— Сега вече съм сигурна, че се шегуваш! — възмути се сестра й. — Радвам се, че не се чувстваш нервна, щом си способна да си правиш подобни шеги, но…
— Погледни ме — прекъсна я Милисънт. — Приличам ли ти на човек, който се шегува? Аз наистина съм уверена, че той е ушил роклята. Погледни бодовете. Познаваш ли някой в Дънбър, който може да си служи толкова умело с иглата, с изключение на самата теб, разбира се? А и на кого мислиш би се доверил да работи с този плат, който бе сред неговите съкровища, донесени от последния кръстоносен поход?
Джоун вдигна края на сребристата дреха и се вгледа по-внимателно.
— Никой в Дънбър не би могъл да направи подобни бодове. Но татко би могъл да поръча изработването й извън Дънбър. Не че това има някакво значение. Ти трябва да я облечеш, понеже това е неговият подарък.
— Май добре си усвоила уроците по твърдоглавие от мен, нали? — засмя се Милисънт. — А и ще имам много случаи да облека твоята рокля. В крайна сметка семейство Де Торп сигурно ще трябва да забавлява кралската двойка.
Думите й успокоиха Джоун и тя закачливо ръгна сестра си в ребрата.
— Все пак продължавам да смятам, че ще замръзнеш по пътя към църквата.
— Сигурна съм, че няма да го допуснеш — смигна й Милисънт. — Не се съмнявам, че ще ми услужиш с една от най-плътните си наметки.
— Да — кимна Джоун. — Имам една, която чудесно ще подхожда на този тоалет — изработена е от бяло кадифе, а по краищата е украсена с разкошни кожи от сребърна лисица.
Разговорът със сестра й и суетнята около обличането разсеяха за малко Милисънт от предстоящата церемония. За съжаление по пътя към църквата нервността й бързо се завърна. Твърде скоро щеше да се окаже свързана навеки с Улфрик де Торп.
Нямаше да си спомня почти нищо от този ден, понеже от притеснение и тревога всичко й бе като в мъгла. Мисълта за завършека на деня я изпълваше с истински ужас и я караше да потръпва от страх. Бавната процесия до църквата, дългата служба, напевния глас на свещеника — всичко сякаш се случваше с някой друг. Дори празненството в голямата зала, последвало церемонията и продължило през целия ден, бе някак си далечно и нереално. Всички се забавляваха с изключение на младоженката.
Особено болезнен и смущаващ бе обичаят, според който булката трябваше да бъде огледана от младоженеца и от всеки, успял да влезе в спалнята на новобрачните. Той изискваше да се потърсят евентуални несъвършенства на невестата, които биха накарали младоженеца да се откаже от нея. Навярно не откриха нищо, понеже най-после Милисънт остана насаме с Улфрик. Единствената й утеха за това, че в паметта й се губеше по-голямата част от собствения й сватбен ден, бе смътната надежда, че навярно няма да помни и края му.
— Казах ли ти колко красива изглеждаш днес? — попита Улфрик.
Това бяха първите думи, които Милисънт чу съвсем ясно, след смътните брътвежи през този кошмарен за нея ден.
— Не си спомням.
— Всъщност аз се пошегувах, понеже ти го казах поне десетина пъти. Наистина ли не си спомняш?
— Аз също се пошегувах — излъга Милисънт. Запита се какво ли още й бяха казали през последните часове, за което нямаше никакъв спомен.
Чувстваше се леко опиянена, макар че не помнеше да е пила вино. Беше доста объркващо и смущаващо, че не си спомняше почти нищо от изминалия ден, сякаш не го бе преживяла. И накрая да се намери в леглото със съпруг, при това и двамата голи. Господи, дали не помнеше и първата си брачна нощ? Нима всичко бе свършило? Искаше й се да стане отново предишната и да бъде навсякъде другаде, само не и в това легло и в тази стая.
— Вече свършихме ли? — попита тя.
Улфрик се засмя, а Милисънт се намръщи. Въпросът й бе съвсем разумен.
— Реших да почакам, докато главата ти се избистри от омаята на виното. Но в същото време открих, че не мога да чакам повече. Струва ми се, че съм чакал цяла вечност. Доста сложно противоречие, не си ли съгласна?
— Не, според мен може да се разреши много лесно — заяви Милисънт. — Ще чакаш.
Той се засмя пак, а тя отново се намръщи. Какво му бе толкова забавно?
За нещастие, заедно с избистрянето на мислите й се завърнаха и чувствата й към него и тя съвсем ясно си припомни всичко, включително и неотдавнашното му приключение с онази уличница. В гърдите й се надигна гняв и тя едва не скочи от леглото, но си припомни, че е гола и затова още по-плътно се уви с одеялото.
Той навярно забеляза промяната в нея, понеже въздъхна и попита:
— Сега пък какво има?
Нямаше да му позволи да разбере, че не може да понесе мисълта той да докосва друга жена, особено онази проститутка, затова заяви почти небрежно:
— Изми ли се добре след любовната си среща с онази лека жена?
Улфрик смаяно я изгледа.
— Каква лека жена?
— Значи са били толкова много, че дори не си ги спомняш? Онази, с която вчера излезе от голямата зала.
За миг той се втренчи неразбиращо в нея, после избухна в смях.
— Ти си помислила, че съм легнал с нея? — Последна нов пристъп на смях.
Милисънт разбра какво означава неговата веселост. Очевидно Джоун бе права и тя си бе направила погрешни заключения. Улфрик явно намираше ситуацията толкова забавна.
Въпреки смущението си, Милисънт попита:
— Тогава защо излезе с нея?
— За да разбера коя е тя и защо през този ден прислужваше в голямата зала. Тя сервираше храната на господарската маса, въпреки че не принадлежи към прислугата на Шефърд.
— Нима не е дошла с някой от гостите?
— Не, дала на майка ми обяснение, което веднага предизвикало нейните съмнения, и тя ме помоли да я разпитам, Милисънт. Майка ми се опасяваше, че е проникнала в замъка с някаква задна мисъл и по- специално — да те отрови.
Господи, нима заради нея бе излязъл с онази отвратителна твар? Но имаше и още нещо.
— А беше ли необходимо да я прегръщаш?
Улфрик сви рамене.
— Докато я отвеждах, усетих, че е неспокойна. Исках да бъда сигурен, че няма да се опита да ми се изплъзне. Въпреки това го направи, когато излязохме на двора, и оттогава от нея няма и следа. Това, че избяга, несъмнено доказва, че има нещо нередно и нищо чудно да се опита отново да изпълни коварния си план. Затова наредих на хората си да следят да не би отново да се появи.
— Как е успяла да проникне в замъка, след като не е от Шефърд и не е дошла с някой от гостите?
— Заявила е, че е братовчедка на един от нашите селяни. Той се съгласил да каже, че е негова роднина в замяна на услугите й, но когато го разпитах, си призна истината.
Милисънт нямаше повече въпроси. Чувстваше се засрамена, че го бе обвинила в нещо, което не бе сторил. Трябваше да му се извини и тъкмо възнамеряваше да го направи, когато той отново заговори:
— Ще ти позволя да дадеш воля на юмруците и гнева си, но не тук и не сега.
— Юмруци? — едва не се задави от възмущение тя.
— Или както проявяваш необуздания си и избухлив характер. Но няма да ти позволя да го сториш в леглото. Тук ще изпитваш само добри чувства и ще мислиш единствено как да ми доставиш удоволствие. От своя страна аз също ще се постарая да ти доставя наслада. Съгласна ли си? И преди да си отворила уста, за да ми възразиш, не забравяй, че имам правото да ти забраня изобщо да избухваш и да стоварваш гнева си върху мен.
Милисънт невярващо го изгледа.
— Но ти не можеш да контролираш гнева на другите!
— Така е, но мога да те накарам да не даваш воля на своя.
