живот? Ха! Това няма да го бъде! Никога!
Глава 27
Измина една седмица без да се случи нищо. Денят на сватбата наближаваше прекалено бързо — факт, който все повече разстройваше душевния покой на Милисънт. През изминалите дни успя да се въздържи от нова препирня с Улфрик, но само защото двамата почти не си говореха. Дори когато седяха един до друг по време на хранене, той не настояваше тя да се преструва пред останалите, че се радва на компанията му.
Мълчанието му й действаше на нервите, може би защото усещаше някакво напрежение и скованост в поведението му, които не можеше да си обясни. Не разбираше дали се дължи на спотаен гняв, но това я правеше несигурна и я караше постоянно да бъде нащрек и да очаква нещо — незнайно какво.
През седмицата лейди Ан организира различни забавления за дамите. Едно от тях бе малка сбирка в салона на горния етаж по случай свършването на гоблена, на която бяха поднесени сладки и вино. Гобленът бе закачен на стената над огнището в голямата зала. Със светлосините си очи, които Джоун бе избродирала, сега рицарят приличаше много повече на сър Гай, отколкото на сина му, за което Милисънт й бе особено благодарна. Но въпреки това приликата между двамата бе поразителна и девойката се улавяше, че доста често обръща взор към гоблена.
По време на вечерите в голямата зала свиреха пътуващи музиканти, имаше много танци и веселие и дори Милисънт се отдаде на забавленията, които за малко я накараха да забрави, че би предпочела да се намира навсякъде другаде, а не зад стените на Шефърд Касъл.
Майката на Улфрик бе решила, че годеницата на сина й трябва постоянно да бъде до нея, за да се научи как да води домакинството на такова голямо имение. Девойката нямаше смелост да заяви на бъдещата си свекърва, че задълженията на една домакиня й бяха съвсем чужди и непознати. Вместо това успя с престорена смиреност да остави благородната дама в блажено неведение относно нейното невежество.
Непрекъснато се учудваше на безкрайната енергичност на тази жена. Лейди Ан почти не си почиваше — прислугата и нейните дами постоянно идваха при нея с различни въпроси, да им възложи нова работа или да споделят проблемите си. Тя изслушваше всички най-търпеливо и никога не изглеждаше уморена или сърдита. Тъкмо обратното, сякаш се радваше, че е толкова необходима и важна за живота в замъка.
Да бъде в компанията на лейди Ан беше приятно, с изключение на това, че тя почти не излизаше от замъка. Само веднъж отиде в кухнята — обикновено готвачите идваха при нея в голямата зала, за да се посъветват относно менюто за деня. А когато трябваше да се свърши някоя работа навън, лейди Ан обикновено я възлагаше на някоя от дамите си.
Майката на Улфрик си призна, че никак не обича студа и затова избягва да излиза през зимата. Милисънт бе пълна нейна противоположност — тя жадуваше за свобода, чист въздух и копнееше да бъде сред природата.
Липсваше й слънчевата светлина, макар че през зимата слънцето грееше много по-оскъдно; затова се примиряваше с необходимостта от ескорт и поне веднъж на ден излизаше навън. Но бурята, която се изви в края на седмицата, сложи край на тези приятни разходки. Студът не й пречеше, но снегът й действаше потискащо, тъй като не можеше да излезе сред природата и да се наслаждава на девствената красота на пейзажа. А само час след като снегът навалеше във вътрешния двор, се стопяваше и се превръщаше в грозна сиво-кафява киша.
Да, Милисънт наистина се радваше на компанията на лейди Ан и нямаше нищо против да я придружава навсякъде. Имаше само един неловък момент, когато майката на Улфрик предложи да преместят по-рано датата на сватбата.
Двете бяха сами в господарските покои и лейди Ан преглеждаше запасите си от вносни подправки — толкова скъпоценни, че тя ги държеше заключени в дървените ковчежета на съпруга си. Преди това бяха посетили кухнята и лейди Ан бе предложила да използва част от тях за сватбеното угощение и тъкмо тогава за пръв път спомена, че иска да ускори церемонията.
Милисънт отчаяно се опита да измисли някаква причина, която да противопостави на това предложение, понеже не смееше да посочи истинската. За щастие имаше доста време за размисъл, защото вниманието на лейди Ан бе от влечено от една от готвачките и тя не повдигна повече този въпрос, докато не се качиха в господарските стаи. Срокът от един месец, който баща й бе дал, за да „опознае“ Улфрик, очевидно не бе достатъчно извинение пред настоятелната дама. Лейди Ан го бе изтъквала и преди, но и сега не пропусна да отбележи, че не е съгласна с доводите на Милисънт.
— Трябва да се съгласиш, че една седмица по-рано едва ли ще има някакво значение — рече тя. —
