да се опиташ да направиш нещата много по-леки и приятни за себе си. Просто трябва да спечелиш любовта му. И преди те попитах — не смяташ ли, че по този начин ще съумееш да си извоюваш много повече свобода?
В този момент ги прекъснаха, а след това не им се удаде възможност отново да си поговорят насаме. Ала Милисънт имаше достатъчно време, за да разсъждава върху думите на сестра си. Мисълта, че Улфрик би могъл да я обикне… никак не бе неприятна. Наистина все пак оставаше първоначалното му нежелание да се ожени за нея.
Все още не знаеше каква бе причината, но реши да го попита, когато останат насаме в тяхната спалня. Тяхната…
Да, всичките й вещи — без изобщо да я питат — бяха преместени в спалнята на Улфрик, с изключение на домашните й любимци. Животните бяха оставени в предишната стая, която споделяха с Джоун. Дали бе по нарежда не на Улфрик? Или просто слугите не смееха да се доближат до любимците й? Риска понякога изглеждаше доста заплашително, особено за хора, които не бяха свикнали с ловни соколи. А ръмженето на Гроулс можеше да уплаши всеки.
Когато след вечеря се оттегли в спалнята им, Улфрик не беше там. Милисънт не бе забравила последното му желание. Въпреки че сега той бе този, който се сърдеше. Явно продължаваше да й е ядосан, защото когато влезе, лицето му бе намръщено. Започна да се съблича, без да каже нито дума.
Милисънт настръхна. Нима възнамеряваше да не й обръща внимание? И да си легне гневен при нея? Е, в такъв случай ще се постарае да получи отговор и на последния си въпрос, независимо че предишният го бе разгневил толкова много.
Тя приближи зад гърба му, потупа го по рамото и зачака да се обърне. Той го направи и въпросително повдигни вежди. Милисънт остана с впечатлението, че очаква извинение от нея. Затова, че го бе накарала да си признае, че я е излъгал? Младата жена с мъка сдържа недоволното си изсумтяване.
— Бих искала да довършим разговора си — рече Милисънт.
— Ние го довършихме.
— За теб може и да е приключен, но аз имам един въпрос, който се нуждае от отговор. След като няма друга жена… Не, не ме прекъсвай! — заяви тя с остър тон, когато той отвори уста, за да понечи да й възрази. — След като няма друга, тогава защо пристигна в Дънбър с такова нежелание? Знам, че беше бесен, не се опитвай да го отречеш. Сигурна съм, че си предпочитал да се ожениш за друга.
— Може би защото единствения спомен, който имах за теб, жено моя, беше… че си същински дявол в женски образ. А кой мъж би желал да има опърничава и зла съпруга? Може и наистина да съм искал да се оженя за друга, но не защото съм обичал някоя.
Отговорът му би трябвало да я задоволи. Ала описанието му за нея я вбеси. В гърдите й се надигна гняв, но Милисънт го потисна, припомняйки си какво му бе обещала предишната нощ.
Постъпи така, както всяка разумна жена би постъпила на нейно място: хвана го за ръката и се опита да изведе навън от спалнята.
Той обаче не изглеждаше склонен да я последва и затова тя успя да го накара да направят само няколко крачки.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Искам да те изведа оттук, за да довършим… разговора си — сърдито отвърна тя.
След като осъзна какво има предвид, Улфрик се засмя и я придърпа към себе си.
— Не, не мисля, че искам да говорим повече.
Тя се отдръпна, но без особено желание. Топлината на тялото му и споменът за изминалата нощ я накараха да се изчерви.
— Значи в леглото трябва само аз да забравя за гнева, но не и ти, така ли?
Улфрик принудено се усмихна.
— Не, не е така и аз ти благодаря, че ми го напомни. Всъщност глупаво е да продължавам да ти се сърдя. — Шепите му обхванаха лицето й, а устните му се доближи ха до нейните. — Надявам се, че и ти мислиш така.
— За какво? — задъхано попита младата жена.
— Ако не знаеш, ще бъде много глупаво от моя страна, да ти го напомням.
Глава 49
Два дни след сватбата всички гости си бяха замина ли, с изключение на един граф от околността, който се канеше да остане още поне една седмица. Присъствието му не притесняваше Милисънт, макар че забраната да напуска замъка вее още не бе отменена. Тя вече бе омъжена и двамата с Улфрик решиха, че опасността за нея не съществува повече. Нали самият крал Джон бе заявил, макар и по заобиколен начин, че не е против съюза й с Улфрик?
Поне тя бе останала с впечатлението, че двамата са постигнали съгласие по този въпрос. Скоро обаче установи, че съвсем не е така. Съпругът й тъкмо говореше колко много харесва прозорците с амбразури в Клайдън Касъл и споделяше, че ще предложи на баща си да направят същи те и в Шефърд.
Милисънт почти не го слушаше, страхувайки се, че вече знае отговора на въпроса, който смяташе да зададе. Същата сутрин бе открила, че ако лейди Ан или Улфрик са заети, тя ще трябва да остане заключена в гостната. Сутринта бе дошла в залата, за да се сбогува с Роланд и родителите му и се опита да излезе навън, за да ги изпрати на двора.
Улфрик вероятно вече бе на двора, също и лейди Ан. Ала на самата Милисънт не й позволиха да направи и крачка навън. Всъщност, когато забелязаха, че е останала сама в залата и се кани да излезе, мълчаливите й стражи я придружиха до гостната и тя отново се оказа заключена, също както преди сватбата.
Вече бе късен следобед. Двамата стояха до голямото огнище, доста далеч от лейди Ан и дамите й, така че спокойно можеха да поговорят, без да се опасяват, че някой ще ги чуе.
Милисънт изчакваше, докато Улфрик изчерпи темата за прозорците. Бе успяла да овладее гнева си. Тя наистина се опитваше да запази мира между двамата, особено след като искрено се наслаждаваше на добрите им отношения. Но настоящият й повод за оплакване бе твърде важен, за да го пренебрегне и да го премълчи.
— Не помисли ли, че тази сутрин ще искам да пожелая лек път на Роланд? — не се стърпя младата жена накрая.
Той повдигна учудено вежди.
— След като вчера прекара толкова време с него?
В тона му се долови съвсем леко негодувание, ала Милисънт предпочете да не му обръща внимание, поне за момента.
— Какво общо има това с обикновената любезност?
— Имаше предостатъчно време да се сбогуваш със семейство Фиц Хю тук, преди да излязат на двора — изтъкна съпругът й.
Тя стисна зъби, понеже той очевидно не разбираше или се правеше, че не разбира същността на оплакването й.
— Аз исках да ги изпратя на двора, ала установих, че е невъзможно. Вместо това разбрах, че нарежданията са да стоя заключена в тази проклета гостна, ако ти или майка ти не сте наблизо. Защо тези стражи се нахвърлиха върху мен…
— Нахвърлили са се? — едва не се задави Улфрик и смаяно я изгледа.
— Бутнаха ме вътре — поправи се тя.
— Бутнали са те? Те са си позволили да те докоснат?
Милисънт повече не можеше да се сдържа и избухна:
— Не, искам да ти кажа нещо съвсем друго, Улфрик! Престани да подскачаш при всяка дума. Те настояха! Е, това по-добре ли ти звучи? Всичко това не е важно. Защо аз все още съм затворничка? Сега сме женени. И мен вече не ме грози заплаха.
— Аз ще реша дали те грози или не — хладно заяви Улфрик в отговор на нейния гневен тон. — А след като в замъка все още има гости, заобиколени с цели тълпи от слуги, наоколо могат да се промъкнат хора,
