не му бяха издигнали погребален камък? Предполагаше, че изправи ли се лице в лице с баща си, двамата ще намерят думи — сурови, може би груби, но поне ще успее да изрази тревогата си, или по-точно тревогата на Маргарет, и ще си сътрудничат, за да проверят нейните подозрения.
Това беше преди да разбере, че Дъглас се е отчуждил от Сесил и от собствената си майка, и че враждебността, която изпитваше към големия си син, вместо да намалее, е нараснала с течение на годините. Дотам, че отказваше да признае, че Себастиян е жив. Мъртъв. А той смяташе, че собственото му огорчение е несравнимо.
Гледаше в непреодолимо висока стена. Не можеше да я срути. Маргарет вероятно можеше. Била е приета в семейството му. Беше толкова близка с Дъглас, че бе стигнала до крайност в усилието си да го „спаси“, ако баща му наистина се нуждаеше от спасяване. Може би някой трябваше да го спаси от самия него. Мамка му!
Себастиян би желал да прехвърли на баща си цялата вина за сегашното състояние на нещата, но нямаше как. Отговорността бе само негова.
Той изръмжа, отвратен от себе си. Станалото-станало. Изправи се и отиде да потърси Маргарет. Трябваше да съставят окончателен план, за да може той да приключи с работата си и бързо да се върне във Франция.
Тази вечер беше отказала да вечерят заедно, затова той бе отишъл в „Горския кът“. Не беше изненадан. Поведението му предишната вечер бе достойно за порицание. Себастиян нарочно се бе държал обидно, и все пак не бе нужно да стига толкова далеч в желанието си да я отблъсне. И без това отношението й към него беше враждебно. Всъщност просто му трябваше повод да си държи ръцете далеч от нея.
Аха, ето къде бил проблемът. Снощи тя бе влязла в трапезарията — невероятно нежна и съблазнителна в кадифената си рокля — и привличането веднага се бе превърнало в дива похот. Тази жена не биваше да го изкушава така. Нейната антипатия би трябвало да го отблъсва, а не да го привлича.
Почука на вратата на спалнята й. Под прага се процеждаше светлина, което показваше, че още не си е легнала. Обаче измина почти минута, преди да му отвори. Пухкавият бял пеньоар, който тя придържаше с ръка, подсказваше, че го е накарала да чака, за да се облече. Разпуснатата й коса изглеждаше много тъмна на мъждивата светлина. Отново беше адски съблазнителна и това даде на мислите му по-интимна насока. Запита се дали носеше нещо друго под този пеньоар.
— Много е късно — поде тя. — Какво искаш, Себастиян?
Деловият й тон го изтръгна от фантазията му, в която той я разсъбличаше.
— Трябва да обсъдим какво ще правим утре.
— Не може ли да почака до сутринта?
— Не. Чакането доведе до днешната неприятна сцена с Куртоа. Доколкото разбрах от последвалата ти тирада, не искаш други подобни изненади.
Маргарет изцъка с език:
— Много добре, след малко ще се видим в салона.
— Стига глупости, Маги. Та ние сме женени. Твоите прислужници няма да се възмутят, ако ме поканиш в спалнята си. Дори ще го очакват.
— Казах на Флорънс, икономката, за нашия брак, за да отклонява всякакви доброжелатели, с които не сме готови да се занимаваме, но останалите ми слуги не са…
— Напротив, са.
Тя го стрелна с гневен поглед, но отвори вратата по-широко и се отдръпна назад, за да наложи известна дистанция помежду им. Завърза пеньоара на кръста си. Не предполагаше, че косата й е толкова дълга. Онзи ден на кораба не личеше, че стига чак до бедрата й. Сега обаче това ясно се виждаше, защото тя стоеше гръб към него.
Стаята й го изненада. Беше очаквал жена с буйния й темперамент да избере тъмни мъжки цветове, подходящи за агресивната й природа, но стените бяха с тапети на рози, нощното й шкафче бе покрито с бяла дантела, а огромното й легло бе застлано с люляково-лилава кувертюра и отрупано с пухкави копринени възглавнички. Кадифените завеси бяха в по-тъмен, дързък нюанс на розовото.
Столовете бяха в същата дамаска. Креслото й за четене беше на пурпурни и розови цветя, столът пред писалището й — в тъмно лилаво и червено. Килимът бе с флорални мотиви в червено и розово. Голямата библиотека, заемаща половин стена, беше претъпкана с книги, което потвърждаваше подозрението му, че Маргарет е интелектуалка. Всички мебели бяха от дъб. Навсякъде имаше цветя: в големи вази на пода, в малки вази на масите, в саксии близо до прозорците. Те изпълваха стаята с приятен аромат. Тази жена наистина бе запалена градинарка.
Писалището й бе отрупано със сметководни книги и фактури. Измежду тях се виждаха няколко портрета, включително на сестра й Елинор. Обзе го тъга при мисълта за ранната й кончина. Беше толкова чаровна и млада, толкова щастлива от годежа си с Джайлс. Притесняваше се, че Маргарет го обвинява за смъртта й.
Тя се напрегна, когато чу затварянето на вратата. Обърна се с лице към него. Бялата й дантелена нощница надничаше изпод пеньоара. Себастиян се радваше, че е така. Иначе цяла нощ щеше да си фантазира как изглежда напълно гола.
— Нещата се движат много бързо, щом вече стигнахме дотук — раздразнено изкоментира тя. — Не спомена ли нещо за разследване?
Той бавно тръгна през стаята. Беше се насочил към удобното кресло за четене, но когато тя светкавично се отдръпна от пътя му, размисли и продължи към нея.
— Загуба на време, при положение че слухът за женитбата ни се е разпространил. Позволих си волността да изпратя един от лакеите ти до „Горския кът“ с вестта за твоето завръщане… със съпруг.
— Много волности си позволяваш — отговори тя и се отдръпна още малко.
— Ти ме нае срещу огромна сума да разбера дали има заговор, целящ отстраняването на баща ми. Недей да ме учиш как да си върша работата. Утре сутринта изпрати бележка на баща ми, че ще му отидеш на гости със съпруга си.
Това я накара да се закове на място.
— А да го предупредя ли за кого съм се омъжила?
— Не, трябва да разбере едва когато се появим в „Горския кът“. Иначе може да не го заварим вкъщи.
— Наистина ли смяташ, че ще се махне, само и само да не те види отново?
— Да, или просто ще те уведоми, че ти си добре дошла както и преди, но не и съпругът ти, което обезсмисля целия този фарс.
Маргарет въздъхна.
— Много добре. Какво точно ще им кажем, когато пристигнем? Как сме се срещнали? Къде сме се венчали?
— В коя страна беше най-дълго по време на пътешествието си?
— Горе-долу по равно в Германия и Италия.
— Бил съм много пъти в Италия, тъй че нека е там. Отседнали сме в един и същ хотел. Познала си ме и си ми припомнила коя си. Аз незабавно съм бил очарован и така съм те ухажвал, че след две седмици сме се оженили.
— Божичко, това се казва скорост!
— Не съм ти дал време да си спомниш защо не бива да се омъжваш за мен.
— Умник — кимна тя. — Но аз предпочитам да вярвам, че любовта побеждава всички пречки, така че последният ти аргумент е излишен. Просто това ще кажа на баща ти.
— Вероятно няма да се наложи да му казваш каквото и да било.
— Защо?
— Защото той вероятно ще изчезне още щом ме види.
— Наистина ли мислиш, че ще напусне стаята, без да ти каже и една дума?
— След това, което е отговорил на Тимъти?
Изражението й се промени. Мили Боже, нима изпитваше съчувствие към него? Когато всъщност го презираше? Не, това би било твърде голямо противоречие. Разбира се, ситуацията беше сложна. Всеки с
