Улфрик прикри усмивката си. Чудесно. Тя дори не си спомняше първата им злощастна среща преди толкова години. Той също щеше скоро да я забрави, така че нямаше смисъл да й я припомня.
— Грешката е моя — смутено изрече рицарят, — но няма значение, удоволствието да ви видя е огромно, госпожице. Сигурен съм, че бързате да известите баща си за случилото се тук, затова е по-добре да се отправим към замъка.
Не след дълго приближиха до Дънбър. Мястото на схватката бе достатъчно отдалечено и от селото, и от замъка, така че стражата не бе чула дрънкането на оръжията. Дали бе нарочно? Сега Улфрик съжали, че не бе изпратил хора та си по дирите на разбойниците. В крайна сметка те бяха нападнали годеницата му, въпреки че го осъзна чак след като негодниците изчезнаха. Но независимо дали нападението бе предварително обмислено, или бе станало случайно, никой не можеше да застрашава това, което му принадлежеше, без да си плати.
Щом стигнаха до двора на замъка, дамата побърза да се извини и припряно влезе вътре. Улфрик остана да поговори с лорд Найджъл и управителя относно настаняването на хората му. Изпрати обратно неколцина от войниците си, за да се опитат да открият някакви следи от нападателите.
Дънбър не бе такъв, какъвто си го спомняше. Сега бе доста по-голям. Имението беше доста обширно за един дребен барон, какъвто бе Найджъл Криспин, но пък и малцина можеха да се похвалят с богатство като неговото, дори и сред графовете в Англия.
За да се укрепи замъка, бе построена допълнителна дебела стена, но старата все още стоеше и между двата зида се виждаха много нови постройки. Изглежда, че имението разполагаше с достатъчно място, за да бъде настане на цяла армия. Двата вътрешни двора, застлани с каменни плочи, бяха удобно място за военни тренировки и обучение по стрелба с лък.
Улфрик с нетърпение очакваше отново да се присъедини към годеницата си и да я опознае по-добре. Още не можеше да повярва на невероятния си късмет, че тя толкова се е променила. Някой наистина се бе заел здраво с нея и бе успял да я научи на обноските, подобаващи на една истинска дама. Не би могъл да си представи по-съвършена съпруга — мила, срамежлива, покорна и толкова красива!
Беше много по-хубава от Агнес де Йорк, кожата й бе много по-гладка, а изящното й личице бе очарователно. Тя не събуждаше у него похотливи желания, както Агнес, но младият мъж не се съмняваше, че много скоро и това ще стане. Той бе толкова изненадан и очарован от промяната в нея, че не бе останало място за други чувства.
Вътрешните стълби, които водеха към голямата зала, бяха добре осветени от факли. В предната част на горния етаж се намираше параклисът, а други стълби продължаваха към третия етаж.
Забързаният Улфрик едва не се сблъска с една дребничка фигурка, която тъкмо излизаше от параклиса. Мигом разпозна хлапака и космите на врата му настръхнаха. Този слуга навярно съвсем си бе загубил ума — нямаше никакво извинение за начина, по който си бе позволил да говори на един рицар, но явно бе избягнал наказанието.
— Да не би да си дошъл да се молиш за прошка заради непочтителния си дързък тон? — подигравателно запита младият мъж, надявайки се, че хлапакът е осъзнал грешката си и се е уплашил от последствията.
Но момчето дръзко го изгледа и вирна брадичка.
— Молих се да си заминеш, но виждам, че молитвите ми не са били чути.
Това вече бе твърде много. Младежът бе само един слуга. Подобно държание на слуга към благородник се наказваше строго. Този нахалник наистина си просеше боя и Улфрик протегна ръка, за да го сграбчи, но момчето се обърна и влезе в голямата зала. Явно бе свикнало да говори каквото му харесва, без да се бои от наказание.
Вбесен, Улфрик го последва. Ако се наложеше, щеше да преследва хлапака дори до кухнята, но присъстващите в залата го видяха и Найджъл го повика. Трябваше да отложи разправата с момчето и да обърне внимание на домакина си.
Видът на годеницата му, застанала до баща си, смекчи гнева му и той побърза да се присъедини към тях. Голямата зала също бе преустроена, благодарение на богатството на Найджъл Криспин. Вместо един висок стол, запазен обикновено за господаря на замъка, имаше четири. Всичките бяха покрити с дебели кожи за по-голямо удобство. Те заобикаляха ниска резбована маса, върху която бе поставен голям поднос с освежителни напитки. Наоколо бяха подредени други столове и дълги пейки — явно обитателите на замъка доста често се събираха в това помещение.
Огънят в огнището пращеше гостоприемно, разпръсвайки топлина. Въпреки че залата бе просторна, не бе студено и в най-отдалечените ъгли. Големите прозорци бяха закрити с дебели дървени капаци, които предпазваха от студа. По каменните стени висяха големи гоблени, които придаваха допълнителен уют на помещението.
Това бе зала, пригодена да приютява домочадието на замъка, но бе много по-разкошна и удобна, отколкото Улфрик бе виждал другаде. Сам кралят би завидял за стаята, каза си Улфрик, питайки се дали Джон е гостувал в Дънбър Касъл. Вероятно не, тъй като досега щеше да е намерил някаква причина, за да го конфискува.
На Улфрик не му се нравеше особено, че трябва да служи на един крал, когото никак не харесваше. Но и той разсъждаваше като останалите благородници. Крал Джон бе приятел на малцина от тях и враг на мнозина, но той все пак бе техен крал и те му се бяха заклели във вярност… поне докато станеше невъзможно повече да търпят тиранията му.
Найджъл пресрещна госта си и го поведе към огнището. Изглеждаше радостен да види Улфрик и изключително доволен от посещението му.
— Твоето пристигане зарадва и стопли сърцето ми, Улфрик. Най-после си тук, за да съединим семействата си. Баща ти ми прати известие, че ще дойдеш, но не те очаквахме толкова скоро, иначе щях да предупредя дъщеря си да се приготви. Но виждам, че двамата вече сте се срещнали.
Двамата мъже се приближиха до огнището, където се бе изправила красивата дама и неспокойно ги очакваше. Улфрик побърза да я дари с топла усмивка. Наведе се галантно и поднесе треперещата й ръка към устните си.
— Да, ние се срещнахме, милорд — рече той на Найджъл, но погледът му не се отделяше от младата жена. — Въпреки че все още не сме официално представени.
— Аз не съм вашата годеница, лорд Улфрик.
При тези думи лицето й пламна. Трябваше да му го каже по-рано, още докато бяха в гората. Но вродената й стеснителност, както и страхът, че може да избухне, й бяха попречили да заговори. Той бе едър мъж, а разгневените едри мъже я ужасяваха.
В момента гостът им изглеждаше много смутен и тя искрено съжаляваше за неудобството, което несъзнателно му бе причинила.
— Аз съм сестра й Джоун — побърза да добави младата жена.
Найджъл също се бе изчервил.
— Но ти си се срещнал с Милисънт, нали? Току-що влезе заедно с нея.
Улфрик се извърна към вратата. Влезе сам, като се изключи онова момче… Господи, не, моля те, не, това не би могло да бъде тя. Това означаваше, че през всичките тези години тя изобщо не се бе променила… това означаваше, че в крайна сметка щеше да има за съпруга дявол в женски образ, точно както се бе опасявал.
Глава 5
— Изведи я оттук, Джоун, и се погрижи поне веднъж да се облече прилично.
Това бе заповедта, която лорд Найджъл даде на дъщеря си — дъщерята, която Улфрик погрешно бе взел за своята годеница… преди няколко часа. Беше очевидно, че Милисънт Криспин няма никакво намерение да се връща в залата, независимо дали е облечена подобаващо или не. „Поне веднъж?“ Господи, нима това означаваше, че тази жена никога не се облича и не се държи като дама?
Улфрик не каза нищо, защото не искаше да обиди най-добрия приятел на баща си, но никак не му бе лесно да остане невъзмутим, когато вътрешно кипеше от гняв, че жената, за която ще бъде принуден да се ожени, не притежаваше и капчица женственост. Как е могъл този мъж да остави по-голямата си дъщеря,
