добро сърце би го съжалил.
— Внимателно, Маги — предупреди я той. — Нали не искаш да започнеш да ме харесваш?
Тя му се намръщи и посочи с пръст към вратата.
— Е, след като ме уведоми за плана си, можеш да си тръгваш. Не смятам да търпя обидите ти.
Той не се помръдна.
— Какво, по дяволите, беше обидното от всичко, което сега казах?
— Обидното е намекът ти, че е възможно да те харесам след всичко, което си направил.
— Аха, имаш предвид онези глупости, които ми надрънка при първата ни среща — саркастично отвърна той. — За половината от тях отричам да съм отговорен. Което ми напомня: пазиш ли онези две писма от сестра си?
Тя примигна, объркана от внезапната смяна на темата.
— Защо?
— Бих желал да им хвърля един поглед. Имаш ли ги?
— Да. — Тя отиде до писалището в ъгъла, отвори едно чекмедже и извади писмата. — Не съм сигурна защо запазих първото — отбеляза, докато му ги подаваше. — Написаното толкова е зацапано от сълзи, че не се разчита. За какво са ти?
— Начинът, по който си е тръгнала, ми се струва много странен. Три години след смъртта на Джайлс. Три години са предостатъчен период да преодолееш скръбта си. Да си тръгнеш просто така, без да съобщиш на никого, говори за нова причина, не за тази, която ви е била известна.
— Второто писмо опровергава подобно твърдение.
— А първото?
Маргарет поклати глава.
— Виж го. Нищо не се разбира.
Тя беше права. Практически всяка дума беше зацапана или измита, сякаш, докато е пишела, Елинор е проливала сълзи с ведра. Но както Себастиян се надяваше, би могъл да разгадае няколко думи, ако се опиташе.
— Ако не възразяваш, ще ги взема за малко. Искам да ги проуча.
— Щом се налага. Но на всяка цена ми ги върни. А сега, ако нямаш нищо против, е доста късно…
Той отмести една къдрица от бузата й.
— Знаеш ли, Маги, ще трябва да се преструваш, че ме обожаваш, когато край нас има хора. В края на краищата, си се омъжила за мен. Нужно ли е да ти помогна с малко практика?
Тя изфуча, отскочи назад и отново посочи с пръст вратата:
— Все някак ще се справя. А сега — вън!
Той сви широките си рамене.
— Да бъде волята ти. Но ако размислиш…
— Вън!
Той се подчини, въпреки че му се искаше да я притисне още малко. Не беше сигурен защо, но страшно много му харесваше да я дразни.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Маргарет беше принудена да отпраща посетителите, а те нямаха край. Дори вдовстващата херцогиня се беше отбила да види нейния съпруг. Новината бързо беше обиколила околността и според Флорънс всички се питали кой е Хенри Гарвана, откъде е и как е завоювал графска дъщеря за своя жена. Но тя отказвала да лъже повече от необходимото.
През нощта се беше извила буря, а към девет часа сутринта духаше силен вятър. Късно следобед на хоризонта се струпаха нови буреносни облаци. Нямаше начин да се предскаже накъде ще ги отвее вятърът, но Маргарет се надяваше, че няма да достигнат сушата. Приемането на гости в такова време не беше просто неприятно: то се смяташе за проява на лош вкус, защото домакинът беше длъжен да предложи стаи, докато времето се оправи.
„Горския кът“ не се намираше на скалите, но от горните етажи се разкриваше прекрасна гледка към морето. Докато живееше там, Маргарет много обичаше да гледа изгрева на слънцето над водната шир.
„Белите дъбове“ бе построен навътре в сушата и от него морето не се виждаше.
Маргарет въздъхна. Себастиян седеше срещу нея в каретата.
— Цялото това извъртане е просто отвратително — подхвърли тя. — Все още има време да промениш решението си и да кажеш всичко, както е.
— Истината не винаги е най-добрата политика. В този случай определено не е. Ти сама го каза, Маги: баща ми смята тези инциденти за произшествия. Ако се опиташ да кажеш, че животът му е в опасност, той ще ти се присмее. Ако го чуе от мен, ще го възприеме като извинение; удобен предлог да си върна благоволението му. Нямам намерение да слушам обвинения, които на всичкото отгоре са неверни.
Маргарет потрепери, доловила в тона му горчивина. Беше я долавяла и преди. Той обикновено я прикриваше, но не винаги успяваше. Себастиян наистина ли се смяташе за невинно пострадал в трагедията, която сам беше предизвикал? Или се презираше за верижната реакция, последвала от лудуването му с Жюлиет?
Пристигането им бе отбелязано от гръмотевици. Маргарет се намръщи и се взря в небето, докато Себастиян й помагаше да слезе от каретата.
— Редно е да помолим за извинение и да дойдем утре. Наистина се смята за много невъзпитано да ходиш на гости, когато вали.
— Страхуваш ли се, Маги? — присмя й се той.
— Не — изсумтя тя. — Но нито искам да изкалям антрето им, нито те да се чувстват длъжни да ни поканят да останем заради лошото време.
— Обувките ти не са кални, а и ти желаеш да останеш. Бъди така добра и си спомни защо ме доведе в Англия. Нужно ми е повече от една кратка визита, за да видя какво се случва там и да преценя дали подозренията ти са основателни. Времето през последните два дни е направо идеално, сякаш по поръчка.
Преди да е успяла да отговори, вратата се отвори. Хенри Хобс, икономът на „Горския кът“, стоеше пред тях. Олеле, още един Хенри. А и господин Хобс не беше някой новак, а икономът на имението повече от трийсет години. Той бе висок човек с гърбав нос и проницателни сиви очи. Нямаше никакво съмнение, че моментално позна Себастиян.
Ето защо Маргарет побърза да се намеси:
— Господин Хобс, вярвам, че познавате съпруга ми Себастиян Таунзенд?
— Съпруг ли? — невярващо повтори той и леко се усмихна. — Чудесно, значи ни очаква нова буря.
Той широко отвори вратата. Маргарет реши да отмине забележката за бурята, сякаш не знаеше какъв е смисълът й.
— Абигейл приема ли гости днес? — попита тя, след като влезе.
— Сега е в музикалния салон. Господи, въобразява си, че още може да свири на пианото, когато всъщност не вижда клавишите.
Музиката, която се чуваше, наистина представляваше шумотевица от дисонантни звуци.
— А лорд Таунзенд?
— Още не се е прибрал от следобедната си езда. Всъщност много закъснява. Не съм бил осведомен за някакви негови отклонения от обичайния маршрут, но го очаквам в скоро време. Беше уведомен за вашето пристигане.
— В такъв случай до завръщането на Дъглас ще останем с Аби.
— Чай, лейди Маргарет?
— С удоволствие, благодаря.
Маргарет тръгна към музикалния салон. Себастиян, който не беше проговорил, не я последва незабавно. Хобс също не беше отишъл да поръча чая.
— Приятно ми е отново да те видя, Хобс — промълви Себастиян.
— И на мен ми е приятно отново да ви видя милорд.
