Той се ухили.
— Или изобщо не умееш да си служиш с лъка, или си отличен стрелец. Склонен съм да вярвам в последното, но защо тогава само ни рани, вместо да ни убиеш? Това бе доста глупаво от твоя страна.
Много по-глупаво, отколкото някога бе допускала.
— Помислих, че може да сте от стражата на Шефърд.
— А, в такъв случай трябва да съм ти благодарен. Ние не очаквахме да ни нападнеш и не бяхме подготвени. Някои си заслужават раните.
— Искаш да ме накажеш заради това ли? — възмутено попита тя.
— Не, раните зарастват, но мъртвите тела — не се съживяват. Наистина съм благодарен за глупостта ти.
Нима това бе струната, която трябваше да дръпне? Милисънт се вкопчи с две ръце в неочакваната възможност.
— Щом си ми благодарен, върни ми услугата. Остави ме да си ида.
Той се засмя, погубвайки и малката искрица надежда.
— Вече ти се отплатих. Все още си жива, нали?
— Истината е, че предпочитам да не бях — горчиво от върна младата жена. — Ти уби съпруга ми! Аз нямам причина да продължавам да живея, така че свършвай по-бързо с мен.
Мъжът протегна ръка и прокара пръст по студената й буза. Устните му отново се извиха в усмивка — явно малката й страстна реч не го бе впечатлила.
— Искам да почувствам плътта ти, лейди. Съблечи дрехите си.
Тя отблъсна решително ръката му.
— Не!
Елъри сви рамене и отново измъкна кинжала от ботуша си.
— Така да бъде. Няма значение как ще те имам. Важното е да си моя.
Трябваше да отстъпи, когато още имаше възможност. Той бе твърде близо и бе прекалено бърз. За миг върхът на острието се притисна до гърлото й, а устните му смазаха нейните, заглушавайки писъка й. Тя се опита да се притисне към металното острие, но кинжалът не се бе озовал там, за да я нарани, а за да разреже туниката й.
Платът се раздра под острието. Звукът прозвуча като погребален звън в ушите й. Милисънт почти не чу драскането, което последва.
Но той го чу, пусна я и се загледа във вратата. Тогава и тя го чу съвсем ясно — сякаш животно драскаше по дървото…
Вратата се отвори с такава сила, че за малко не събори колибата, когато се удари в стената. Вълкът връхлетя вътре, преди мъжа, който изпълваше рамката. Звярът подуши страха в стаята и светкавично реагира. Оголи дългите си остри зъби, изръмжа и се приготви за скок.
— Заповядай му да се укроти, Мили! — извика Улфрик от вратата. — Искам го за себе си.
— Гроулс!
Вълкът приближи към нея, скимтейки радостно, но зъбите му все още бяха застрашително оголени. Инстинктът му да убива се бе събудил и сега бе трудно да бъде овладян.
Улфрик не бе облечен подходящо за двубой. Беше взел меча си и Гроулс, за да открие следите й, но нищо повече. Дори не бе превързал раната на главата си. Кръвта се стичаше по врата му и попиваше в туниката. Но, о, Господи, какво щастие! Той беше жив!
Елъри очевидно не бе доволен от нахлуването, но изглежда го приемаше като малко неудобство, с което много бързо щеше да се справи. Хвърли кинжала си, но не се изненада, когато Улфрик ловко го избягна. После измъкна меча си. Улфрик вече го очакваше със своя в ръка.
— Значи отново се срещнахме, милорд — нехайно заяви Елъри, сякаш се бяха срещнали на чаша бира в кръчмата.
— Да, но за последен път.
— Напълно съм съгласен — ухили се Елъри. — Ще се възползвам от предимството да се бия в тази тясна стая, докато ти си свикнал да се сражаваш на бойното поле.
— Възползвай се — отвърна Улфрик, — макар че те предупреждавам, че единственото ти предимство е времето, което ми е нужно, за да те достигна.
С тези думи той се хвърли напред и мечовете им се кръстосаха. Звънът на оръжията накара Улфрик да потръпне. Милисънт разбра, че раната в главата му причинява остра болка и именно това бе предимството на Елъри, както и дебелата кожена броня, която разбойникът носеше.
Двамата мъже бяха еднакви на ръст и равностойни по сила… поне така си помисли Милисънт. Тя бе забравила двубоя, който бе наблюдавала между Улфрик и брат му в двора на замъка. Тогава бе видяла, че воинските му умения са изключителни и почти ненадминати. Улфрик веднага го доказа, а сега и Елъри го разбираше с всеки изминал миг.
Оказа се, че убиецът все пак бе способен на някакви чувства — изпитваше страх като този, който я изпълвате и от който навярно бе обхванат съпругът й, идвайки в съзнание и откривайки, че е изчезнала. Очевидно и Елъри най-сетне бе обзет от същият ужас, тъй като противникът му ловко отбиваше всеки удар и ожесточено нападаше. Елъри отпадаше все повече и повече — мечът на Улфрик го бе пронизал на няколко места — кръвта се стичаше по ръката му и отслабваше хватката му. Бдителността му изневери за миг и той видя как мечът се насочи към него. Разбра, че този път няма да успее да го спре…
Глава 54
Оказа се, че колибата не е чак толкова далеч. Тя не бе много навътре в гората, а достатъчно близо, за да се вижда от селото. С течение на годините дивите храсти бяха избуяли и сега я скриваха от любопитни погледи. Именно заради това Елъри я бе избрал за свое убежище, понеже можеше незабелязано да идва и да си отива.
Улфрик отнесе възрастната жена в селото при дъщеря й, която щеше да се погрижи за нея. Обратният път към замъка им отне повече време. Заради силните болки в главата Улфрик не можеше да язди, затова двамата с Милисънт тръгнаха пеша, хванати ръка за ръка. И доста често спираха, за да се прегърнат.
Милисънт все още не можеше да повярва, че и двамата са живи. Тя отново и отново даваше израз на радостта си. Съпругът й изглежда нямаше нищо против.
Щом пристигнаха в замъка, тя веднага изпрати да по викат Джоун, сетне нареди да донесат топла вода и превръзки, а накрая постави двама яки стражи в подножието на стълбата, за да бъде сигурна, че лечителят и пиявиците му няма да приближат до спалнята на съпруга й.
Младата жена много се измъчваше, че може да стори толкова малко за него — внимателно съблече туниката му, настани го в едно кресло до огъня, наля му чаша вино и почисти косата му от засъхналата кръв.
Скоро спалнята им се изпълни с посетители. Първо дойдоха разтревожените родители на Улфрик. Последва ги брат му и още десетина от хората му, които искаха да се уверят, че всичко с него ще бъде наред. Лейди Ан не оста на дълго, понеже не можеше да гледа кръв. Гай крачеше неспокойно наоколо, докато Улфрик му разказваше какво се бе случило.
Самата Милисънт отчаяно кършеше ръце, заради болката, която пронизваше Улфрик при всеки бод на иглата на Джоун, заета със зашиването на раната му. Тя постоянно напомняше на сестра си да бъде много внимателна и нетърпеливо я питаше дали съпругът й ще се оправи.
Накрая поведението й толкова дотегна на Джоун, че тя спря да шие, посочи с пръст вратата и заповеднически процеди:
— Излез оттук!
Оскърбената Милисънт излезе, но след миг отново се върна и продължи да досажда на сестра си. Всяко потреперване на Улфрик я караше да полудява от страх и тревога. Накрая коленичи пред съпруга си, сложи глава на гърдите му и го прегърна. Това бе единственото, което можеше да я успокои в момента.
Така ги завари и Найджъл, когато влезе в спалнята, за да види зет си — Улфрик бе подпрял бузата си върху главата на Милисънт. Джоун вдигна очи нагоре, когато баща й я изгледа въпросително. Милисънт не го бе чула да влиза и не подозираше, че той наблюдава внимателно работата на Джоун.
