променила решението си.
Реджи надничаше от прозореца на стаята на Ейми и благодареше на късмета си, че на втория етаж нямаше жива душа. Леля Шарлът бе събрала цялата си челяд и въпреки протестите им бе заминала с тях при някаква приятелка извън Лондон. Щяха да нощуват там. На Реджи бе разрешено да остане и така нямаше да се наложи да узнае съдбата си чак утре. Но тя трябваше да си стои на горния етаж и по никакъв начин не биваше да се намесва. Вуйчо Тони остана непреклонен по този въпрос. Даже ако чуеше самият ад да избухва, тя не биваше да слиза долу.
Поеха ръкавиците и шапката на Никълъс и го заведоха в гостната. Къщата го изненада — беше много по-голяма, отколкото изглеждаше откъм улицата. Той знаеше, че Едуард Малори има няколко деца; къщата бездруго бе достатъчно голяма, за да побере голямо семейство. Горните два етажа вероятно са заети все със спални, помисли си той, а партерът бе толкова голям, че можеше да помести и бална зала.
— Чакат ви, милорд — обяви икономът, когато стигнаха до вратата на гостната. Лицето на слугата бе напълно безизразно, но тонът му беше неодобрителен. Никълъс замалко не се засмя. Знаеше, че е закъснял.
Но когато икономът отвори вратата и я затвори след Никълъс, веселото му настроение изчезна напълно. На млечно-бял диван седеше неговата леля Ели — старата мома Елинър Марстън. До нея бе седнала Ребека Идън, ужасната му баба. В този момент тя изглеждаше готова да призове господния гняв да се стовари върху главата му.
Така значи. Бяха го привикали на съд. Две фамилии щяха да му четат конско — неговата и на Реджина. Учудващо за него бе само това, че не бяха повикали и „майка му“, Мириам. Как щеше да се зарадва!
— Значи най-после набра кураж да влезеш, хаймана такъв! — започна старата дама без предисловия.
— Ребека! — смъмри я Елинор.
Никълъс се усмихна. Знаеше си, че баба му не се съмнява в характера му повече от самия него. Просто искаше да го ядоса. Леля Ели бързаше както винаги да излезе в негова защита, Бог да я благослови, фактически само тя се осмеляваше да мъмри старата дама. Леля Ели бе живяла с бабата двайсет години като нейна компаньонка. Никълъс се възхищаваше на издръжливостта й, защото баба му бе истински тиранин и управляваше всички около себе си с желязна, ръка.
Много отдавна, в първите години на брака им и преди раждането на Никълъс, Елинър живееше с Мириам и Чарлс Идън в Силвърли. Но постоянните крамоли между двете сестри бяха пратили Ели обратно при родителите й. По-късно тя бе отишла на гости при Ребека, майката на Чарлс, в Корнуол. След тази „визита“ бе останала завинаги там и отиваше в Силвърли само на гости.
— Как сте, госпожо? — попита баба си той.
— Сякаш даваш пукната пара как съм — тросна му се тя. — Идвам ли в Лондон всяка година по това време? — попита го тя.
— Да, това ви стана навик.
— А да си идвал да ме посетиш поне веднъж откак съм пристигнала?
— Миналия месец се видяхме в Корнуол — напомни й Никълъс.
— Не е там работата. — Тя се облегна назад и каза: — Е, този път май си загазил, а?
— Така изглежда — отговори сухо той и се обърна към двамата Малори.
По-възрастният от тях направи крачка напред и го поздрави сърдечно. Висок, рус и зеленоок, Едуард Малори изобщо не приличаше на брат си Антъни и бе досущ като брат си Джейсън. Беше с два сантиметра по-нисък от Никълъс, но по-добре сложен.
По-младият Малори стоеше като закован на мястото си до камината. Тъмносините му очи сякаш виждаха как разпъват Никълъс на кръст. Живите сини очи и черната като въглен коса на Малори говореха на Никълъс, че Реджина Аштън е в кръвно родство с Антъни. Нещо повече. Тя фактически приличаше поразително на Антъни — дори по леко скосените очи. Велики Боже, зачуди се той, възможно ли е Реджина да му е дъщеря? Това би означавало, че е посял семето си твърде рано, но не беше невъзможно.
— Ние не се познаваме, Никълъс — каза Едуард Малори и се представи. — Но аз познавах много добре Чарлс, твоя баща. Преди няколко години се запознах и с Ребека.
— Едуард инвестира моите пари и се справя много добре — обясни Ребека. — Не си го знаел, нехранимайко, нали?
Е, това поне обясняваше как са успели да докарат баба му тук за толкова кратко време. Близостта между семействата започваше да го изнервя.
Едуард продължи:
— Предполагам, че познаваш най-младия ми брат Антъни?
— Пътищата ни се кръстосват отвреме-навреме в клубовете — отговори Никълъс, без да направи и най-малко движение към Антъни.
Антъни не показа с нищо, че го е забелязал; само го изгаряше с поглед. Беше висок колкото Никълъс и също толкова широк в раменете. Според Дерек бил палавник още от шестнайсетгодишната си възраст. Никълъс можеше да се обзаложи, че в миналото на Антъни има по-лоши скандали от тази глупава история с Реджина. Какво толкова осъдително по дяволите трябваше да търси Антъни сега?
— Онзи там иска главата ти на поднос, негоднико — произнесе баба му в настъпилата тишина. Ели се опита да я спре, но тя не позволи да бъде спряна.
— Известно ми е вече, госпожо — каза Никълъс и се обърна към Антъни. — Ще определим ли часа, милорд?
Антъни се засмя кисело.
— За Бога, аз наистина мисля, че по-скоро вие трябва да го определите. Но колкото и да искам да съм на вашите услуги, обещах първо да дам възможност на тях да се оправят с вас.
Никълъс огледа останалите. От очите на Ели струеше съчувствие. Едуард изглеждаше примирен. Изведнъж нервността на Никълъс се изостри и той отново спря погледа си на Антъни.
— Милорд — каза той сковано, — бих искал да се уговорим с вас.
— Племенницата ми би искала друго.
— Какво?
— Сърцето й е прекалено меко — въздъхна Антъни. — Не иска да ви види ранен… или, не дай Боже, нещо повече. — Той поклати глава.
— Въпреки това аз мисля…
— Не, за Бога! — прогърмя Ребека. — Не бях тук да спра другите дуели, в които си участвал, но този ще го спра. И най-напред ще те хвърля в затвора, моето момче. Само стой и гледай!
Никълъс се опита да се усмихне.
— Господинът иска удовлетворение, госпожо. Друго не мога да му предложа.
— Лорд Антъни ще се съгласи на нещо друго, не на дуел, защото обича племенницата си. Би следвало да сме му благодарни за това.
— Ние? Аз не мога да бъда благодарен, госпожо.
— Можем да минем и без твоите навици на сатир — каза тя. — Може да си арогантен тип, може да си безотговорен хлапак, но си последният Идън. Ще се снабдиш с наследник, преди да свършиш на полето на дуела.
Никълъс трепна.
— Много мило казано, госпожо. Но какво ви кара да мислите, че още нямам наследник, за да ви го дам?
— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Макар често да изглежда, че се опитваш да пренаселиш света, ти нямаш копелета. Освен това много добре знаеш, че няма да приема никакво копеле.
— Ребека, нужно ли е всичко това? — попита бързо Елинър.
— Да, нужно е! — отговори старата жена, втренчена в двамата Малори.
— Ники? — каза умолително Елинър. Никълъс въздъхна.
— Много добре. Признавам, че нямам копелета. Нито мъжко, нито женско. Вие сте съвсем права, госпожо. За това нещо съм много внимателен.
— Единственото.
Той й се поклони леко, но не отговори; Държеше се спокойно, даже изглеждаше малко отегчен, но
