След като съюзът ви бъде официално скрепен, ти повече няма да си в опасност.
— Ние само предполагаме, че сватбата ми с Улфрик е причината за покушенията срещу мен — побърза да възрази Милисънт. — Истината може да е съвсем друга.
— Съмнявам се…
— Но е възможно. Нищо чудно да е някой луд, въобразил си, че съм му сторила нещо и това да няма нищо общо с враговете на Шефърд.
Ан се намръщи, обмисляйки думите й.
— Но нали си била нападната от група мъже? Това едва ли подкрепя думите ти, че всичко е дело на някакъв озлобен луд.
— Да, но всички нападения бяха различни, лейди Ан. Според мен първото няма нищо общо с останалите.
— Защо смяташ така?
— Защото първите нападатели по-скоро искаха да ме отвлекат, може би за откуп. Докато в другите два случая искаха да ме убият. Освен това, не забравяйте, че мъжът, който ме нападна в манастира, е мъртъв. Може би повече не ме грози опасност, освен от онези мъже, които са се надявали да получат пари от баща ми. А и те сигурно са се отказали, след като първия път се провалиха.
Самата Милисънт искаше да повярва в това, макар да й бе ясно, че мъжът, който бе убит, работеше за някой друг. Разбира се, Ан нямаше защо да го знае и тя побърза да даде друга насока на мислите й.
— А и след като една седмица по-рано няма кой знае какво значение, то и една седмица по-късно няма да промени нещата. А нали в поканите е посочен денят на сватбата? Ами ако кралят реши да присъства на церемонията? Няма ли да се разгневи, ако пристигне и открие, че е закъснял за венчавката?
Последните думи накараха лейди Ан да се замисли. Малцина биха си позволили да предизвикат гнева на краля си, особено на крал Джон, който бе известен с избухливия си нрав. Въпреки че никой не очакваше той да присъства на сватбата, тъй като в момента планираше поредната си кампания във Франция, не можеха да бъдат напълно сигурни, че няма да дойде. Бяха му изпратили покана, защото щеше да бъде явна обида, ако не бяха го сторили. Обаче имаше и много други гости, на които също щяха да причинят доста неудобства при промяна в датата на сватбата.
Тъкмо този довод накара лейди Ан да се примири.
— Добре, в такъв случай ще трябва да сме съвсем сигурни, че сме се погрижили за безопасността ти, а това налага никога да не оставаш сама.
Милисънт си помисли, че това вече бе факт, защото майката на Улфрик се стараеше постоянно да я държи край себе си. Но колкото и да бе странно, компанията й не бе неприятна за девойката. Когато го спомена пред сестра си, Джоун намери много лесно обяснение.
— Тя е майка, която е отгледала много дъщери. А на нас двете ни липсва майчината грижа и ласка, макар че може би досега не сме го осъзнавали. Затова нямаш нищо против тя да се отнася към теб като към своя дъщеря. Сърцето ми се топи, когато съм с нея и тя ме мисли за теб. Не се съмнявам, че чувстваш същото.
Милисънт не оспори твърдението й. Трябваше да признае, че с удоволствие би приела лейди Ан за своя свекърва, стига в сметката да не влизаше и жестокият й и груб син.
Глава 28
Навън бушуваше зимна буря. Леденият вятър нахлуваше при всяко отваряне на вратите и проникваше през тесните процепи на всяка кула. Въпреки дебелите каменни стени и запалените огнища, вътре в замъка бе студено и неуютно. Когато излизаха навън, обитателите му се увиваха в дебели вълнени наметки, а след като се връщаха, изпиваха повече медовина от обикновено, за да загреят премръзналите си тела. Край огнището в голямата зала бе шумно и многолюдно.
Тази вечер лейди Ан изпрати Милисънт, за да й донесе допълнителна наметка, понеже бе още твърде рано да се оттегли за през нощта и да потърси топлината на леглото. Един стар датчанин забавляваше присъстващите с интересни истории от родината си и независимо от студа, лейди Ан се наслаждаваше на вечерта.
Милисънт за малко да предложи на домакинята да си обуе гамаши под полите на роклята, както бе сторила самата тя, но реши, че това навярно ще ужаси благопристойната дама. Макар че бе облечена дебело, девойката почти тичаше нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.
Беше оставила Риска да се топли с Джоун близо до огнището, защото птицата трепереше през цялата вечер. Но Гроулс я следваше по петите, незасегнат от студа — дебелата сива козина го предпазваше през зимните месеци.
Стълбата тънеше в полумрак, тъй като факлата на горната площадка на извитата стълба бе изгаснала — навярно от студеното течение. Задъханата девойка се сблъска с мъжа, който изникна сякаш изневиделица.
Чу го как измърмори някакво проклятие и Гроулс изръмжа. Преди да се извини, Милисънт се извърна, за да успокои питомния си вълк. Ала разпозна кой бе мъжът и преглътна извинението си.
Вълкът се успокои, навярно бе познал мъжа по миризмата и бе решил, че не представлява опасност. Искаше й се и тя да бе толкова уверена в последното.
Ала почувства тъкмо обратното, когато две силни ръце я хванаха за раменете и тя чу Улфрик да казва:
— Смея ли да се надявам, че си ме последвала поради причина, която много би ми допаднала?
Коридорът зад него бе добре осветен и той без съмнение я бе познал. Въпросът, който я смути, бе как бе разбрал, че е тя, а не Джоун, след като тази вечер двете бяха облечени в еднакви дрехи. Дръзкият му въпрос можеше да бъде отправен единствено към нея.
— Отивам да изпълня една поръчка на майка ти — от върна Милисънт. — Можеш да бъдеш сигурен, че ако те бях видяла да идваш тук…
— Ако заявиш, че си щяла да побегнеш в обратната посока, може и да те напердаша — прекъсна я Улфрик.
Милисънт се наежи. Наистина се канеше да каже нещо подобно.
— Защо ли това никак не ме изненадва? — процеди през зъби тя.
Улфрик високо въздъхна.
— Само се пошегувах, момиче.
— Нима?
Но всъщност не искаше той да й отговаря. Единственото й желание бе да продължи по пътя си, което и се опита да направи. Но ръцете му продължаваха да стискат раменете й, въпреки че той й позволи да изкачи последното стъпало, като почти я издърпа нагоре.
— По тона ти разбирам, че се съмняваш в мен. Нима някога съм ти дал основание да си помислиш, че мога да те ударя? И не смей да споменаваш онзи път, когато те взех за дръзко селянче. Но дори и тогава се въздържах, понеже реших, че момчето е твърде глупаво и не може да отговаря за постъпките си.
Нямаше нужда да изтъква този случай. В паметта й още бе жив споменът за болката и ужаса, които бе преживяла като дете.
— След като можеш да биеш животно, Улфрик, сигурно си способен да удариш и жена — обвинително изрече Милисънт и побърза да му припомни: — Ти беше вдигнал юмрука си срещу Стомпер и щеше да го цапардосаш, ако не ти бях попречила.
Устните му се извиха в усмивка.
— Нима се сравняваш с едно животно?
— Не, по-скоро сравнявам твоите инстинкти с тези на животните.
Усмивката му мигом се стопи. Ръцете му се стегнаха върху раменете й. Очевидно отговорът й никак не му хареса. Искаше й се да бе премълчала. Трябваше да се научи да се сдържа в негово присъствие. Вместо това му предоставяше възможност да я държи на тези стъпала и да я подтиква да спори, докато тя предпочиташе да стои по-далеч от него.
За да поправи грешката си, реши да отвлече вниманието му, задавайки му един обикновен въпрос, на който той лесно можеше да отговори. Надяваше се, че това ще сложи край на разговора им.
