Искаш ли да видиш и този белег? Не можех да използвам наранената си ръка, за да те възпра. Ти ме свали на колене с удара, който ми нанесе. Издра лицето ми с ноктите си. Да, с цялото си същество исках да се отърва от теб. Ти не ми остави друг избор. Но вместо да те ударя, за да те накарам да спреш, което щеше да бъде най-бързият начин да сложа край на всичко, аз се опитах да не те наранявам и затова те отблъснах по-далеч от себе си. Господи, съжалявам, че вместо да ти спестя болката, съм ти причинил много по- голяма.
Милисънт не каза нищо. Опитваше се да проумее всичко, което той току-що й бе казал, да си представи ситуацията от негова гледна точка, да го сравни с онова, което вече бе научила за него, и… накрая разбра, без никакво съмнение, че той й бе казал истината. Не бе възнамерявал да я нарани. Случилото се не бе нищо друго, освен лошо стечение на обстоятелствата, ужасна злополука, но случайна и нежелана от никого.
Улфрик продължаваше да я притиска толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх, камо ли да говори. В този миг той бе много по-разстроен от нея. Странно, но единственото й желание бе да го успокои и утеши. Наистина се чувстваше глупаво, но…
— И аз съм направила всичко това? — попита накрая тя.
— Точно така.
— Направо не е за вярване.
Улфрик застина за миг. После се отдръпна от нея, погледна упорито вирната й брадичка и… избухна в смях. Милисънт се присъедини към него.
Беше толкова прекрасно да усети как напрежението и сковаността в гърдите й изчезват. В този миг Милисънт осъзна, че споменът за онзи ден повече никога няма да й причинява болка и че за това трябва изцяло да благодари на Улфрик. Наистина какви шеги си прави понякога съдбата с нас!
Глава 50
— Вземи си лъка.
Милисънт се извърна към Улфрик, за види на кого говори, сигурна, че едва ли се обръща към нея. Обаче съпругът й се взираше тъкмо в нея и тя го чу съвсем правилно… Това събуди подозренията й и я накара да попита:
— Защо? Уверявам те, че от него няма да излязат добри подпалки за огъня.
Той се засмя.
— Защото ми се ходи на лов и си помислих, че може би ще поискаш да ме придружиш.
Сега вече Милисънт се загледа напълно неразбиращо в него. Току-що се бяха наобядвали и все още седяха до високата маса, дълго след като останалите бяха станали. През целия ден той беше във весело настроение и така беше от момента, когато двамата най-сетне изясниха недоразуменията помежду си. Оттогава Улфрик почти не се отделяше от нея и тя откри, че няма нищо против.
Самата тя имаше време напълно да осмисли заключенията, до които стигна предишния ден, и още не можеше да повярва, че вече не храни никаква неприязън към Улфрик. Имаше, разбира се, някои неща, които не й харесваха у него, ала те бяха толкова незначителни, че дори нямаше смисъл да ги споменава. Освен това младата жена искрено се наслаждаваше на промяната да не бъде постоянно ядосана, радваше се на компанията му, доставяше й удоволствие начинът, по който се закачаше с нея, но най-вече начинът, по който…
— Не се шегуваш, нали? — внезапно попита тя. — Наистина ли знаеш как да ловуваш с лък?
— И защо да не знам?
— Защото от дълги години ловът със соколи се смята за единственият, достоен за знатните благородници. Дори по дозирам, че мнозина въобще не знаят как да си служат с лъка…
— Уверявам те, че не съм от тях, Мили! — гръмко се засмя съпругът й. — В интерес на истината и аз, също като теб, предпочитам да ловувам сам, вместо да оставя това на обучените птици. Можеш да бъдеш сигурна, притежавам доста умения, така че не ми се налага често да вадя меча си.
— В това число и стрелбата с лък?
— Да. А сега, какво чакаш още? И облечи нещо… подходящо за лов.
Нима й казваше да си обуе панталоните и да си сложи гамашите? Младата жена не можеше да повярва на ушите си, но нямаше да му даде възможност да се разколебае и да промени решението си. Толкова бързо се прехвърли през пейката, че полите й се закачиха, тя изгуби равновесие и едва не се строполи по лице. Ръката на Улфрик я хвана навреме и я задържа да не падне.
Той не се засмя, както Милисънт очакваше, но чу смеха на баща му някъде наблизо и се запита дали пък той не бе предложил на Улфрик да я изведе на лов. Не я бе грижа откъде бе дошла идеята; фактът, че той се бе съгласил с нея, бе достатъчно изумителен.
Тя хукна нагоре по стълбите и връхлетя върху Джоун. Едва не я събори в бързината си. Сграбчи я за ръката и я затегли след себе си — нямаше намерение да се спира нито за миг, за да си поговорят, но въпреки това изгаряше от нетърпение да сподели вълнението със сестра си.
— За какво е това бързане? — сърдито попита Джоун, когато двете се озоваха в стаята на Милисънт. Видя, че сестра й се запъти право към един сандък и започна да вади дрехите и да ги хвърля на пода. — Да не би да си полудяла?
— Улфрик ще ме вземе със себе си на лов.
Това би трябвало да обясни всичко — поне така смяташе Милисънт, но Джоун попита:
— Е, и?
— Ами аз се страхувах, че никога повече няма да имам възможност да отида на лов… поне така, както аз обичам. А ето че още на втория ден след сватбата ни той ми предлага да ме заведе на лов. Нима не разбираш колко е важно това събитие?
— Хм… Да, струва ми се, че разбирам — самодоволно отвърна Джоун. — Въпросът е дали ти разбираш?
Милисънт радостно се засмя, докато набързо смъкваше роклята и туниката си.
— Сега не е ли време да ми натякваш с нещо от рода на: „Нали ти казах“? Имаш много лошия навик, Джоун, винаги да си права, а след това да злорадстваш.
— Не злорадствам — възмути се Джоун. — Сигурна ли си, че трябва да облечеш тези дрехи?
Милисънт тъкмо посягаше да вземе гамашите и панталоните. Спря и широко се усмихна.
— Да, той ми нареди.
Джоун ококори очи, но помогна на сестра си да при стегне гамашите, след това намери и по-широка туника, която да облече отгоре.
— Той каза ли ти, че те обича? — след кратко колебание попита Джоун.
— Не още.
— Може би днес ще ти каже.
— Мислиш ли?
— Аз ли? — изсумтя Джоун. — Какво знам аз, след като толкова рядко се оказвам права?
Сестра й се засмя, прегърна я, после грабна лъка и колчана със стрелите и изхвърча от стаята.
— Почакай! — извика Джоун след нея. — Забрави си наметката. Ако случайно не си забелязала, навън все още е зима! — Но Милисънт не се върна и Джоун поклати усмихнато глава. — Съмнявам се, че той ще те остави да замръзнеш — рече на себе си.
Милисънт от години не се бе чувствала толкова въодушевена и… щастлива. Да, щастлива. То бе изписано на лицето й. Не можеше да го скрие. А мъжът до нея също не спираше да се усмихва, сякаш знаеше, че именно той е виновникът за радостта и вълнението й — и наистина бе така. Невероятно, нали?
Когато миналия месец той изненадващо се появи в Дънбър, за да я отведе завинаги със себе си, Милисънт смяташе, че е дошъл и краят на света. Никога вече нищо нямаше да бъде както трябва за нея, освен ако по някакъв начин не успееше да избегне брака с Улфрик де Торп. Сега бе омъжена и му принадлежеше телом и духом и внезапно откри, че не вижда нищо лошо в това. Тъкмо обратното. Тя беше щастлива! Беше очарована да бъде с него! Той правеше всичко възможно, за да й достави удоволствие и
