изненада.
— Да не би да си луда, момиче, че се осмеляваш да приближиш до това животно? — смаяно възкликна Джон.
Милисънт успя да сдържи смеха си.
— Той ми принадлежи, тъй като аз съм го обяздила и укротила. Наистина не мога да гарантирам, че и другите са в безопасност край него.
Очите му се присвиха, сякаш обмисляше дали в думите й не се крие заплаха, но внезапно избухна в смях.
— Това се отнася за всеки боен жребец.
— Но за този особено — прозвуча гласът на Улфрик, който приближи и застана зад краля.
Милисънт се изненада от облекчението, което изпита от неочакваната му поява. Това бе нещо, което й се случваше за пръв път. Придружителите й, както обикновено, стояха надалеч от клетката на Стомпер, така че Джон можеше да каже каквото пожелае и да бъде сигурен, че никой няма да го чуе. Слава Богу, досега не го бе направил, а едва ли щеше да спомене в присъствието на Улфрик за случилото се помежду им.
Джон умело прикри разочарованието си. За да обясни присъствието си, той измърмори, че неговият кон бил някъде наблизо, после рязко излезе от конюшнята, когато Улфрик го упъти към помещенията, където бяха кралските коне.
Странно, колко бързо облекчението можеше да се замени от ужас, каза си Милисънт. Все пак тя бе благодарна, че Улфрик се бе появил, независимо от причината, довела го в конюшнята. Затова щеше да се опита поне веднъж да не влиза в спор с него.
— С мен ли искаше да говориш? — нехайно попита девойката.
— Всъщност дойдох, за да дам бучка захар на Стомпер, преди да се върна в замъка.
Изумената Милисънт видя как той наистина измъкна бучка захар от кесията си. Стомпер бързо приближи до предната дъска на клетката и лапна захарта от дланта на Улфрик, сякаш бяха стари приятели. Тя си припомни, че и първия ден той бе примамил Стомпер в клетката с бучка захар, но това не обясняваше бързината, с която нейният любимец бе привикнал към Улфрик.
— Правил си това повече от един път. — Не беше въпрос, а заключение с нотка на обвинение.
— Често — сви рамене младият мъж.
— Защо?
— А защо не?
Защото това беше мил жест, а тя не вярваше, че той е мил и добър с животните. Без съмнение го бе направил поради някаква скрита причина. Просто в момента не се досещаше каква може да е тя.
— Да не би той отново да те заплаши?
Милисънт наблюдаваше Стомпер и не се извърна към Улфрик. Така й бе по-лесно да събере мислите си.
Разбира се, той имаше предвид Джон, но и тя като него отговори, без да използва имена.
— Той ми подхвърли няколко незначителни обиди, може би нарочно, а може и несъзнателно. Обаче се съмнявам, че появата му тук е просто съвпадение. Забелязах, че ме видя, когато напуснах замъка, и не след дълго се появи в конюшнята.
— Значи те е последвал с определена цел?
— Така изглежда. Но дали искаше да обсъдим случилото се през онази нощ?… — Милисънт сви рамене. — Твоята поява му попречи да разкрие намеренията си, ако въобще е имало такива, като се изключи опитът му да ми покаже колко незначителна съм — само прах под ботушите му.
Улфрик не обърна внимание на засегнатия й тон.
— Баща ми възнамеряваше да заповяда да не напускаш дамската гостна до сватбата, понеже през последните дни в замъка непрекъснато влизат и излизат непознати. Сега си мисля, че идеята му никак не е лоша и отдавна трябваше да бъде осъществена.
Очите й гневно блеснаха.
— Значи ще бъда затворничка? — озъби се Милисънт.
— Едва ли би могло да се нарече така, а освен това ще е само до церемонията. След това в замъка ще има само хора, които познаваме. Нищо чудно твоят убиец да е съвсем наблизо, а ние да не подозираме нищо и да смятаме, че е слуга на някой от гостите. Ще се погрижа повече да не оставаш сама, както преди малко, когато кралят те завари в конюшнята.
— Бих искала да разбера какви са намеренията му сега. Надявах се, че той ще ме избягва. Но след като не го прави, не е ли по-добре да разберем дали се е успокоил? Разбрах, че не възнамеряваш да разговаряш за случилото се с него. Не смяташ ли, че е за предпочитане да го убедя, че никой друг не знае, особено членовете на семейство Де Торп? Така няма ли по-лесно да забрави за неудобната сцена?
— Да, би било по-добре за него, но аз нямам намерение да го улеснявам. Всъщност, притеснявам се за теб и няма да те оставя втори път сама да се разправяш с него.
— Смяташ, че следващия път може да направя нещо повече, а не само да го ритна? — изсумтя Милисънт.
— Просто не желая да има следващ път. Толкова ли ти е трудно да разбереш, че искам да те предпазя от интригите му?
Значи просто я използваха от някакви съображения, също както бе сторил баща й. Девойката се почувства малко неудобно от думите му, тъй като в тях прозвуча истинска загриженост.
— Ти така и не ми каза как си успял толкова бързо да откриеш, че ме няма — смени темата Милисънт. — Да не би да си си дал труда да претърсиш замъка?
— Познавам те добре, Милисънт. Не би опитвала да се скриеш, ако знаеш, че рано или късно ще бъдеш намерена. Какъв смисъл би имало?
Тя не спомена, че много пъти криенето й е било съвсем достатъчно — знаеше го от опита в дома си. Просто този път не беше така.
Никак не й харесваше, че за толкова кратко време я бе опознал така добре. Ако можеше да предвижда действията й — дори само на половина — това ще я постави в доста неизгодно положение, особено след като бе разбрала, че не можеше да му отвърне със същото.
Улфрик отвори вратата на клетката.
— Хайде, ела. Ще те придружа до голямата зала.
— За да ме заключиш ли?
Младият мъж въздъхна.
— Докато не се уверя, че познавам всички, които се събират в залата, да, няма да рискувам безопасността ти. Не се тревожи за коня си, аз ще се грижа за него. Не е нужно през целия ден да стоиш в гостната. Ако не се отделяш от майка ми, можеш да я придружаваш навсякъде, където отива и тя. А ако си с мен…
— Няма начин да го представиш за нещо приятно, така че не се и опитвай, лорд Улф — рязко го прекъсна Милисънт и профуча покрай него. — Затворникът си е затворник, без значение дали са му позволени някои малки свободи.
Глава 42
Улфрик се раздразни, задето Милисънт бе изрекла умалителното му име, сякаш бе някаква обида. Ядосваше се и на това, че явно крал Джон въобще не възнамеряваше да я остави на мира. Вбесяваше се от нейната самонадеяност, че може да се справи с краля. Ала най-много го безпокоеше фактът, че тя му се сърдеше.
Надяваше се след завръщането в Шефърд да започнат отново. След безумния гняв, който изпита щом разбра, че бе избягала в Клайдън, Улфрик осъзна, че това всъщност бе ревност. Бе принуден да признае, поне пред себе си, че чувствата му към Милисънт са нещо повече от мъжка похот. Чувствата му се засилваха с всеки изминал ден. Колкото по-дълго бе край нея, толкова повече жадуваше за присъствието й.
Това, което тя събуждаше у него, бе нещо ново и съвсем непознато. Младият мъж не знаеше как да го нарече. Знаеше единствено, че намира компанията й за изключително възбуждаща — не само за тялото си,
