неговата наследница, да израсне толкова дива… и изобщо да не го е грижа!
Докато чакаха дамите, лорд Найджъл се опита да забавлява госта си с разкази за крал Ричард Лъвското сърце, на когото той се възхищаваше и в чиито многобройни войни бе участвал. Криспин бе възрастен рицар с белязано в многобройни битки лице. Беше с повече от пет години по-млад от бащата на Улфрик и явно е бил съвсем млад, когато двамата бяха взели участие в последния кръстоносен поход. Преди да потегли, Гай бе уредил брачните договори на двете си дъщери, но лорд Найджъл бе оставил само съпруга при заминаването си. Преди да се върне в Англия не бе имал деца.
Улфрик сега смътно си припомни, че баща му бе споменал и за друга дъщеря. Не бе обърнал особено внимание на този факт, тъй като не се интересуваше от другите деца на лорд Найджъл. Знаеше също, че съпругата на Найджъл е умряла наскоро след раждането на Милисънт, но липсата на майка, която да научи дъщеря си на прилично държание и обноски, не бе извинение за това, в което се бе превърнала наследницата на лорд Криспин. Много дами умираха при раждане, но въпреки това дъщерите им израстваха, възпитани като благороднички.
Между лорд Найджъл и госта му се възцари неловко мълчание. В залата влизаха и излизаха слуги, подреждаха върху масите разнообразни блюда, тъй като наближаваше време за вечеря, но от двете жени все още нямаше и следа.
Накрая Найджъл въздъхна и смутено се усмихна.
— Може би трябва да ти обясня за моята по-голяма дъще ря Милисънт. Тя не е това, което се очаква да бъде една млада дама на нейната възраст.
Разбира се, това бе доста снизходително казано, но Улфрик учтиво кимна.
— Забелязах, милорд.
Ала дори този лаконичен отговор накара домакина да трепне и тъжно да поклати глава.
— Никога не разбрах защо, но тя винаги е искала да бъде по-скоро мой син, отколкото дъщеря. Това няма значение, тъй като тя си остава моя наследница, независимо от пола си, но изглежда Милисънт не смята така. Ако можеше да държи меч в ръцете си, начаса би го грабнала и на драго сърце би станала рицар. Винаги се е вбесявала, че не притежава достатъчно сила. Така че прави много други неща, вместо тези, които би трябвало да върши.
Улфрик се чувстваше неудобно да разпитва бащата на бъдещата си съпруга, но все пак бе длъжен да знае повече за нейния характер.
— Има ли тя други увлечения?
— Да, Милисънт ходи на лов, но не за развлечение, както би сторила една дама, а като истински ловец. Умее от лично да си служи с лък. Честно казано, не познавам мъж, който да е толкова точен стрелец като нея. Ако пожелае, може дори да измисли план за защитата на Дънбър от вражеско нападение. Разбира се, никой няма да го поиска от нея, но тя се гордее с мисълта, че може да го направи. Сприятелява се с диви животни — всъщност има необичаен и странен подход към всяка жива твар. Още от малка винаги с лекота ги е опитомявала.
Последните думи накараха Улфрик да се изчерви. Трябваше да признае, че вероятно малката Милисънт наистина е притежавала онзи сокол, както твърдеше преди толкова много години.
— Значи тя предпочита мъжките занимания. Означава ли това, че презира женските задължения?
— Не само че ги презира, но и не желае да има нищо общо с тях — отвърна Найджъл с дълбока въздишка. — Сигурен съм, че си забелязал как е облечена. Не че не съм се опитвал да я накарам да облича дрехите, които е родена да носи. Немалко пари съм пръснал за изискани дамски тоалети. Но тя ги разменяше със селяните срещу мъжки дрехи. Аз й ги вземах, естествено, но тогава тя разменяше храна срещу нови дрехи. Отново ги взимах… Господи, моите крепостни селяни едва не оголяха през онова лято, когато се опитвах да я излекувам от отвратителния й навик да се облича като мъж!
Щеше да бъде неучтиво от страна на Улфрик да попита защо просто не е било заповядано на момичето да се облича както подобава. Страхуваше се да не открие, че тя храни твърде малко уважение към баща си, щом се осмелява да не му се подчинява. Все пак имаше право да узнае и най-лошото. Пфу! Нима би могло да има и нещо по-лошо?
— Нима тя не осъзнава, че изглежда… смешно и нелепо, облечена като мъж?
— Да не мислиш, че я е грижа? Не, Милисънт изобщо не се интересува от външния си вид. Въобще не е суетна, каквито обикновено са жените.
Сега бе ред на Улфрик да въздъхне. Вече нямаше значение, но все пак се реши да попита:
— Защо е било допуснато да се случи всичко това? Защо не се е сложил край на нейните капризи още преди много години, когато е била достатъчно малка, преди да стане толкова… неженствена.
Както предполагаше, въпросът му смути лорд Найджъл.
— Както може би подозираш, вината е моя. Единственото ми извинение е, че не обръщах внимание на държанието й, докато не стана прекалено късно. Когато моята обожавана съпруга почина, аз… аз почти изгубих представа за света. Дори и когато бях тук, сякаш отсъствах. Не съм сигурен дали можеш да разбереш дълбочината на моята скръб, но не си спомням почти нищо от онези първи години след смъртта на жена ми.
— Баща ми ми каза, че много сте я обичали — неловко се обади Улфрик, тъй като Найджъл придоби толкова скръбен израз, сякаш отново се потапяше в неутешимата си мъка.
— Да, обичах я, но не осъзнавах колко много, докато не си отиде. Брат ми Албърт, Бог да успокои душата му, тогава живееше с нас. Аз му поверих дъщерите си, за да се грижи за тях, но той самият беше вдовец и… изглежда е смятал за забавно момчешкото държание на Милисънт, така че не се е опитал да я вкара в правия път.
— Но, нали казахте, че сте били тук…
— Да, но рядко бивах трезвен, момчето ми — призна си Найджъл. — А и моите момичета често се разменяха — това бе тяхната игра. Така че, когато съм виждал Джоун, съм смятал, че е Милисънт, и не подозирах, че нещо не е на ред, докато, както вече ти казах, не стана прекалено късно. Когато най-после разбрах в какво се е превърнала Милисънт, тя вече бе поела по своя път и категорично отказа да се променя.
Улфрик едва забележимо се напрегна.
— Отказа?
— Да, тя е истински огън, моята Милисънт, не прилича на сестра си Джоун, която винаги е била тиха и покорна. Наследила е от майка си страстния си и избухлив нрав, както и смелостта си. Точно това бе една от причините, поради която не можех да проявя твърдост към нея. Страхувам се, че тя знае колко ми напомня на майка си и се възползва от слабостта ми.
Наистина не бе работа на бащата да възпитава и направлява дъщерите си, както би сторил със синовете си.
— Никой не би очаквал от вас лично да се занимавате с възпитанието й, но нима в дома ви не е имало дами, които да се погрижат за нея?
Найджъл поклати глава.
— След смъртта на съпругата ми, в замъка нямаше жени е достатъчно висок ранг, освен съпругите на рицарите ми, но нито една от тях не притежаваше достатъчно сила и твърдост, за да се справи с Милисънт. Когато най-после дойдох на себе си и осъзнах, че дъщеря ми не получава възпитанието, което би трябвало, аз я изпратих във Фулбрей Касъл с надеждата, че съпругата на лорд Хю ще я обуздае и ще направи от нея истинска дама. Но тогава вече бе твърде късно — от доста време Милисънт бе живяла както си иска, и след няколко години ми я изпратиха обратно с посланието, че цялата работа е безнадеждна. Опитали са всичко възможно, без да я нараняват сериозно, но по-меките наказания не са дали резултат.
Улфрик се питаше дали приятелят на баща му осъзнава, че описва една жена, която изобщо не бе подходяща за съпруга, че никой мъж със здрав разум не би пожелал да свърже съдбата си с подобно създание, което въобще не прилича на жена… Господи, точно това щеше да му помогне да се измъкне от този капан! Найджъл от своя страна ще трябва да се почувства задължен да го освободи от дадената дума и да развалят годежния договор. Нужно е само да му го каже.
— Благодаря ви за откровеността, лорд Найджъл, но след като се вземат предвид всички тези неща, смятате ли, че от дъщеря ви ще излезе добра съпруга?
За негово огромно разочарование Найджъл му се усмихна.
