Джоун снизходително кимна.
— Пфу, не знам защо изобщо си правя труда да обсъждам каквото и да било с теб — огорчено проплака Милисънт. — Ти си толкова обсебена от мисълта, че ще се случи някакво чудо и любовта ще намери място в брака ми, че не можеш да видиш дори това, което става буквално под носа ти.
— А пък ти толкова упорито се съпротивляваш на чувствата си, че предпочиташ да те халосат здравата с някой тежък чук по главата, отколкото да си признаеш, че дяволът не е толкова черен, колкото си мислеше.
— Е, признавам — смънка Милисънт.
— Добре ли чух? — доволно се засмя Джоун.
— Само защото все още не съм видяла най-лошото, не означава, че то няма да се прояви веднага след изричането на брачните клетви! — заяви Милисънт с пламнали бузи.
— Мили, престани да се тревожиш за това — вече сериозно рече сестра й. — Каквото е писано да се случи, ще се случи. Но ако не таиш задни мисли и се държиш мило, ще се изненадаш от резултатите. Мъжете са отстъпчиви. Това, което не ти харесва у Улфрик, можеш да го промениш. Не го забравяй.
Милисънт се замисли за миг.
— Би трябвало да стенеш игуменка. Уменията ти да убеждаваш, да помагаш и вдъхваш увереност наистина са забележителни.
Джоун се изчерви.
— Обмисляла съм тази възможност — призна си тя.
— Наистина ли?
Последва смутено кимване.
— Да, след смъртта на Уил.
— Тогава защо не си го направила?
— Защото, въпреки че тогава не исках, а и все още не искам да се омъжвам повторно, аз се наслаждавах на брака си. Знам, че не винаги ще се чувствам така, както в момента.
Милисънт разбираше, че сестра й говори само за себе си, но й стана ясно, че мисълта й не се отнася само до нея. Животът се променяше. Чувствата също. Това, което днес намираше за ужасно, може би след година щеше да намира за търпимо, а нищо чудно и дори да започне да й харесва. Обратното също бе вярно. Утре можеше да възненавиди и презре нещо, на което днес искрено се радваше.
С разума си осъзнаваше, че чувствата могат напълно да се променят поради различни причини. Ала освен това си даваше сметка, че не може да разчита изцяло на това все пак чувствата можеха да си останат същите. А нима човек не изгражда възгледите си за някого въз основа на настоящите си чувства? Мисълта или надеждата, че може някой ден да се променят, едва ли щеше да ги направи по-слаби.
В гърдите й още бушуваше гняв от видяното току-що, но не каза нищо повече и остави Джоун да се върне към заниманието си. Що се отнасяше до нея, убеждението й, че двамата с Улфрик никога няма да се спогодят, се затвърди още повече. Сега разбра, че това едва ли ще има някакво значение за него. Явно не му липсваха жени, които да задоволят нуждите му. Беше й го показал съвсем ясно и напълно съзнателно.
Можеше да отведе в леглото си която слугиня си пожелае, ако не може да се въздържи през двата дни до сватбата. Едва ли някоя от жените ще му откаже, и то само защото е син на господаря на замъка. А вероятно можеше да намери и много по-хубави, и по-спретнати момичета от онази повлекана, с която излезе преди малко.
Милисънт вероятно нямаше да си помисли нищо, ако бе излязъл с някоя друга жена. Дори и да я бе прегърнал, пак можеше да го приеме като приятелски жест към някого, когото познава отдавна. Нямаше да забележи, нито пък щеше да я е грижа.
Но вместо това той бе избрал жена, чието държание и облекло съвсем ясно показваха лекото й поведение. И защо щеше да го прави толкова очебийно, освен ако не за да й покаже, че може да прави каквото си поиска, без тя да направи или каже нищо против това?
Глава 44
Гневът е непредсказуемо чувство. Странно, но понякога можеше да се завърне и да причини повече вреда отколкото случката, която го бе предизвикала. Подобно нещо стана и когато Улфрик се върна в залата малко по-късно, след като я бе напуснал с онази проститутка, и я попита дали би желала да присъства на състезанието по стрелба с лък.
Тя, разбира се, му отказа. Все още бе твърде сърдита, за да отвърне другояче. Но след това се ядоса на себе си, че бе позволила на гнева да й попречи да наблюдава нещо, което знаеше, че й доставя удоволствие.
Това, че я бе поканил, Милисънт отдаде на гузната му съвест. Със сигурност ако не бе така, не би си напрания труда, особено като знаеше какъв грубиян е.
Навярно беше много по-добре, че му отказа. Ако бе отишла с него, сигурно щеше да се измъчва от факта, че не може да се присъедини към състезателите.
Баща й щеше да й позволи, но всички в Дънбър знаеха колко умело си служи с лъка и на никого нямаше да му направи впечатление. Ала членовете на семейство Де Торп можеха да се почувстват засрамени, че бъдещата им снаха участва в едно мъжко състезание. Сигурно щяха да й забранят.
Затворничеството на Милисънт продължаваше, макар че присъствието на лейди Ан го правеше по-малко мъчително. През следващите няколко дни бе принудена да прекарва по-голяма част от времето си с дамите в гостната на втория етаж и това я правеше нервна и раздразнителна.
Найджъл Криспин пристигна най-неочаквано един ден преди сватбата. Милисънт вече бе изгубила надежда, че баща й ще дойде за церемонията. Имаше извинение за закъснението си — заяви, че е бил болен. Бледото му лице и отслабналата му фигура показваха, че думите му не са лъжа.
Милисънт бе принудена да признае, че е сгрешила, решавайки, че той няма да дойде, за да избегне разговора за Улфрик. Тъкмо обратното, това бе първото нещо, което той я попита, когато останаха насаме.
Двете с Джоун го накараха да си легне по-рано и отпратиха оръженосците му, за да се погрижат сами за него. Той наистина не беше достатъчно здрав, за да пътува, но въпреки това бе дошъл.
Милисънт се трогна изключително много, макар че на глас доста строго го смъмри заради небрежността му към себе си. Джоун и лорд Гай също не пропуснаха да му се скарат по този повод. След толкова много упреци, бедният й баща изпадна в мрачно настроение, пък и умората си каза думата.
Въпреки това я помоли да остане малко при него, след като Джоун го целуна, пожела му лека нощ и ги остави сами.
— Какво реши за Улфрик? Оцени ли, че той е дяволски добър избор? Нали е така?
Милисънт нямаше намерение да разстройва баща си с истинското си мнение. Не само защото бе болен, но и защото нямаше никакъв смисъл. Дори и годежният договор да бъдеше анулиран, след заплахите на Улфрик тя никога нямаше да се осмели да си потърси друг съпруг.
— Сигурно ще бъде добър съпруг.
Найджъл избухна в смях. Явно бе много доволен, че се е оказал прав, а тя е сгрешила. Милисънт не смяташе за нужно да разсейва заблудата му. Поне един човек щеше да бъде щастлив от брака й.
— Нервна ли си? — бе следващият му въпрос.
— Малко — излъга тя.
Всъщност беше толкова нервна, че цял ден не бе слагала залък в устата си, боейки се да не повърне. А дори не бе сигурна от какво толкова е притеснена и неспокойна. От първата брачна нощ? Или понеже окончателно ще попадне под властта на Улфрик?
— Това е разбираемо — рече баща й и окуражително я потупа по ръката. — Как е рамото ти?
— Какво? О, това ли. Раната бе толкова малка и незначителна, че отдавна забравих за нея.
— А и ти не би ми казала, дори все още да те боли, нали?
— Сигурно не — усмихна се девойката.
Баща й закачливо й намигна.
