— Той е казал това?
— По-скоро заплаши.
— Но това звучи невероятно… романтично.
Милисънт възмутено вдигна нагоре очи.
— Звучи налудничаво, ето как звучи!
— Не, това доказва, че сега той те желае, независимо от всичко. Ето това е романтично.
— Кълна се, Джоун, че ако те оставят, ти си способна да откриеш нещо хубаво и у една крастава жаба!
Джоун сърдито поклати глава.
— Това, че те желае толкова много е хубаво.
— Това е чисто и просто собственическо отношение. Не означава, че има някакви нежни чувства към мен.
— Не, разбира се, че не. Нито пък някога ще ги изпита, след като ти толкова упорито отказваш да ги забележиш.
— Защо се караме?
Джоун въздъхна и се отпусна върху леглото.
— Защото това е по-добре, отколкото да плачем — отчаяно отвърна тя.
Милисънт приближи и приседна до нея.
— Не си струва да плачем. Знам кога да престана да си удрям главата в стената. И последната ми надежда си отиде, така че ще се омъжа за него. Но няма да му позволя да ме пречупи. Ще бъда добре, Джоун, сигурна съм.
— Преди не мислеше така.
— Не, но тогава хранех други надежди. Сега ще положа всички усилия — дори по-големи от тези, които хвърлих, за да избегна този брак — да накарам Улфрик де Торп да ме приеме такава, каквато съм или поне да не се опитва да ме променя твърде много.
— Никога не съм и помисляла, че толкова елегантно ще се откажеш от съпротивата си — усмихна се Джоун.
Милисънт рязко бутна сестра си върху леглото, без да обръща внимание на възмутените й викове.
— Пфу, кой е споменал нещо за елегантност?
Глава 41
Милисънт не се изненада, когато на следващата сутрин видя, че крал Джон е в голямата зала. Изпита само известно разочарование, че не си бе заминал, както се надяваше. Джоун бе разговаряла с него, преструвайки се на сестра си, и по нейните думи той бил учуден и развеселен от нервността й.
След като узна това, Милисънт се успокои и престана да се бои за себе си. Тя се бе ужасила от наказанието, което би могло да последва за атаката й срещу краля на Англия. Ала очевидно Джон нямаше намерение да разгласява случилото се, страхувайки се да не се изложи на все общ присмех и осъждане.
Ако през онази нощ не бе изгубила ума и дума от страх, щеше да го осъзнае много по-скоро. Джоун също не бе оставала насаме с краля, така че двете сестри не знаеха какво мисли той за неловката сцена.
Джон забеляза появата й в голямата зала, но изглежда не прояви особен интерес, а продължи разговора си с лорд Гай и неколцина влиятелни благородници. Те бяха насядали около масата, върху която бяха подредени хляб, вино, печени пилета и сирене. Мъжете бяха в добро настроение и шумно се смееха.
Милисънт не бе гладна, но дори и да беше, не би се приближила до развеселената група. Надяваше се, че кралят няма да пожелае да разговаря с нея, за да спести не удобството и на двамата. А самата тя щеше да го улесни, като стои колкото се може по-надалеч от него. Така че Милисънт не остана в залата, а излезе и се отправи към конюшнята, за да провери как е Стомпер. Почти не обърна внимание на безмълвните пазачи, които я последваха.
Времето бе сухо и студено. Лейди Ан се безпокоеше, че снежната буря, вилняла предните дни, може да попречи на много от поканените да дойдат за сватбата и действително имаше такава опасност, ако снегът и вятърът не бяха утихнали.
Милисънт тъжно си помисли, че едва ли щеше да има късмет церемонията да се отложи заради лошото време. Обикновено сватбите се планираха за пролетта или лятото, понеже голяма част от гостите не можеха да се поберат в църквата. По време на дългата църковна служба отвън се образуваше голяма тълпа, а никой не искаше да замръзне от студ, докато очаква младоженците да излязат от църквата.
Докато вървеше към конюшнята Милисънт чу звън на мечове и както обикновено това привлече погледа й към двора, където тренираха рицарите. Днес обаче забави крачка и накрая спря, когато разпозна Улфрик.
Двамата с брат му се упражняваха с мечовете си, а наоколо се бе събрала шумна тълпа. След като ги наблюдава известно време, Милисънт реши, че Улфрик би спечелил без много усилие. Мечът бе сякаш продължение на ръката му — толкова лесно и ловко си служеше с него.
Едно покашляне зад нея й напомни, че не е сама и че мъжете от охраната й не са облечени достатъчно топло, за да стоят и наблюдават двубой с мечове в такова мразовито време. Самата Милисънт носеше само една тънка наметка, но бе толкова очарована от бойното умение на годеника си, че дори не забелязваше студа.
Девойката продължи към конюшнята. Не се упрекваше за възхищението, което бе изпитала към воинските умения на Улфрик. Никога не бе отричала, че той е великолепен образец за мъжественост и сила. Сега трябваше да при знае, че никога не бе виждала рицар, който така умело да си служи с меча. На времето много обичаше да гледа тренировките на Роланд. Сега изпита същото удоволствие, докато наблюдаваше Улфрик.
Докато влизаше в конюшнята, на устните й играеше лека усмивка. Ако не получи нищо друго в брака, поне ще се наслаждава на гледката как съпругът й усъвършенства воинските си умения. Ще трябва да внимава единствено Улфрик да не разбере, че го намира за толкова забавно, защото сигурно ще й забрани да присъства на тренировки те му. Не се съмняваше, че бъдещият й съпруг ще наложи възбрана на всичко, което й доставя удоволствие и радост.
— Дъще на Криспин… всъщност как е малкото ти име?
Милисънт изохка вътрешно. Бе толкова заета с четкането на Стомпер, че не бе забелязала приближаването на Джон. Кралят беше сам, без обичайната си свита. Очевидно бе тръгнал след нея с някаква цел и не бе никак трудно да се досети каква. Искаше да разбере дали е казала на някого за срещата им. Трябваше да го убеди, че не го бе направила.
— Милисънт, сир — леко се поклони тя.
Не се засегна от изтънчената обида. Не се съмняваше, че Джон много добре знае името й, но искаше да я накара да си мисли, че личността й е достатъчно незначителна, за да го забрави.
— Не очаквах да те намеря тук, в това вонящо място, което едва ли е най-подходящото убежище за една дама — с явно презрение в гласа продължи той.
Още една изкусна обида. Дали нарочно не се опитваше да я предизвика?
Реши да приеме спокойно и тази негова забележка. През зимата, когато вратите на конюшнята се държаха затворени, в помещението наистина миришеше лошо и повечето от дамите не стъпваха тук, оставяйки изцяло грижата за конете на конярите.
— Боя се, че никой няма да се осмели да се доближи до коня ми, Ваше величество — отвърна Милисънт с лека въздишка. — Затова нямам избор и трябва сама да се по грижа за него.
Наистина бе доста странно, че той не бе забелязал огромния кон до този момент. Явно откакто бе влязъл в конюшнята, вниманието му бе изцяло съсредоточено върху нея. Нима следеше за всяка нейна реакция? Може би се опитваше да открие страха и нервността, които Джоун, представяща се за нея, бе проявила?
Но сега погледът на краля се насочи към Стомпер и златистозелените му очи блеснаха от неприкрита
