Сълзите отново потекоха от очите й. Нима Улфрик бе мъртъв? Само ако бе имала време да разбере! Но сега се страхуваше от най-лошото. Не успя да види дали диша. Беше толкова бледен… смъртно бледен.
Дори мисълта за това я убиваше. Едва ли горкият Улфрик щеше да преживее страшния удар, който Елъри му бе нанесъл. И как можа толкова късно да осъзнае, че го обича. Той не я бе помолил да му го каже, но, Господи, как й се искаше да го бе сторила, а той да го бе чул, преди да… Сълзите се стичаха по страните й и попиваха в парцала, затъкнат в устата й.
— Ако се опиташ да викаш, ще пострадаш много лошо — може дори да отрежа езика ти. Предпочитам да не го правя и да чуя гласа ти, но тихичко. Разбрахме ли се?
Елъри шепнеше с мек глас в ухото й, докато вадеше парцала от устата й. По време на разговора с хората си, бе развързал въжето, омотано около китките й. Вратата на колибата бе залостена, а и те бяха толкова много, че сигурно се чувстваха в безопасност.
Пленницата не отговори, надявайки се, че това ще бъде достатъчно за него. Ако вярваше, че ще има полза да се развика, веднага щеше да го направи, въпреки заплахите му. Ала не виждаше смисъл да му казва каквото и да било.
Тя остана изненадана, че нападателят й се оказа висок и красив мъж, но това трая само за миг. В крайна сметка по грешната земя се срещаха най-различни злодеи…
Другите двама разбойници — набити и яки, с дълги бради — приличаха на обикновени наемни убийци. Те се смееха и шегуваха един с друг и може би изобщо не се замисляха за работата, която вършеха, а дори и да го правеха, сигурно бе доста рядко. Но този тип, Елъри, бе съвсем различен и нещо в погледа му я караше да изтръпва от ужас.
Милисънт имаше чувството, че той не би направил разлика между това да смачка досадна муха и да извие врата на беззащитно новородено. Нито пък щеше да позволи на някакви си чувства да го възпрат. Това не бе човек, а звяр — без капчица съвест, способен да убива безжалостно, да троши костите на жертвите си, да ги осакатява с наслада, да изнасилва девици, да плюе с пренебрежение на законите и морала. Това го правеше много по-опасен от всеки обикновен наемник, много по-страшен от двамата му помощници.
Кътред и Алджър седяха около разнебитената маса в средата на стаята и я зяпаха с любопитство. Възрастният мъж в ъгъла изглежда се страхуваше изобщо да я погледне. Нел сръчно пъхаше някакви вещи в една торба. Явно бързаше час по-скоро да се махне оттук. Значи тя бе искала да я отрови? Излиза, че Улфрик е бил прав и за това…
Все пак Милисънт не разбираше защо тези хора бяха тук, защо искаха да я отвлекат и… убият. Вече не се съмняваше, че трябва да бъде убита, след като бяха довели Нел, за да я отрови.
Нима бе разбрала съвсем погрешно намеците на крал Джон? Ако това не бяха убийците, които трябваше да бъдат отзовани, то тогава кои бяха тези хора? Или пратеникът на Джон още не ги бе намерил, за да им съобщи желанието на краля? Господи, нима Улфрик е загинал заради закъснението на някакъв немарлив куриер?
— Това е грешка — със задавен глас изрече Милисънт.
— Нима? — усмихна й се Елъри. — Аз никога не греша.
— Но този път си сгрешил — настоя младата жена. — Не знам какво правиш тук, но нима никой не ти е казал, че кралят отменя възложената ви задача? Той повече не желае да ми причини зло.
Елъри сви рамене.
— Ние не работим за краля — небрежно отвърна той.
— За кого тогава?
Вратата се отвори и от прага се разнесе непознат глас.
— Те работят за мен!
Глава 52
Непознатият беше или благородник, или богат търговец — поне така подсказваха дрехите му. Ръцете му бяха обсипани с пръстени, на врата му висеше златна верига, тесните панталони бяха изработени от фин вълнен плат, а туниката — от плътно кадифе. Стоеше изправен гордо, с надменно изражение на лицето, сякаш очакваше всички да му се поклонят до земята. Погледът, който хвърли към Милисънт, бе изпълнен със злорадство.
Но непочтителният глас на Елъри сложи край на високомерното му самодоволство.
— Де Рогтън, как успя да ни откриеш?
Лордът застина на мястото си.
— Да не би това да означава, че си се крил от мен?
— Да, и защо не?
Лицето на благородника се обагри в пурпурно, особено когато видя изумлението на Милисънт, че някой се осмелява да му говори по този начин.
— И как очакваш да ти се плати, ако не искаш да бъдеш намерен? — с усилие попита той.
— Аз щях да те намеря — презрително го изгледа Елъри. — Но как се озова тук точно сега, когато я намерихме?
— Може би, докато ти си я наблюдавал, аз пък съм следил твоите действия и твоя успех… малко позакъснял, между другото.
Сега бе ред на Елъри да се изчерви. Тонът на благородника бе язвителен, но Милисънт не можа да открие обида в самите думи. Обаче Елъри явно я бе открил, каквато и да бе тя. Внезапно й хрумна една мисъл…
— Да не би времето да е било решаващо за моето отвличане? — попита тя, макар че не се надяваше да получи отговор. — Можете поне да ми кажете за какво е всичко това.
Лордът не й обърна никакво внимание. Тя щеше да умре. Нямаше смисъл да си губи времето за обяснение.
— Всъщност, тя заслужава да узнае защо — рече Елъри. — Аз самият също бих искал да чуя отговора, така че дайте й го, лорд Уолтър.
Милисънт бе сигурна, че нито един благородник не би приел на драго сърце заповеди от някакъв наемник, и този тук не беше изключение. Но той, също както и Милисънт, съвсем ясно бе доловил заплахата в тона на Елъри.
Де Рогтън се опита да не й обръща внимание и гневно попита:
— Тя защо е още жива?
Елъри измъкна кинжала си. Милисънт усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Но оръжието не бе предназначено за нея — поне не още. Наемникът много спокойно и много бавно изчисти нокътя на пръста си с върха на острието. После вдигна глава към Де Рогтън и втренчи продължително поглед в него.
След няколко напрегнати мига лордът най-сетне отговори на въпроса й, като преди това я изгледа свирепо.
— Ти трябваше да умреш, преди да се омъжиш. Съюзът между Криспин и Де Торп не биваше да се осъществява.
— Защото крал Джон е против него? Значи това е негов замисъл, а вие сте просто един слуга?
Не биваше да се опитва да го засегне. Думите й накараха Елъри да избухне в смях, който разгневи още повече Уолтър де Рогтън. Не успя да го прикрие, когато се обърна към Елъри. Омразата между двамата мъже бе съвсем очевидна. И въпреки това единият работеше за другия?
Уолтър де Рогтън преглътна яда си и отговори:
— Не, идеята беше моя, но получих одобрението на краля. Той щеше да препоръча дъщеря ми за съпруга на наследника на Шефърд.
— Но аз вече съм негова законна съпруга — изтъкна младата жена. — Закъснели сте.
— Не, не всичко е загубено, макар и да не стана така, както го бях замислил. Но младият Де Торп пак ще се нуждае от съпруга — след като ти умреш. А крал Джон може да прояви благосклонност и да препоръча дъщеря ми, особено като се има предвид, че след твоята смърт съюзът между Криспин и Шефърд вече няма да е толкова силен.
Тя поклати глава, неспособна да повярва на чутото. А и освен това нали крал Джон бе променил
