които не бих ме могли много лесно да разпознаем.
— Ами какво ще стане, когато пристигнат нови гости, или не си си дал труда да мислиш толкова занапред? Нима аз завинаги ще бъда заключена, подобно на дете, извършило някоя пакост и наказано да не излиза навън?
— Защо гледаш по този начин на нещата? Всичко това се прави заради твоята безопасност и защита.
— Повече не се нуждая от защита! Достатъчно умна съм, за да разбера, че вече няма никаква заплаха!
Тази последна обида бе изречена съвсем съзнателно. Милисънт бе толкова ядосана. И улучи в целта. Сините му очи станаха още по-наситени. Един мускул заигра на бузата му, а когато заговори, тонът му прозвуча заплашително.
— Понякога си мисля, че ме предизвикваш с надеждата, че ще ме накараш да те набия, за да имаш основание да ме мразиш. Е, този път най-сетне ще получиш това, което толкова силно желаеш!
С тези думи сграбчи ръката й, повлече я навън от залата, после нагоре по стълбите и я бутна право в спалнята им, като тръшна вратата зад себе си. Тя нито веднъж не се опита да го спре, твърде смаяна, че това бе резултатът от последната размяна на остри думи помежду им. Всъщност тя винаги бе знаела, че рано или късно ще се стигне до нещо подобно, както и че ще го ненавижда с цялото си сърце и душа. Не можеше да очаква нищо друго от грубиян като него и тъкмо заради това не искаше да става негова жена. „Но толкова скоро след сватбата?“
Когато не усети върху нея да се посипват удари, тя все пак се осмели да го погледне. Двамата стояха в средата на стаята. Той все още държеше ръката й и се взираше в нея, но изражението на лицето му бе някак си различно. Милисънт се чувстваше толкова напрегната, като че ли всеки миг щеше да се пръсне на парчета.
— Какво чакаш? — през зъби попита тя, но не получи отговор. — Ще ме биеш ли или не?
Улфрик продължи да мълчи още миг-два и накрая въздъхна.
— Не става въпрос дали ще го направя, а дали мога. Струва ми се, че не мога.
— Защо?
— По-скоро бих отрязал собствената си ръка, отколкото да ти причиня и най-малката болка, Милисънт.
Младата жена се загледа в него с разширени очи, носле сълзите започнаха бавно да се стичат по страните й. Думите му достигнаха до дъното на сърцето й. Никога досега в живота си не бе чувала нещо толкова… нежно и трогателно. И го бе казал тъкмо Улфрик?
— Щеше ли да постъпиш по същия начин, когато си бил по-млад? — с треперещ и отпаднал глас попита тя.
— И защо чувствата ми трябва да са били по-различни и преди? Аз никога не бих те наранил, Милисънт. Дори веднъж бях наказан доста тежко, само и само да не те нараня.
Милисънт се намръщи и избърса очи, засрамена, че се бе разплакала. Ала последните му думи я изумиха и тя не можа да се сдържи да не попита:
— И кога е било това? Аз не си спомням да съм те срещала освен един-единствен път, още когато бяхме деца.
Съпругът й тъжно се усмихна.
— Да, и трябва да признаеш, че нито един от двама ни няма да забрави онази първа среща. Искам да ти се извиня, Милисънт, задето през онзи ден съм убил сокола ти. Узнах за това съвсем наскоро от майка си. Не знаех, че птицата е умряла. Със сигурност никога не съм имал намерение да я убивам. Исках само да я отблъсна от себе си, когато ти нарочно я пусна срещу мен.
Той се извиняваше за първия Риска, но не и за това, че едва не я осакати за цял живот? Но разбира се, той не знаеше за счупения й крак. Никой не знаеше. Той я бе бутнал толкова злобно и силно, че при падането глезенът й се бе счупил. Нима не го смяташе за нараняване?
Когато заговори, за да поправи заблудата в последните му думи, Милисънт не успя да прикрие горчивината в тона си.
— Не съм пуснала Риска нарочно срещу теб.
— Разбира се, че го направи.
— Не, аз исках да оставя птицата върху пръта, за да повикам стражата да те изхвърли, понеже не се подчини на заповедта ми. Соколът е усетил гнева ми и сам те нападна. Аз го бях опитомила съвсем наскоро и той още не бе добре обучен, така че не можех да му заповядам да се махне от теб. Пристъпих към теб, за да го взема, но ти побърза да го захвърлиш към стената, в резултат на което го уби.
— Не знаех, че съм го убил, Милисънт, в противен случай още тогава щях да ти се извиня. Предполагам, че тъкмо болката и мъката по убитата птица те е накарала толкова ожесточено да се нахвърлиш върху мен? Или е било, защото разбра, че ще се оженим? И с какво това те вбеси толкова много?
Онези спомени не бяха никак приятни, но последният му въпрос бе свързан с тях и затова тя бе принудена да му отговори.
— Точно през онази седмица един от селяните бе пребил жена си до смърт. Всички смятаха, че тя сигурно си го е заслужавала и че смъртта й никак не е важна. Единствената грижа на всички беше кой сега ще му приготвя вечерята. Тя била мъртва и толкова, но на бедния човек се налагало сам да си готви.
— Селяните не приличат на нас и имат друга представа за живота — изтъкна Улфрик. — Нещата, които са важни за тях, не са съществени за нас двамата.
— Може би, но аз бях толкова ужасена от тази бездушна и жестока реакция, че се заклех никога да не се омъжвам. Не знаех за годежа, нито за решението, което вече е било взето вместо мен. И тъкмо в този момент се появяваш ти и ми заявяваш, че ще бъдеш мой съпруг.
— Наистина, това обяснява първоначалния ти гняв. Не знаех, че не са ти съобщили за нашия годеж. Аз бях осведомен и предположих, че ти също си наясно.
— Баща ми все още оплакваше смъртта на майка ми и дори не си е и помислял да обсъди тези неща с мен. Минаха още две години, преди да го направи и още две, преди да узная кой си бил ти. През онзи ден ти беше само един непознат, нахлул в света, към който не принадлежиш и в който никой не те е канил. И това напълно непознато момче ми заявява, че един ден ще се ожени за мен, убива моя сокол и ми причинява толкова…
Тя не довърши, не можеше. Сълзите й напираха и едва се сдържаше пак да не се разплаче. Мразеше се за слабостта си и затова, че и сега, както тогава, имаше толкова малко контрол над чувствата си.
— Причинил съм ти толкова… какво?
Не биваше да я пита точно сега. Спомените я душаха и не можеше да ги сдържа повече.
— Болка! Цели три месеца живях в ужас, че завинаги ще остана саката!
— Саката?
— Когато ме блъсна, ти не си направи труда да видиш резултата. Просто си тръгна.
— Какъв резултат?
— Счупих крака си. Сама наместих костта. Не помня как съм го направила, но явно ужасът, че ще остана саката е замъглил съзнанието ми и не съм разбирала какво правя. Не можех да плача… нито да крещя, дори един стон не можех да си позволя…
Той мигом я дръпна към себе си и силно я стисна в прегръдките си. Лицето му бе пребледняло. Видя го, преди да зарови глава на гърдите му.
— Господи — пресипнало прошепна младият мъж, — нищо чудно, че си ме мразила толкова. Но през онзи ден аз нямах друг избор, Милисънт. Това бе единственият начин, за да те отстраня от себе си. Направих го, за да не те нараня, а не за да ти причиня болка и страдание!
— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че едно малко дете е било заплаха за теб? И че си нямал друг избор? Може и да съм била полудяла от мъка и да не съм осъзнавала какво правя, но ти още тогава беше голям, Улфрик, голям и силен. Как така не съм ти оставила друга възможност, освен да ме блъснеш толкова жестоко?
— Искаш ли да видиш белезите, които зъбите ти оставиха от вътрешната страна на бедрото ми? Захапала си ме толкова силно, че следите още личат. Удари ме в слабините и ми причини такава жестока болка, че всичко пред погледа ми се замъгли. Освен това твоят сокол бе откъснал парче кожа от ръката ми.
