разтекоха по челото му.
— Не полудявай, Маги! — извика той подире й.
— Ти ли ще ми кажеш, злобар такъв!
Смях ли чу? Не, сигурно въображението й погаждаше номера. Помнеше, че Себастиян Таунзенд е забравил да се смее.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Свежият есенен вятър развяваше полата на костюма й за езда, докато тя вървеше към конюшнята. Страстна ездачка, Маргарет притежаваше няколко екипа, по един за всеки ден от седмицата, и си налагаше да се въздържа от покупката на още. Днес Една й беше приготвила изумруденозеления и бе украсила шапката й с бели и зелени дантелени панделки.
Маргарет бе модно облечена, но нямаше кой да го оцени. Тя въздъхна. Тази сутрин се беше успала. Снощи дълго не можа да заспи, защото бе бясна на Себастиян и ужасена от собственото си поведение. Все още не можеше да повярва, че е забравила всякакви обноски и го е замерила със салфетката. Този мъж я побъркваше.
Когато преди малко слезе долу, къщата беше тиха. Вероятно Флорънс и Гъси бяха отишли на пазар в Еджфорд, за да попълнят запасите в килера. В трапезарията бяха оставени няколко дребни сладки. Маргарет грабна две и ги уви в салфетка — една за нея и една за кобилата й Пастичка. Преди да замине за Европа, Даниел Куртоа всяка сутрин се отбиваше при нея да пояздят. Сигурно бе редно да му пише, че е пристигнала. От друга страна, нищо чудно да е започнал да ухажва друга за четирите месеца на отсъствието й.
В тукашните тесни социални кръгове имаше няколко дами, към които той би могъл да пренасочи вниманието си. Всъщност кръговете вече не бяха чак толкова тесни. Благодарение на отличното си местоположение (достатъчно близо до Лондон и още по-близо до крайбрежието и скалите, от които се разкриваха прекрасни гледки) през изминалите няколко години Еджфорд беше привлякъл нови жители. Те си бяха построили къщи или бяха купили стари имоти, които можеха да се разширят. Много от тях бяха постъпили така по примера на Албърта Дориен.
Цели петнайсет години Албърта, която носеше високата титла на вдовстваща херцогиня, играеше ролята на социален матриарх в околността. Тя често приемаше гости, което включваше не един, а два големи бала годишно, на които присъстваше каймакът на лондонското висше общество. Тази година Маргарет беше пропуснала летния бал заради пътуването си. Беше се запознала с Даниел на друг прием у Албърта.
Въздъхна при мисълта за Даниел. Беше постъпила егоистично, тъй като продължаваше приятелството си с него без намерение да му става съпруга. Въпреки че той беше доста добра партия, тя не гледаше на него по този начин. Харесваше го. Беше й приятел. И двамата притежаваха чувство за хумор. Но той не я вълнуваше романтично. Затова не го насърчаваше, не флиртуваше с него и ясно му показваше, че взаимоотношенията им не могат да се променят. Вероятно по тази причина той никога не й беше отправял официално предложение. Може би бяха само приятели и тя си беше въобразила, че я ухажва.
Главният коняр Нед изведе Пастичка от конюшнята. Маргарет беше изненадана, че не й се налага да чака.
— Нали не си я държал оседлана през цялото време? — попита тя с укор.
— Не, милейди — увери я мъжът. — Една ме предупреди, че слизате.
— Така ли?
Маргарет се разсея от кобилата, която я беше подушила и се опитваше да изскубне юздите от ръцете на Нед, за да отиде час по-скоро при господарката си. От радост животното за малко да я събори на земята.
— Наистина се е затъжила за вас — казваше конярят. — Първия месец, докато ви нямаше, страдаше ужасно и почти не ядеше. Всеки път, щом се опитвах да я приближа, гледаше да ме ухапе. Накрая трябваше да я подкупвам с бучки захар, за да се държи прилично.
Наложи се Маргарет да направи същото. Бързо предложи на Пастичка двете сладки, за да я успокои. Кобилата едновременно я поздравяваше и упрекваше.
— Бих предложил да я яхнете незабавно — каза Нед. — Твърде е развълнувана от вашето завръщане, за да кротува. Ян всеки момент ще дойде. Сега оседлава.
Ян, друг коняр в „Белите дъбове“, беше редовният й ескорт. Налагаше се да я придружава, тъй като Даниел обикновено яздеше с нея.
Ще направя едно бързо кръгче, за да я поуморя, и ще се върна за Ян.
Добра идея — съгласи се Нед и й помогна да възседне Пастичка.
Едва успя да се качи на седлото и кобилата препусна в галоп. Маргарет я обичаше, но понякога Пастичка твърде силно проявяваше чистокръвната си порода. Произхождаше от толкова прочут род състезателни коне, че много коневъди я молеха да им я даде за разплод. Тя неизменно отказваше. Не желаеше любимката й да стане твърде дебела за езда.
Шапката й изхвърча при краткото препускане около къщата. Добре поне, че тя самата не излетя от седлото. Размина й се на косъм. Пастичка беше зажадняла за хубава езда. Маргарет вдигна шапката и отново си я сложи, но не си даде труд да я нагласи под правилен ъгъл. Реши, че така или иначе ще я махне, за да не й пречи. Но не стигна дотам.
Тъкмо препусна към конюшнята, за да повика Ян, и видя, че Даниел чука на вратата. Щом я зърна, той й се усмихна щастливо:
— Боже мили, Маги, бях започнал да мисля, че никога няма да се върнеш!
Тя се изчерви и слезе от Пастичка. Даниел никога преди не я беше наричал Маги. Това обръщение бе запазено за хората, които я познаваха от цял живот. Не можеше да си представи откъде се е сетил да използва галеното й име. Това означаваше, че той й е дал свой личен прякор, което беше прекалено интимно за взаимоотношенията им. Божичко, какво ли си е мислел, докато тя е пътувала в чужбина?
Даниел Куртоа беше представителен мъж. Русокос, синеок, със силно и стройно тяло. Беше много красив, дори по-красив, отколкото си го спомняше. Може би впечатлението се дължеше на мустаците, които си беше пуснал. Те му придаваха неустоимия вид на женкар.
— Радвам се да те видя, Даниел — усмихна му се тя. — Кога разбра, че съм се прибрала?
— Рано тази сутрин, на минаване оттук. Придобих навика два-три пъти всяка седмица да се отбивам у вас, за да проверя дали не си се върнала. Изобщо не очаквах, че толкова ще се забавиш.
— Нито пък…
Тя не успя да довърши, защото мечешката му прегръдка направо й спря дъха. Не стига, че беше крайно неприлична, ами и едва не я смаза. Първо кобилата, сега и това. Стигаше й толкова блъскане и мачкане за една сутрин.
После вратата на къщата се отвори и нечий заплашителен глас изрече:
— Дано имаш невинна причина да прегръщаш така жена ми.
Даниел незабавно я пусна. Тя не успя да успокои дишането си, защото дъхът й отново секна, когато видя Себастиян да стои на прага със заплашително изражение. Спомни си колко страховит изглеждаше, когато го зърна за пръв път. Е, тогава бледнееше в сравнение със сега. В очите му се четеше желание за убийство, а тонът му внушаваше, че това убийство ще бъде осъществено, ако бързо не чуе достатъчно невинна причина.
Изглежда, Даниел беше стигнал до същия извод, но бе твърде шокиран, за да отговори. Просто зяпаше невярващо Себастиян и лицето му почервеня. Страните на Маргарет също бяха поруменели, но от гняв. Кога бяха решили, че ще се преструват на съпрузи? Да не беше пропуснала нещо? Би могла да се закълне, че Себастиян първо щеше да проучи дали е необходимо да се правят на женени. И в последна сметка окончателното решение не трябваше ли да е нейно?
— Да ти подскажа? — Себастиян наруши болезненото мълчание и бавно тръгна към тях. — Познаваш я от детинство? Или пък си стар приятел на семейството? Роднина, за когото не знам?
Даниел бързо се изтръгна от вцепенението си:
— С Маргарет сме стари приятели — е, всъщност само от няколко години. Аз просто я прегръщах за
