Слава Богу, той пръв извърна поглед, защото тя не бе в състояние да отмести своя. Улфрик изглеждаше смутен и може би дори засрамен. Видя го как прокара ръка през косата си и побърза да извърне глава.
Милисънт се запита дали да не стане и да излезе. Това бе първата й мисъл и щеше да бъде най-умното действие. Просто трябваше да се отдалечи от него, докато възвърне нормалното си състояние. Можеше да измисли някакво извинение, но можеше и изобщо да не си дава труд за това. Не мислеше, че той ще я спре след това, което току-що бе преминало между тях… каквото и да бе то.
Но промени решението си, когато го чу да казва:
— Искам да говоря с теб, след като привърши обядът.
Той навярно щеше да я последва.
— Говори сега — избъбри Милисънт, без да го поглежда. Едва разпозна гласа си, толкова слаб и немощен беше.
— Насаме — настоя Улфрик.
— Не.
— Мили…
Сега вече тя наистина се изплаши — беше съвсем ясно за какво искаше да й говори насаме.
— Не, няма да има повече целувки — побърза да заяви девойката.
— А защо не? — попита той.
Въпросът му толкова я изненада, че тя се извърна отново към него. Той наистина изглеждаше искрено смутен, макар и не повече от самата нея, тъй като тя не можеше да измисли никаква причина или поне такава, която да не засрами и двамата.
— Да не би да смяташ, че една жена трябва да обяснява защо не желае нечии целувки? — попита Милисънт, избягвайки прекия отговор.
— Да, когато го заявява на своя годеник.
— Ние още не сме официално женени.
— Аз нямам намерение да спя с теб — поне засега — така че какво имаш против една обикновена целувка?
Господи, знаеше си, че това ще накара страните й отново да пламнат. И какво можеше да му каже — че целувките му я смущават толкова много и затова не може да ги приема с неговото безгрижие? Обикновена? Нямаше нищо обикновено в целувката му, нито в начина, по който я караше да се чувства.
— Ти обичаш друга — заяви вместо това Милисънт. — Защо ще искаш да ме целуваш?
Улфрик стисна устни. Очевидно никак не му харесваше напомнянето, че не той я бе избрал за своя съпруга, също както и тя не бе избрала него.
— Затова ли ми забраняваш да те целувам? Или защото ти самата обичаш друг? Ще трябва да го забравиш, момиче. Единственият мъж, който ще те целува отсега нататък, ще бъда аз. Така че колкото по- скоро се примириш с това, толкова по-добре. И го направи, преди да си причинила достатъчно неприятности и на двама ни.
След тези последни думи, Улфрик стана и напусна масата. Напомнянето, че тя обича друг го ядоса. Не, това бе слабо казано. То го накара да побеснее от ярост!
Глава 24
— На колко още хора ще си го изкараш днес, преди да разбереш какво те тормози?
Улфрик погледна към брат си, а после извърна поглед към редицата от рицари и оръженосци, в които се взираше Реймънд. Мъжете превързваха раните си и оглеждаха контузиите си след тежката тренировка, която Улфрик току-що бе провел с тях.
— Нищо не ме тормози — отрече Улфрик, но прибра меча си в ножницата и поклати глава към оръженосеца, който бе наред да влезе в двубой с него. — Май трябваше да се заема с теб — изръмжа към брат си.
Реймънд прихна.
— Благодаря, че си ме пожалил. Виждам, че дори не си се изпотил. Или тези малки късчета лед по намръщените ти вежди са замръзнали капчици пот?
— Наистина си го търсиш — застрашително пристъпи към него Улфрик.
— А може би на теб ти трябва голяма халба медовина или си търсиш рамо, което… да захапеш.
— Би трябвало да станеш шут в двора на крал Джон, братко. Не се съмнявам, че веднага ще те наемат. Каква е причината за глупавите ти шегички?
— Прекарах много приятна нощ със съпругата си, как да не бъда в добро настроение? Обаче ти, за разлика от мен, си доста по-вкиснат, отколкото когато отивахме да вземем твоята годеница. А аз тогава си мислех, че нищо не е в състояние да те ядоса повече. Какво се е случило от вчера насам?
— По-добре питай какво не се е случило — измърмори Улфрик, докато се отдалечаваше. Но Реймънд побърза да го настигне и го чу.
— Добре, кажи ми какво не се е случило?
Брат му се извърна и го изгледа кръвнишки. Единственият му отговор бе едно недоволно изсумтяване. Младият мъж продължи, влезе в близката конюшня и спря пред двете клетки. В едната се намираше неговият жребец. Бойният кон на Милисънт заемаше другата. Странно, но именно на него, а не на собствения си кон, Улфрик предложи бучка захар, която извади от кесията, привързана за колана му. А още по-изненадващо бе, че изобщо си бе дал труд да донесе захар.
— Аз бих се страхувал за ръката си — сериозно отбеляза Реймънд.
— Не, той много обича сладко. Щом подуши захарта и става кротък като агне.
— Било е много смело от твоя страна да го установиш — захили се Реймънд и учудено добави: — Предлагаш захар да нейния кон, вместо на своя?
— Моят и без това е достатъчно разглезен — сви рамене Улфрик.
— Да не би да мислиш, че тя не глези достатъчно своя?
Последва ново свиване на рамене.
— Дори и да е така, няма да има възможност да продължава да го глези. Щом започнат да пристигат гостите, няма да напуска замъка.
— Мъдро решение — съгласи се брат му. — Но какво се е случило, че тормозиш оръженосците и рицарите си?
Улфрик въздъхна и прокара ръка през косата си. Явно беше толкова погълнат от безпокойството си, че не забеля за полепналата по пръстите му захар.
— Открих, че ми се иска да убия един човек, когото дори не познавам.
— Съвсем разбираемо е. Аз самият щях да побеснея от гняв, ако някой се опита да нарани моята…
— Не, нямам предвид този, който се опитва да причини зло на Милисънт — прекъсна го Улфрик. — Онзи мръсник ще предпочете хиляда пъти да е мъртъв, когато го заловя. Говоря за онзи мъж, на когото е подарила сърцето си. От начало изобщо не мислех за него. А сега не мога да мисля за нищо друго.
Реймънд бе искрено потресен.
— Откога започна да я харесваш, вместо да я мразиш?
— Кога съм казал, че я харесвам? — сопна се брат му. — Тя е моя годеница, Реймънд. Никак не ми се нрави да си съпернича с някого, когото дори не познавам.
— В такъв случай знаеш как се казва, щом си сигурен, че никога не си го срещал?
— Не, тъкмо името му бих искал да узная — намръщи се Улфрик.
— А какво ти пречи да я попиташ?
— И да я накарам да си помисли, че възнамерявам да го нараня?
— Но нали току-що каза, че точно това искаш? — засмя се Реймънд. — Да го убиеш, това бяха думите ти, доколко то си спомням.
Улфрик махна презрително с ръка.
— Преувеличих малко, не ме гледай с такова съмнение, братко. Не знам как да сложа край на тази нейна привързаност към него, след като нямам представа на какво се основава, а и това не мога да разбера, ако не знам кой е негодникът. — Изведнъж лицето му придоби замислено изражение. — Струва ми, че ти можеш да узнаеш.
