Тя заби поглед в пода, преди отново да е облизал пръсти, и закрачи напред-назад.
— Какво е научил Тимъти?
— Може би ще пожелаеш да го чуеш направо от извора? Момчето ще се пръсне от гордост как е заблудило всички.
— Къде е то?
— Къде може да се намира едно момче по това време на деня? След като така и така ще ходиш там, кажи на готвачката, че съм готов за обяд.
Маргарет настръхна при тази команда, но отиде в кухнята при Тимъти. Личеше си, че той току-що е приключил с обяда, затова му предложи:
— Ела да пояздим, Тим. Все още трябва да разходя кобилата си, а Ян е оседлал друг кон, който ти можеш да вземеш. Ще бъдеш моя охрана.
Лицето на Тимъти грейна. Малкият наистина обичаше да му възлагат задачи. Това беше странно, при положение че повечето деца на неговата възраст биха предпочели да си играят.
Потеглиха към „Горския кът“ и спряха на една могилка, от която се разкриваше изглед към родовото имение на Себастиян.
— Какво толкова си разбрал тази сутрин, че Себастиян така се е разтревожил?
— На мен не ми се видя разтревожен.
— Той никога не изглежда разтревожен, така че да не спорим излишно. Какво научи?
— Ами отидох в конюшнята и попитах за работа. Обаче не ме взеха: всички места били заети. Един от конярите беше французин и изглеждаше много не на място. Проговори ми колкото да ми каже да се омитам.
— Това ли е притеснило Себастиян?
— Не, даже не му го споменах.
Маргарет изпита досада, но реши да остави Тимъти да се изкаже, без да го прекъсва.
— Продължавай.
— Ами тъкмо щях да пробвам да си намеря работа в кухнята, когато влезе господарят и почна да оседлава коня си. Никой от другите коняри не отиде да му помогне и аз изтичах при него, ужким работя там. Реших, че няма да се усети, и излязох прав.
— Колко си находчив.
Тимъти се ухили широко.
— Да, и аз така мисля. Както и да е, започнах да бърборя за туй онуй — нищо лично, колкото да го предразположа. Всъщност той даже не ме чуваше, ако ме разбирате какво ви казвам. После отворих дума за синовете му: нали имал двама хубави и здрави момци. Господарят вече определено ме чу. Целият настръхна. Такъв хлад повя от него, че ако наблизо имаше ведро с мляко, щеше да замръзне.
— И това ли е всичко? Лорд Таунзенд не каза ли нещо?
— Каза, как да не каза. Каза, че информацията ми била погрешна и че имал само един син. Другият бил мъртъв.
А мъртъвците не ги пускаха през парадния вход. Божичко, колко ли е страдал Себастиян, когато е чул това! Може би наистина не даваше пукната пара, както твърдеше. Но баща и син действително бяха жестоко отчуждени, щом за Дъглас Себастиян беше мъртъв. Нямаше да бъде приет в дома му освен като неин съпруг. А дори тогава ситуацията щеше да бъде много неловка. Нищо чудно да я изпъдят, ако дръзне да доведе „мъртвеца“ в „Горския кът“.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Себастиян се сливаше добре със сенките; умение, което отдавна бе развил. От време на време луната се появяваше между сивите облаци, които бързо се движеха на небето. Но той беше предвидил този факт, когато реши да облече сивия си балтон, който го покриваше от врата до ботушите и бе по-незабележим от черния в нощите, когато нямаше сенки. Миришеше на дъжд. Себастиян се надяваше, че все пак няма да завали, докато се промъква в „Горския кът“.
Старият му дом все още светеше в този късен час. Навярно бе мазохист да дойде тук и да наблюдава семейството си през прозорците, знаейки, че то няма да го приеме с радост.
Облегна се на дървото, по което често се катереха с Дентън като малки. Едно лято бяха домъкнали в короната му дъски, с които си построиха къщурка. Тя бе хубаво скривалище, докато Дентън не донесе твърде много вещи за украса и главният клон, който я крепеше, не поддаде. Имаха късмет, че паднаха бавно и сравнително леко тупнаха на земята. Но баща им така се уплаши, че им забрани да си построят друга къщичка.
Това старо дърво се извисяваше точно пред трапезарията, където сега бе събрано неговото семейство. Поне веднъж изражението на Себастиян не бе непроницаемо — на лицето му съвсем ясно се четяха болка, съжаление, гняв. Бариерите му бяха рухнали, щом зърна баща си през прозореца.
Дъглас не се беше променил кой знае колко. Достолепието на половин век му стоеше добре. Косата му все още бе черна като катран, също като на Себастиян. Ако в нея имаше сиви кичури, те не се виждаха от това разстояние. Баба Абигейл се беше променила много. Сега косата й беше снежнобяла, а раменете — прегърбени. Прическата й си беше все същата. Старата мода й отиваше.
Божичко, как само се беше затъжил за старата жена! Тя му бе много повече от баба. Тя беше всичко за него, след като майка му почина, когато той бе деветгодишен. Горда, с кралска осанка, но топла и любяща. Сега не изглеждаше толкова топла и любяща. Охотно разговаряше с Дентън, но не се усмихваше. Нито веднъж не погледна към горния край на масата.
Там Дъглас седеше сам. Абигейл се намираше в другия край. Дентън й правеше компания. Той също се беше променил много. Още преди заминаването на брат си изглеждаше разсипан, но сега бе направо състарен. Жюлиет не се бе появила, но те очевидно не я бяха изчакали.
Разстоянието между баща му и баба му говореше красноречиво. Себастиян не наблюдаваше щастлива сцена. Усети тежест в гърдите. За толкова много неща беше отговорен! А дори не е знаел. Семейството му вече не бе истинско семейство, а просто хора, които живееха в една и съща къща. Топлината помежду им си бе отишла.
Контрастът с други вечери, които бе скътал в сърцето си, го караше да се разкъсва от болка. Джайлс често беше при тях, баща му Сесил също бе редовен гост на трапезата им. Имаше смях и веселба. Често безмилостно подкачаха Абигейл, а на нея й харесваше. Масата беше по-малка и всички столове бяха заети. В разговорите и смеха никога не настъпваше затишие. На всички им се искаше час по-скоро да седнат отново заедно, а не бързо да свършат с яденето — както бе сега.
Дъглас пръв стана от масата. На раздяла каза нещо на Дентън, но изобщо не погледна майка си. Себастиян се придвижи покрай къщата, докато не се озова пред кабинета на баща си. Обикновено Дъглас се оттегляше там за няколко часа след вечеря. Когато Сесил им гостуваше, винаги отиваше с него. На двамата стари приятели никога не им липсваха теми за разговор и смехът им често кънтеше в огромната къща.
Пердетата не бяха спуснати, няколко свещника бяха запалени. Дъглас влезе и затвори вратата. Наля си бренди и занесе чашата и бутилката на бюрото. Седна и пресуши цялата чаша, после си наля втора. Сам, без да подозира, че го наблюдават, той се прегърби. Запали си пура, но не я изпуши. Взе някакъв документ от бюрото, но не го прочете. Главата му клюмна назад.
Беше очевидно, че баща му е станал човек, който няма какво да очаква, на когото всичко му е безинтересно, без приятели, с които да сподели радостта на живота. Той не беше просто сам в стаята, а сам изобщо.
Сърцето на Себастиян се сви. Той беше виновен, че баща му се е превърнал в куха черупка. През всичките тези години Дъглас е бил празен отвътре също като самия него. Двамата много си приличаха. Нищо чудно, че всички се бяха привързали към Маргарет, докато тя е живеела у тях. Вероятно е внасяла живот в къщата с непрестанното си бърборене.
Час по-късно Себастиян лежеше в кревата си. Не се беше съблякъл, защото знаеше, че тази нощ няма да може да заспи и вероятно ще му се наложи да слезе долу за нова бутилка бренди. Обаче почти не докосна първата — така се беше унесъл в мисли, че забрави да пие.
Мъртъв. Баща му беше казал на Тимъти, че е мъртъв. Метафорично, разбира се, но даже и така — дали
