Реймънд учудено повдигна вежди.
— Искаш да попитам лейди Милисънт кой е мъжът, когото обича?
— Не, не нея. И на теб едва ли ще каже повече отколкото на мен. Но сестра й, Джоун, тя е съвсем различна девойка — мила, нежна и покорна, едва ли е подозрителна натура. Тя сигурно ще знае кой е този мъж и е по-вероятно да каже името му на теб, отколкото на мен.
— А ако не го направи, трябва ли да я накарам да го каже с всички средства? — подсвирна Реймънд.
— Значи продължаваш с глупавите си шеги, когато ти говоря за нещо, толкова важно за мен?
— Господи, ти май наистина си лишен от чувство за хумор, братко. Освен това ми се струва, че вдигаш много шум за нищо. Дори и твоята дама да харесва някой друг, нали ще се омъжи за теб и ще ти бъде вярна до гроб. Или имаш основания да се съмняваш? Мислиш ли, че е способна да ти измени и да те предаде?
— Не, убеден съм, че тя ще спази брачните си клетви, Не това ми е грижата. Позволи ми да те попитам нещо. Как би се почувствал ти, ако се любиш с жена си и знаеш, забележи, знаеш със сигурност, че тя си представя друг на твое място?
Страните на Реймънд почервеняха.
— Още днес ще говоря със сестрата на лейди Милисънт.
Глава 25
Милисънт бе поразена от клюките, които жените си разменяха. От доста години не бе принуждавана да седи и слуша подобни празни приказки. Днес също нямаше намерение да прекарва времето си в подобни безсмислени занимания, но веднага след обяда лейди Ан поведе двете с Джоун към помещението до голямата зала, за да поработят над огромния гоблен, който тя искаше да завърши преди сватбата.
Гобленът бе опънат на голяма дървена рамка и близо десетина жени шиеха едновременно, толкова широко бе платното. Милисънт остана, но само защото домакинята на Шефърд надзираваше работата, а не й се искаше да спори с тази решителна дама.
Въпреки това девойката само се преструваше, че шие, тъй като гобленът бе действително много красив или по-скоро щеше да бъде, когато бъдеше завършен. Представляваше един благороден рицар, възседнал кон, и заобиколен от свитата си. Зад него се простираше живописен хълм, осеян с разцъфнали летни цветя. Рицарят бе вперил поглед в приближаваща се армия. Върху ловната ръкавица на китката му бе кацнал ловен сокол и мъжът се усмихваше. Не изглеждаше никак загрижен от надвисналата опасност. Дали изобразяваше сър Гай? Или може би Улфрик? Без значение, щеше да бъде жалко да съсипе красивата вещ с нескопосаното си шиене.
Жените си говореха за раждания, като с най-големи подробности описваха мъките на родилките, споделяха интимни подробности от брачния си живот, хвалеха се с големината на мечовете на любовниците си. Джоун й прошепна какви мечове имаха предвид и лицето на Милисънт пламна от смущение.
Ала жените скоро се отказаха от безобидните си закачки, разбрали, че Милисънт не е като обикновените бъдещи младоженки. Вместо свенливо свеждане на очи и непрестанни изчервявания, те получиха само едно изчервяване, но за сметка на това няколко свирепи погледа и недоволни изсумтявания.
Докато седеше сред бъбривите жени, девойката усети, че нечии очи я наблюдават внимателно. Беше мимолетно и странно чувство и тя бързо го прогони, а и жените наоколо вдигаха доста шум със смеховете и бърборенето си и от влякоха вниманието й.
А и не вярваше някой де се е взирал точно в нея. Та тя бе само една от многото жени. Или поне така си въобразяваше… Никак не й се искаше да повярва, че я пазеха толкова зорко, та бяха възложили на стражата да я следи неотлъчно. За Милисънт подобно нещо би било непоносимо. Във всеки случай тя възнамеряваше много бързо да се отърве от любопитните очи на присъстващите, и то веднага щом лейди Ан напусне стаята.
Имаше възможност да се измъкне, защото и сестра й не бе наоколо. Джоун бе отишла да вземе гранче необикновено светлосини конци, което бе скътала от съкровищата на баща им, донесени от Светите земи. Искаше точно с този конец да избродира очите на рицаря. Малък подарък от нея, след като гобленът нямаше да краси стените на Дънбър Касъл. Милисънт използва отсъствието й, за да се измъкне незабелязано от стаята.
Ала изглежда не бе толкова бърза, както й се искаше. Едва бе изминала половината път надолу по стълбите, които водеха към вътрешния двор, когато пред нея се изпречи братът на Улфрик. Сутринта, когато тръгна да види как е Стомпер, я бяха уведомили, че не бива да напуска замъка без придружители, дори и да отива само до конюшнята. Затова Милисънт бе решила, че следващия път, когато се опита да излезе от замъка, ще се представи за Джоун.
Така че вместо да удостои Реймънд с едно безразлично кимване, както би направила тя, Милисънт го възнагради с мила усмивка. В крайна сметка доста дълго се бе упражнявала да подражава на светските маниери на сестра си. Надяваше се, че ще я вземе за Джоун и няма да се опита да я спре. Но за нейна изненада, стана точно обратното.
— Лейди Джоун, може ли да разменя няколко думи с вас? Нали сте лейди Джоун?
На върха на езика й беше да му каже истината с надежда, че това ще го накара да я остави на мира. Обаче изражението на лицето му събуди любопитството й.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита младото момиче, като по този начин избягваше да отговори пряко на въпроса му. Нямаше да я измъчва съвестта, че го е излъгала — остави го сам да си направи заключението, което той не закъсня да стори.
— Да, милейди, надявам се, че ще можете. Случайно подочух, че лейди Милисънт храни топли чувства към друг мъж. Моят брат не е от хората, които биха споделяли с друг това, което му принадлежи, макар и да става дума само за невинна девическа привързаност.
Милисънт мигом си припомни избухването на Улфрик по време на обяда. Тогава тя си помисли, че се дължи на напомнянето за любовта му към друга жена, въпреки принудата да се ожени за нея. Това бе първата й мисъл, но след това се запита — след предупреждението му да „го“ забрави — дали Улфрик не ревнуваше. Въпреки че Милисънт не разбираше защо, след като съвсем ясно й бе показал, че не я харесва.
Ала сега бе Джоун, която не знаеше нищо за случилото се, и затова Милисънт се насили да попита с невинно изражение на лицето:
— Какво искате да кажете?
— Мисълта, че друг мъж се домогва до благосклонността на неговата жена, го вбесява.
А може би го вбесява мисълта, че
Милисънт не бе влюбена в Роланд. Навярно би могла да го обикне, ако имаше време, но в момента го чувстваше само като много близък приятел. Но за Улфрик не можеше да се каже същото, защото направо й бе заявил, че обича друга жена.
Сърцето й се сви от мъка — не можеше да сподели тези неща с Реймънд. Това щеше да доведе до неминуем спор, защото той щеше да се опита да защити брат си. А лейди Джоун не спореше с мъже.
— Аз пък си мислех, че един мъж би злорадствал и тайно би се наслаждавал, че притежава жената, която харесва друг — рече вместо това Милисънт.
— Някои мъже може би — усмихна се Реймънд.
— Но не и вашият брат? — повдигна вежди Милисънт. — Да не би да искате да кажете, че е ревнив по природа?
— Не, казвам само, че това би го разгневило.
На езика й бе да отвърне с едно нехайно: „И какво от това?“, но подобен отговор не би излязъл от устата на Джоун.
— Чувствата са странно нещо и понякога хората не могат да ги контролират — въздъхна девойката. — Един мъж едва ли може да бъде обвиняван, че се е влюбил в жена, която никога не може да бъде негова. Също както и една жена не може да бъде осъждана, че изпитва чувства към друг, особено когато не се стреми преднамерено към този мъж.
