вътрешно кипеше от гняв. Словесните битки с баба му го забавляваха, когато биваха сами, но не и в присъствието на други хора. Тя знаеше това и го хапеше, само и само да го уязви.
— Хайде, сядай най-после, Никълъс — каза тя сопнато. — Изкриви ми се вратът да те гледам!
— Значи ли това, че ще трае дълго? — той се ухили вбесяващо и седна на стола срещу нея.
— Ники, не ставай труден, моля те — каза Елинър умолително.
Това го стъписа. Да чуе това от Ели? Тя винаги е била човекът, с когото можеше да разговаря. Винаги е разбирала горчивината, която се криеше под повърхността му. Докато растеше, той винаги можеше да изплаче мъката си пред нея. Колко пъти в непрогледни нощи бе изминавал на кон дългия път между Хампшър и Корнуол, само и само да я види? След като порасна, тя му стана още по-близка, най-близка от всички. Никога не му направи забележка за живота, който водеше. Сякаш знаеше защо прави нещата, които правеше.
Разбира се, тя не знаеше. Само на Мириам бе известна причината той да бъде толкова безразсъден, да се превърне във въжеиграч, който никога не мирясва.
Никълъс погледна леля си с нежност. За своите четирийсет и пет години тя все още бе хубава със светлорусата си коса и живите кафяви очи. По-голямата й сестра Мириам едно време бе по-хубава от нея, но злобата бе ограбила красотата й. Той обичаше да си мисли, че добротата на Ели бе я запазила толкова хубава.
Това бе жената, която той тайно бе провъзгласил за своя майка и през цялото си детство се бе отнасял към нея като към майка. Изразът на лицето й му каза много неща; както винаги, за него не бе трудно да прочете мислите на лицето й. Тя го жалеше за трудното положение, в което бе изпаднал. Молеше се той да не предизвика неприятности. В същото време се бе съгласила с всичко, което е било решено зад гърба му. Но дали щеше да вземе страната на баба му против него? Никога по-рано не го бе правила. Дали наистина си мислеше, че той е насилил Реджина Аштън? О, ако тя бе пожелала, той можеше да я съблазни, да, но не го направи. Това бе фактът и намеренията вече нямаха значение.
— Казаха ли ти всичко, лельо Ели? — попита той.
— Предполагам.
— Казаха ли ти, че всичко стана по погрешка?
— Да.
— И че аз върнах момичето непокътнато?
— Да.
— Тогава защо си тук?
Ребека се намръщи.
— Остави я на мира, негоднико. Тя няма вина за това, че си загазил.
— Ние знаем чия е вината — прозвуча зад него презрителният глас на Антъни.
На Никълъс му дойде много.
— Какво ще става в такъв случай?
— Ти вече знаеш какво трябва да се направи, Ники — каза Елинър с мек укор. — Не е хубаво, че всичко това се е случило. Никой тук не мисли, че си искал да навредиш на момичето. Но си остава фактът, че репутацията й е увредена непоправимо. Тя не бива да бъде принудена да изстрада унижението от злобните клюки само защото една от твоите лудории не е сполучила. Разбираш това, нали? — Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да поемеш отговорността за действията си. Трябва да се ожениш за нея.
ГЛАВА ДЕСЕТА
— Не мога повече да понеса това, Мег! Наистина не мога! — извика Реджи. Тревогата й вече взимаше връх.
Камериерката не обърна внимание на плача й. Така бе направила с всички възклицания досега.
— Да не би да имаш намерение да спиш с този шарф?
Реджи сложи ръце на гърлото си.
— Да, разбира се. Възможно е вуйчо Едуард да дойде вместо вуйчо Тони, за да ми съобщи какво е станало. Не искам никой да го вижда.
Мег се намръщи и се захвана отново с ръкоделието, което лежеше в скута й. Беше видяла с очите си любовното ухапване. Реджи не можеше да скрие нищо от нея, още по-малко задълго. Мег беше оскърбена от цялата тази история; този път бе напълно съгласна с Антъни Малори и не вземаше страната на момичето, което бе седнало по турски в средата на леглото си и кършеше ръце в мъките на очакването.
Трябваше да застрелят този виконт Идън от Монтиът, не да му дават това съкровище за жена. Мег никога не бе чувала за нещо толкова нечестно. Все едно да дадеш на някой джебчия чантата си и отгоре на това да му благодариш! Как могат да дадат нейната безценна Реджи на човека, който е виновен за срама й?
— Мег, ще слезеш ли долу да видиш дали не може да научиш нещо?
— Не. Няма да сляза.
— Тогава аз ще сляза.
— Ти също няма да слезеш. Ще си седиш тук. И ще продължиш да се тревожиш, щом ти харесва. Скоро ще ти кажат, че се е съгласил.
— Но проблемът е точно в това! — Реджи се тупна по коленете, за да бъде по-убедителна. — Той ще откаже!
Мег поклати глава.
— Не можеш да ме убедиш, че го искаш, моето момиче. Тъй че престани да се опитваш.
— Но това е вярно, Мег!
— Реджи, познавам те много добре. Ти представяш цялата история в добра светлина, преструваш се заради вуйчовците си, защото това изглежда е единственото решение.
— Глупости. — Реджи се изкикоти и избухна в смях. — Ти просто не искаш да признаеш, че съм лоша и че е срамота, дето искам мъж, с когото съм се запознала току-що.
Мег я погледна.
— Сега разбирам накъде биеш. Готова си на това, защото бързо ще си намериш съпруг и няма да се налага вече да търсиш. Признай си, моето момиче.
Реджи се ухили.
— Това е премията, да.
— Премия! — изръмжа Мег. — Това е единствената причина, заради която го искаш. Сигурна съм.
— Няма да говориш така, след като го видиш, Мег. Мисля, че съм влюбена.
— Ако вярвах на това, щях да сляза долу и да му целуна краката. Но ти си достатъчно умна, за да не се заблуждаваш, че си се влюбила след една среща.
— Така мисля. — Реджина въздъхна, но очите й светнаха. — Няма да чакаме дълго, Мег, скоро ще стане. Почакай и ще видиш.
— Надявам се, че няма да видя. Надявам се да не те видя омъжена за него. Това ще бъде най-лошият ден в живота ти. Ще си спомниш тези думи, в случай че стане.
— Глупости — отвърна Реджи.
— Просто запомни. Предупредих те!
— Няма да се оженя за нея.
— Добре. — Усмивката на Антъни бе направо злорада. — Бях против от самото начало.
— Стой мирен, Антъни — предупреди го Едуард. — Още нищо не е решено.
— Повтарям: няма да се оженя за нея — каза спокойно Никълъс. Едва успяваше да запази присъствие на духа.
— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш защо? — гласът на Едуард също бе упражнение по спокойствие.
Никълъс изтърси първото нещо, което му дойде наум:
— Тя заслужава по-добра участ.
