Скандал и още нещо

методика, и voila — парите пълнеха джоба му. Но за него прекосяването на Ламанша и навлизането в английски води не беше нищо лесно.

Стоеше на кораба, който го отвеждаше обратно в родината, и споменът за това как убива Джайлс, как най-добрият му приятел се свлича на земята с изненадано лице, възкръсваше с ужасна сила. Много кошмари беше сънувал за деня, в който животът му се беше променил безвъзвратно. Много пъти се беше питал дали е можел да стори нещо по-различно.

Есента си отиваше и зимните студове вече започваха. В открито море това се усещаше много силно. Влагата проникваше под балтона му. Духаше бурен вятър. Себастиян не обичаше да пътува през зимата. Също така не харесваше своите руини по време на този годишен сезон.

Обикновено прекарваше студените месеци в Италия или в Южна Франция. Не се налагаше да работи цяла година със значителните хонорари, които получаваше. Ако нещата се бяха развили както обикновено, след няколко дена щеше да е отпътувал от Северна Франция, а Маргарет Ландор дори нямаше да е чувала за Гарвана. Щеше да продължи сама на път за вкъщи, за да открие… какво?

Себастиян се намръщи и погледна към Маргарет, която стоеше наблизо и също гледаше морето. Късното следобедно слънце осветяваше кестенявите й коси. Искаше му се да не е откривал колко е хубава.

Тя носеше боне, но вятърът го улови и запрати по палубата, над перилата и накрая в морето. Когато се случи това, Маргарет направи доста смешна гримаса. Не отиде за ново боне, въпреки че вятърът развяваше косата й.

Когато кокът й окончателно се развали и дългите кичури започнаха да се веят на воля, тя просто сграбчи каквото можа в юмрук и здраво го притисна към гърдите си. Една суетна, празноглава аристократка би се държала по съвсем друг начин. Повечето дами през цялото време бяха загрижени за външния си вид, но Маргарет очевидно бе различна.

Беше се надявал да избегне контакт с нея по време на краткото пътуване. Изглежда, тя предпочиташе същото. Но преди да се приберат, трябваше да научи от нея важни подробности, а също да я инструктира за някои неща. Реши да свърши тази работа сега.

— Може би не си мислила за това — поде той, — но моето присъствие трябва да остане в тайна през първите няколко дена, докато се ориентирам в ситуацията. Единственият начин за това е да отседна при теб, а твоите прислужници да се закълнат в мълчание, в случай че някой от тях ме разпознае. Да смятам ли за решено, че ще ни приютиш?

Тя се намръщи. Себастиян позна, че такова нещо не й е хрумвало. Вероятно е смятала, че участието й се изчерпва с неговото ангажиране.

Маргарет се забави, докато преценяваше всички възможни усложнения, които биха могли да възникнат. За негова изненада изобщо не се възпротиви на идеята му:

— Разбира се — отвърна. — Навярно си спомняш „Белите дъбове“. Беше там на годежния бал на сестра ми.

Внезапното й изчервяване го смути. После той се сети къде я е виждал за последно.

— О, да. Ако не се лъжа, имахте хубава градина.

Лицето й съвсем поруменя. В очите й се появи гневен пламък. Себастиян едва не се засмя. Очевидно благо възпитаната Маргарет Ландор не желаеше да си спомня каква палавница е била като дете. А може би все още й харесваше да нарушава правилата, но просто не желаеше никой да го узнава? Реши да престане да я дразни:

— Не би трябвало настаняването да представлява проблем, защото също така си спомням, че „Белите дъбове“ е голям почти колкото „Горския кът“.

— По-голям — отвърна тя и се ухили — поредното доказателство, че обича съревнованията. — Баща ми извърши някои ремонти след бягството на Елинор. А аз добавих зимна градина, когато реших, че искам да съм заобиколена от цветя непрекъснато, не само през определени месеци на годината.

— Поредният градинар — въздъхна Себастиян.

— Значи ли това, че обичаш цветята? — повдигна вежда Маргарет.

— Ни най-малко, за разлика от камериера ми Джон.

— Знаеш ли, много е разтоварващо. Някой път трябва да опиташ.

— Цветята буквално вехнат, когато съм край тях.

— Хей, това не е смешно! — надули устни тя.

— Забелязваш ли да се смея?

— Вярвам, че си забравил що е смях. Кажи ми какво си правил през всичките тези години, като се изключи изграждането на впечатляващата ти репутация, че си способен и на невъзможното? Не ти ли беше доста… трудно да се установиш във Франция, когато Наполеон ни е толкова сърдит?

Този път Себастиян трябваше да положи усилия, за да не се засмее.

— „Сърдит“? Доста мек начин да изразиш чувствата на този дребен тиранин към Британия. Той ни забрани достъп до всички колонии на Франция и принуди съюзниците си да сторят същото, независимо дали искат или не. Планираше нашествие в Англия и вероятно щеше да го осъществи, ако руснаците не му бяха отвлекли вниманието.

— Да, знам, че накрая ни омръзнаха търговските блокади и започнахме война с него. Но ти въобще участваше ли?

Той сви рамене.

— Малко. Моите таланти се оказаха особено полезни по време на войната на Пиренейския полуостров и тъй като с лекота говоря френски, предложих услугите си.

— Бил си шпионин! — отгатна тя.

— Колко си проницателна. Но това беше едва към края, когато братът на Наполеон, Жозе, беше принуден да избяга от Мадрид. Освен това през 1815, когато след абдикацията си Наполеон събираше армия, не бях във Франция. Тогава имах няколко задачи в Италия и дори не чух за последното му усилие да си върне трона, докато не го заточиха отново. Но за да дам отговор на въпроса ти: купих тези руини само преди четири години, тоест след изгнанието му, така че не ми беше трудно да установя своя дом във Франция.

— Наричаш тази древна купчина камъни „дом“?

— Грешка на езика, лейди Маргарет. Вие сте права. Това не е нищо повече от удобно място, където мога да получавам пощата си. Рядко отсядам там и почти никога по това време на годината. Досега да съм на път за Италия, ако не ми се беше наложило да направя една доставка.

— Тогава какво щастие за мен, че…

— И какво нещастие за мен — прекъсна я той. — А сега към належащия въпрос. Единайсет години не съм ходил в Кент. Трябва да знам какво се е случило по време на отсъствието ми. Някакви по-съществени промени?

Тя го стрелна с гневен поглед по повод на забележката за неговото „нещастие“, после се съсредоточи над въпроса му. Дори на ярката следобедна светлина очите й бяха толкова тъмни, че кафявото в тях почти не личеше. Още придържаше с ръка косата си, но няколко по-къси кичурчета се развяваха около страните й. Себастиян се зачуди дали ще забележи, ако ги прибере зад ухото й. По всяка вероятност не, защото бе потънала в мисли. Той обаче все пак се въздържа.

Изглеждаше очарователно както си беше разрешена, някак… по-достъпна. Същото можеше да се каже за малко жени. Всъщност Маргарет беше прекалено хубава, а дори не се опитваше да бъде привлекателна. Съвсем не. Ясно беше, че изобщо не се интересува как изглежда в очите на другите, което бе много странно за една жена. Може би се чувстваше така само щом той беше край нея. Сигурно й беше антипатичен и затова изобщо не полагаше усилия да го впечатли.

Такова отношение беше изключение. Жените просто го обожаваха. Изкушаваше се да я завоюва. По дяволите, що за мисъл?

Най-сетне тя рече:

— Като се изключат сватбите и погребенията…

— Баба ми ли? — ужасено я прекъсна той.

— Не, не — Абигейл е в отлично здраве. Или поне беше, преди да замина. Но вече е доста странна.

— Глупости…

— Напротив. Зрението й е лошо, което може би обяснява защо вижда несъществуващи неща. Докато