намеренията си…
— Заблуждавате се — възрази Милисънт. — Ще разберете, че крал Джон е оттеглил одобрението си от вашия план. Графът и моят баща потвърдиха клетвите си вярност към него и той безрезервно одобри брака ми. Изпрати свой пратеник да намери тези, които са били наети да ми сторят зло, за да им предаде заповедта му да престанат да ме преследват. Значи вие сте човекът, когото неговият пратеник още не е намерил?
— Лъжеш — озъби се Уолтър, но тя видя съмнението в очите му.
— И защо да го правя? А каква ще бъде реакцията на краля, когато научи, че сте отказали да изпълните заповедите му? Мислите ли, че ще ме преживеете с много? И за какво? Аз трябва да умра, за да може вашата дъщеря да се омъжи за Улфрик. Толкова ли е трудно да й намерите съпруг, че трябва да убивате за това?
Обидата й го засегна право в сърцето.
— Нещата са много по-дълбоки и сложни, жено. Ан трябваше да бъде моя. Изгубих цели месеци, за да я ухажвам. Богатството й трябваше да бъде мое. Но избраха Де Торп вместо мен.
— А, сега разбирам. Значи това е още един опит да се докопате до нечие чуждо богатство, след като не сте могли да си спечелите свое.
Тази обида му дойде твърде много. Той пристъпи към Милисънт и я удари през лицето. Тя го очакваше и съзнателно го бе предизвикала. Какво я интересуваше, след като Улфрик бе мъртъв? Каква жестока ирония на съдбата! Надменният благородник изобщо не подозираше, че разбойникът, нает да я убие, бе убил и мъжа, когото възнамеряваше да направи свой зет.
Щеше да му го каже, да го хвърли в лицето му, да му изкрещи, че всички отвратителни и гнусни неща, които бе замислил и извършил, са били напразни. Целият му план бе унищожен от един дебел клон. Щеше да му го каже, веднага щом успееше да преглътне заседналата в гърлото й буца, предизвикана от мисълта за гибелта на Улфрик.
Но не успя. Елъри, неизвестно защо, се оскърби от това, че благородникът я удари. Извъртя се рязко, удари го с опакото на ръката си — просто за удоволствие — сетне заби кинжала си дълбоко в корема му. Наистина е била права. Нито един мускул не трепна върху красивото му лице, докато убиваше.
Съучастниците му изглежда никак не останаха във възторг от действието му. Тъкмо обратното. Те скочиха на крака: единият — невярващ, а другият — ужасен.
— Да не си полудял? — изкрещяха в един глас и двамата.
— Едва ли — равнодушно отвърна Елъри, наведе се и избърса кинжала си в туниката на мъртвия, после го пъхна обратно в ботуша си.
— Но ти току-що уби нашия работодател!
— И благородник!
— Кой ще ни плати сега?
— Да, можеше поне да почакаш, докато ни плати.
— Елъри, той е благородник — промълви Нел. — Ще те преследват за това.
Убиецът я погледна и се засмя.
— И как някой ще узнае какво се е случило с това надменно копеле? Да не мислиш, че някой от присъстващите тук ще разкаже нещо?
Намекът бе толкова многозначителен, че ръцете на Милисънт се изпотиха от страх. Това означаваше, че възрастната двойка щеше да бъде убита. Както и самата тя. Приятелите му нямаше да кажат нищо и той бе сигурен в това, а и имаше добри основания да им вярва. Вероятно се страхуваха от него не по-малко от самата Милисънт.
— А какво ще стане с парите ни? — сърдито изръмжа единият от мъжете. — Цял месец се трепем за тази работа. Нима всичките ни усилия ще се окажат напразни?
Елъри го изгледа с отвращение.
— Стига си хленчил, Кътред. Ще ти платя от джоба си. Нямам нужда повече от теб, така че можеш да се връщаш в Лондон. Вземи Нел със себе си, както и тялото на лорда. Отърви се от него някъде но пътя.
Думите му изглежда поуспокоиха мъжете, а Нел вече се бе запътила към вратата. Единият от мъжете повдигна Де Рогтън за краката и го измъкна навън.
Другият изгледа недоброжелателно Милисънт.
— Мога ли да я фрасна поне веднъж заради това, което ми стори? — обърна се той към Елъри.
— Не, не искам да има кръв по нея, освен тази, която аз ще й пусна. Върви и ти. Ще довърша тук и ще се срещнем в Лондон. Не се страхувай, тя ще си плати за твоите рани.
Това изглежда задоволи мъжа, понеже не след дълго вратата се затвори зад него и Елъри се извърна към Милисънт. Старият човек се бе сгушил в жена си, бе скрил лицето си на гърдите й и трепереше от страх. Беше съвсем ясно, че очаква всеки миг да умре. Но очевидно Елъри го смяташе за твърде маловажен и изобщо не поглеждаше към него. Погледът му бе впит в Милисънт и не се откъсваше от лицето й.
Кръвта се смръзна във вените й, дъхът заседна в гърло то й. Единствената й надежда бе да се опита да се разбере с него. Но човек не би могъл да се разбере с човек без съвест, с мъж, на когото плащаха, за да убива, и който го вършеше съвсем хладнокръвно. В тези студени очи, които се взираха в нея сега, нямаше никаква следа от човешко чувство… Не, за нея нямаше никаква надежда.
Глава 53
Тишината, която се проточи, опъна нервите й до скъсване. Елъри стоеше до вратата, взирайки се в нещо. Милисънт реши, че щом се раздвижи, тя ще изкрещи. Ако не помръдне скоро, пак ще се разкрещи. Беше толкова напрегната, че така или иначе щеше да изкрещи…
— Доста дълго чаках за това.
Тонът му бе изпълнен със задоволство. Сякаш почти изпитваше облекчение, че най-после ще сложи край на всичко това. Почти.
— Нима толкова ти харесва да убиваш? — попита Милисънт.
— Да убивам? — Мъжът изглеждаше леко изненадан. — Не, досега можех да те убия много пъти. Вместо това, аз те оставих жива.
— Защо?
— Как защо, милейди? Първо искам да вкуся от сладостта ти. Това е единствената причина, поради която си още жива.
Милисънт почувства как й прилошава. Това „първо“ означаваше, че той щеше да я убие, след като я изнасили. Но мъжът, който бе поръчал смъртта й, току-що бе извлечен за краката от колибата. Мъртъв. Нима не се сещаше за това?
— Аз сама бих убила онова измамно копеле и съм ти благодарна, че го направи. Няма да кажа на никого за смъртта му. Защо тогава трябва да умра?
— Хм, да, ще трябва да си помисля по този въпрос. Моята гордост е, че винаги довършвам започната работа, а бях нает да те убия. Разбира се, след като Де Рогтън не може вече да ми плати… Да, ще трябва да си помисля, но засега няма защо да бързаме. От доста време си мисля само за теб и все ми се струва, че само едно вкусване май няма да ми е достатъчно…
Последните му думи биха могли да събудят надеждите й, ако мисълта този мъж да я докосва не бе по- ужасна от смъртта. Милисънт предпочиташе просто да я убие. Той наистина бе красив мъж, но след Улфрик и неговите нежни ласки тя не можеше да понесе мисълта, че някой друг ще я докосва, особено този хладнокръвен убиец.
Мъжът направи една крачка към нея. Тя не изкрещя. Беше го накарала да говори и искаше да продължат разговора. Не за да отложи неизбежното, но за да се опита да открие нещо, което би променило намеренията му. Не знаеше какво би могло да е то — дума или някоя фраза — нямаше никаква представа. Но трябваше поне да опита.
— Твоят човек каза, че съм го ранила. Как и кога е станало?
Елъри разтри рамото си и се усмихна. Когато се усмихваше, бе трудно да се повярва, че е убиец.
— Ти рани всички ни със стрелите си. Нима не си спомняш?
— О, тогава ли…
