— Аз със сигурност бих направил по-гладък шев… ако въобще можех да шия при всичката тази засъхнала кръв — сериозно заяви лорд Найджъл.
Джоун остана с отворена уста и слисано се втренчи в баща си. Всъщност не бе повярвала на Милисънт, че баща им наистина шие, но сега…
— Струва ми се, че ще ми прилошее! — проплака Милисънт, като чу коментара за засъхналата кръв.
— На мен също… — обади се Улфрик.
Това накара Милисънт да настръхне.
— Виждаш ли какво направи с приказките си? Престани веднага! — извърна се тя към баща си.
— По-скоро му помагам да забрави за болката — ухили се Найджъл, отдръпна се и застана до Гай.
Двамата бащи се усмихнаха един на друг и като стрелкаха с доволни погледи децата си, си зашепнаха, но толкова тихо, че се чуваха само неясни откъслеци като: „…знаех си аз“, „толкова са твърдоглави…“ и „… беше само въпрос на време, нали?“
Най-после Джоун свърши и превърза раната. Улфрик се облече, но отказа да си легне по средата на деня заради някакви си два-три бода. Все пак се съгласи да седне в леглото, ако Милисънт се присъедини към него. Тя отпрати всички, залости вратата и се сгуши до съпруга си — главата й почиваше на рамото му, а ръцете й обвиваха кръста му.
Не искаше да говори за случилото се, въпреки че Улфрик все още не знаеше цялата истина. Той бе разказал на баща си за премеждието, но разказът му не включваше Уолтър де Рогтън, понеже трупът на убития благородник бе извлечен от колибата, преди появата на Улфрик.
Имаше време и по-късно, когато той се почувства по-добре, щеше да му разкаже всичко. Милисънт не се съмняваше, че съпругът й ще се съгласи с нея и ще спести на майка си историята за един стар неин обожател, който едва не бе съсипал живота им с ревността и болните си амбиции.
— Казах ли ти колко много те обичам? — попита Милисънт, след като изминаха няколко мига на блажена тишина.
Тя вече се бе успокоила напълно. В стаята бе топло и приятно и Милисънт си мислеше дали да не донесе вечерята в леглото му. Макар той да не смяташе, че се нуждае от почивка, тя не бе съгласна с него. Освен това бе сигурна, че отсега нататък ще излиза победител поне в половината от споровете им, ако въобще имаха такива.
— Струва ми се, че ми го каза поне стотина пъти по пътя от онази колиба до Шефърд Касъл.
Младата жена се усмихна.
— Ще трябва да ми простиш, но това чувство е съвсем ново за мен.
— Да, за мен също, но вярвам, че заедно ще успеем да се оправим през този лабиринт от чувства.
Тя го целуна леко по гърдите, сгуши се по-близо до него и едва чуто прошепна:
— Искам да имаме бебе.
Улфрик избухна в смях, последван от силно изпъшкване, понеже раната отново го заболя.
— Предполагам, че ще имаш търпение да изчакаш нужното време, докато това стане, както природата е отредила? — попита след малко той.
— Щом се налага… — въздъхна Милисънт.
Улфрик внимателно я изгледа.
— Не се шегуваш, нали, скъпа? Наистина ли искаш бебе?
— Да, ако прилича на теб.
— Можем да го изхвърлим, ако не прилича, но аз бих желал то да бъде като теб.
— Можем да си имаме две — засмя се Милисънт.
Улфрик впи изумен поглед в нея, после вдигна нагоре очи.
— Господи, досега не ми бе хрумвало, че е възможно да имаме близнаци — изрече той и нежно добави: — Ти ми донесе много повече щастие в брака, отколкото изобщо очаквах.
— Близнаците са изненада и щастие, макар понякога да създават доста неприятности — отбеляза тя.
— Аз имах предвид любовта.
— О!
Младата жена се изчерви, но сърцето й се изпълни с безкрайна радост. Прегърна го по-силно. Струваше й се, че няма да може да понесе толкова много щастие и ще се пръсне от блаженство.
— Можем да започнем сега — обади се след малко Улфрик.
— Да започнем какво?
— Да правим бебето.
Милисънт се надигна, усмихна му се, но поклати глава.
— О, не, мили, не, първо ще трябва да оздравееш. Не бива да се напрягаш, докато раната не заздравее и не се махнат конците.
— За мен да те любя не е напрягане.
Каза го с толкова засегнат тон, че Милисънт едва успя да сподави кискането си. Отново отпусна глава на рамото му.
— Тогава ще изчакаме болката ти да утихне — отстъпи тя.
— Каква болка? — недоумяващо попита Улфрик.
Този път не се сдържа и високо се засмя. Целуна го леко и нежно, но с безкрайна любов. Бързо скочи от леглото, преди съпругът й да спечели в поредния им спор. Трябваше да се погрижи за здравето му. Може би по-късно вечерта, когато той се почувства по-добре…
Информация за текста
© 1999 Джоана Линдзи
© 2001 Диана Кутева, превод от английски
© 2001 Стамен Стойчев, превод от английски
Johanna Lindsey
Joining, 1999
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009
Редакция: maskara, 2009
Издание:
Джоана Линдзи. Преплетени сърца
ИК „Бард“, 2001
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов, 2001
ISBN 954-585-184-8
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10577]
Последна редакция: 2010-04-05 09:17:00
1
Джон Плантагенет (1167–1216) навестен още като Джон Безземни, крал на Англия от 1199 г. През 1189 г. — по време на Третия кръстоносен поход — замества на престола брат си Ричард I Лъвското сърце. Изгубва Нормандия и почти всички останали английски владения във Франция. Потисническата му политика и прекомерните данъци настройват бароните срещу него и през 1215 г. той е принуден да подпише Магна Харта („Великата харта на свободите“). По късно се отказва от документа и това слага началото на Първата война на бароните (1215–1217 г.), по време на която той умира.
