— Приличаш на майка си, тя винаги се опитваше да ме предпази от тревоги по нея.
— Съжалявам, че не съм я познавала по-добре и по-дълго. — Гласът й секна и тя въздъхна. — Прости ми. Знам, че те боли да мислиш за смъртта й.
Той й се усмихна, но в очите му имаше болка и тъга.
— Аз също бих искал да я познаваш по-добре. Всъщност би ми се искало да те види сега. Щеше да бъде горда с теб, дъще.
В очите й запариха сълзи.
— Не, нямаше. И тя като теб щеше да се срамува от…
— Замълчи! Мили Боже, какво съм ти причинил? Никога не си мисли, че се срамувам от теб, Мили. Истината е, че ти страшно много приличаш на майка си, във всяко едно отношение. Тя беше упорита, своенравна, избухлива, но аз я обичах именно заради тези качества, а не въпреки тях. Има жени, родени със силен характер, и вие с майка ти сте от тях. Когато веднъж свикне и го приеме, младият Улфрик ще го оцени. Знам, че не бих искал майка ти да бъде друга.
Беше чудесно да слуша тези думи, но тя не му повярва — поне не напълно. И как би могла, когато толкова често я бе упреквал за държанието й и се бе окайвал, че има такава твърдоглава дъщеря? Ами колко пъти й бе повтарял, че се срамува от нея? И въпреки това…
— Щом толкова приличам на нея, защо все се опитваше да ме промениш и да пречупиш независимостта ми?
Той въздъхна.
— Когато беше по-малка, Мили, ти трябваше да осъзнаеш, че не всичко ти е позволено и да го приемеш. Трябваше да те накарам да разбереш, че ще има хора, които няма да бъдат толкова търпеливи с теб. За да ти спестя болката и мъката, трябваше да те науча да се съобразяваш с обстоятелствата. Твоята майка отлично знаеше кога трябва да отстъпи с елегантност и финес, както и кога не бива да го прави. Аз се надявах да те науча на тези неща, но…
Той не довърши и смутено се усмихна.
— Но аз се провалих — усмихна се тя.
— Не си се провалила, просто отказваше да възприемаш. Изпитваше силно желание да вършиш всичко, което умееш, макар че някои неща не бяха подходящи за една млада дама. Но ти бе решена да упорстваш и да се противопоставяш на мнението ми, просто ей така, на инат.
— Това толкова ли е лошо?
— Не, не е. Лошо бе само желанието ти да се наложиш. Ти не искаше да приемеш, че някои неща са неприемливи за една девойка и понякога е нужно да отстъпваш или поне да се ограничаваш. Знаеш ли, че умея да шия?
Тя примигна за миг, после се засмя.
— Това някаква шега ли е?
— Не, наистина умея да шия, Мили. Това ме отморява и успокоява. Обичам да го правя. И дори с тези изкривени пръсти мога да направя най-фините и равни бодове по-добре от всяка жена.
Милисънт отново примигна.
— Да не се шегуваш?
Той поклати глава.
— Аз съм ушил повечето от дрехите на майка ти, макар че никой не знае, освен нас двамата. Правех го в уединението на нашата спалня. Никога не съм и помислял да шия в голямата зала, където всички могат да ме видят. Защо? Поради същата причина, която сега те кара да се смееш. Това не е нещо, което се очаква да върши един воин — освен ако няма кой друг да го прави вместо него. А това в никакъв случай не се отнасяше за мен. Но дори да бях самотен, би се очаквало единствено да кърпя скъсаните си дрехи, а не да шия елегантни рокли и туники за жена си. Истината би предизвикала само злобни насмешки и подигравки.
Милисънт кимна, осъзнавайки каква егоистка е била. Винаги се бе гневила, че не е позволено да прави онова, което й се иска, понеже това бяха все мъжки занимания, напълно неподходящи за една нежна и изтънчена девойка. Никога досега не бе хрумвало, че и един мъж може да се окаже в подобна ситуация.
— Наистина е ужасно — тя преглътна сълзите си, които малко смекчиха възмущението в тона й — че трябва да се примиряваме и да правим отстъпки, защото никой не желае да приеме, че някои хора харесват различни от общоприетите занимания. Не ти ли се струва несправедливо, че трябва да се криеш, за да правиш това, което ти доставя удоволствие?
— Не, изобщо не ми пречеше, че шиех в стаята си. По този начин просто избягвах подигравките. Знам, че твоите любими занимания не може да се скрият толкова лесно. Нито пък се опитвам да ти изтъкна, че между нашите хобита има нещо общо. Те си приличат само по това, че не са приети. И тъкмо затова се налагат компромисите. Мисля, че ще бъдеш много по-щастлива, Мили, ако приемеш, че на любимите си занимания можеш да се отдаваш само понякога, а не през цялото време.
— Мисля, че най-после започнах да осъзнавам тази истина, и то след като се запознах с едно момиче, което много прилича на мен. То прави отстъпки, но въпреки това не се лишава от забавленията си, макар и да ограничава понякога свободата си. А откакто съм тук, аз наистина свикнах да обличам тези тежки и неудобни рокли. Не ми се искаше лейди Ан да се мръщи при вида на старите ми парцали и затова с готовност се отказах от тях поне засега. Аз я обикнах и изобщо не желая да я разочаровам.
Баща й я дари с ослепителна усмивка.
— Не можеш да си представиш колко отдавна жадувах да чуя…
— Пфу! Не съм казала, че напълно съм се преобразила — измърмори тя.
Баща й се засмя. Тя му се усмихна, благодарна, че за известно време той я бе отвлякъл от мислите за утрешния ден и… за предстоящата венчавка.
Глава 45
Джоун сама изработи дрехите на Милисънт за сватбата, като не позволи на никой да й помогне. Резултатът беше великолепна рокля от тежко нефритенозелено кадифе — достойно одеяние за кралица. Дрехата бе украсена със скъпоценни камъни и богата бродерия със златна нишка. Към нея уши подходяща наметка, туника от златист сатен, както и широк колан, също извезан със златни конци. Целият тоалет тежеше повече от самата Милисънт и затова тя не изгаряше от нетърпение да го облече. Разбира се, никога нямаше да го каже на Джоун, която бе вложила толкова любов и старание в изработването на творението си.
Ала сутринта в деня на сватбата пристигна и друга рокля, малко преди дамите на лейди Ан да започнат обличането на младоженката. Тя бе привързана с дантелени панделки към голяма сатенена възглавница, украсена с пискюли. Донесе я един млад паж с дръзка усмивка.
— Подарък от вашия баща — рече младежът. Когато Милисънт развърза панделките, пред очите й се разкри сребриста рокля от някакъв непознат ефирен плат, който тя знаеше, че е част от съкровищата на баща й донесени от Светите земи. Тя го бе открила още като дете и тогава дълго бе гледала в захлас трептящата и блещукаща материя, мека като коприна, въздушна като утринна зора. Покрай деколтето бяха извезани два реда със ситни перли, макар че роклята бе толкова красива, че не се нуждаеше от никакви украси. Долната туника бе изработена от снежнобяла коприна с втъкана сребриста нишка, която трептеше и блестеше при всяко движение.
Джоун разочаровано местеше поглед ту към едната, ту към другата рокля, разстлани върху леглото.
— Не разбирам защо татко е поръчал тези дрехи. Той отлично знае, че няма да ти позволя да се появиш пред олтара в гамаши и панталони. А и този плат е прекалено тънък за зимата.
— Не и с подходяща дебела наметка — възрази Милисънт и добави с нотка на благоговение: — Смятам, че татко сам е ушил роклята и туниката.
Джоун я изгледа подозрително.
— Струва ми се, че не те чух добре.
— Много добре ме чу! И аз миналата вечер се изненадах, когато той призна, че шиенето му доставя удоволствие и отмора. Дори ми каза, че е шиел всички рокли на нашата майка.
