знаех със сигурност, че си падаш по жените, щях да почна да си мисля други неща.
Никълъс се усмихна на репликата, произнесена от този сериозен благородник.
— Интересувам се само от жени, сър. Категорично.
— И въпреки това не искаш моята племенница?
Антъни се намеси остро:
— Монтиът, гледай ме в очите, докато отговаряш, защото видях белега, който си оставил по нея.
— Това пък какво е? — настоятелно попита Едуард.
— Успокой се, Еди. Нещо само между виконта и мен. И тъй, какъв е отговорът, Монтиът?
Никълъс се изчерви силно от гняв. Бяха го натикали в ъгъла и това никак не му харесваше. Наистина ли беше белязал момичето? Ако е станало, защо по дяволите бе позволила вуйчо й да разбере? Казаха, че тя искала да се омъжи за него. Проклятие, дали пък не бе оставила у Антъни впечатлението, че той не е съвсем невинен? Не е ли това причината най-младият й вуйчо да иска толкова настойчиво кръвта му?
— Господа, с вашата племенница не се е случило нищо лошо — каза насечено Никълъс. Амбъровите му очи горяха от гняв. — Но аз съм сигурен, че вие го знаете по-добре от мен.
— Да, може да се каже без предубеждение, че тя е непокътната. Но ние не можем да оставим това така. — Тук Едуард въздъхна. — Джейсън изобщо няма да хареса това. Той е законният й настойник, знаете.
— Джейсън ще го разкъса на части, ако годежът не се е състоял, докато пристигне тук — каза категорично Антъни. — Откажи се, Еди, и го остави на мен. Ако го подхване Джейсън, от него няма да остане нищо.
Никълъс седна отново и хвана главата си с ръце. Братята продължиха да спорят. Той харесваше и уважаваше Джейсън Малори, бащата на Дерек, бе ловувал с него в Хавърстън, бяха прекарали дълги вечери в приятен разговор на чаша хубав коняк. Възхищаваше се на начина, по който Джейсън управляваше Хавърстън и се отнасяше към хората си. Последното нещо, което можеше да поиска, бе Джейсън да му се разсърди. Но той не можеше да се ожени за момичето и нямаше как да им каже защо.
Никога досега не бе чувствал така остро горчивината от произхода си. Истината беше, че той е просто едно копеле. Всяка жена, станала негова съпруга, би сградата от това петно. Ако истината излезеше наяве, той щеше да бъде отхвърлен от обществото. Не беше ли видял какво стана с Дерек Малори, за когото всички знаят, че е незаконороден? Затова Никълъс беше по-близък с Дерек, отколкото с другите си приятели.
Гласът на Едуард прекъсна мислите му.
— Никълъс, съмнявам се, че финансовото състояние на Реджина би ти направило впечатление, защото мъдрите инвестиции на баща ти и твоите собствени са те направили богат още на млади години. Достатъчно е да кажа, че тя е много добре в това отношение. Но… може би това ще те заинтересува.
Едуард извади от джоба си няколко листа и Никълъс ги пое. Писма. Неговите писма до граф Пенуич!
— Откъде, по дяволите, сте ги взели? — Той не вярваше на очите си.
— Наскоро ми бяха изпратени. Графът е известен с това, че не обръща внимание на неща, които не го интересуват. А онова парче земя, което искаш, не го интересува.
— Но защо вие…
— Защото земята принадлежи на един тръст, който аз управлявам. Това е хубаво парче земя с десетина арендатори, които си плащат редовно.
Никълъс отвърна троснато:
— Проклетият имот е голям и вие го знаете. И не се използва пълноценно.
— Не съм си помислил, че харесваш тази земя толкова много — забеляза хитро Едуард. — В края на краищата ти не ръководиш Силвърли.
На лицето на Никълъс затрептя един мускул. Дявол да го вземе! Сега, без да е въоръжен, той имаше по-добър шанс срещу стария си враг капитан Хок, отколкото срещу тези братя Малори.
— Значи ли това, че никога няма да се докопам до тази земя, ако не се оженя за вашата племенница?
— Можеше да се изразиш и по-деликатно, но по същество да, така е.
— Откажи, Монтиът — тихият глас на Антъни сякаш искаше да го изкуши. — Ще се срещнем утре. Няма да те убивам. Ще се целя по-долу от сърцето ти — така, че когато офейкаш посред нощ със следващото момиче, да ти вярват, че си я оставил непокътната.
Никълъс се засмя против волята си. Сега пък го заплашваха със скопяване. Това ли бяха всичките възможности? Той не се съмняваше, че баба му може да уреди да го затворят, както заплаши. Без съмнение се бе отчуждил от нея, но истината беше, че обичаше старата вещица. Оставаха смъртта или страшната рана, ако се вслуша в Антъни. Това беше целият му избор.
Или можеше да се ожени за най-красивото създание, което някога бе зървал. И може би да получи земята, която искаше. Леля Ели беше за този брак. Баба му и братята Малори — също.
Никълъс затвори очи за момент, очевидно потънал в мисли. После ги отвори, стана и спокойно каза:
— Господа, кога трябва да стане сватбата?
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
— Значи си дошъл, за да съпроводиш годеницата си във Воксол Гардънс? На концерт? Никога не съм си помислял дори, че ще те видя на някакъв дяволски концерт, при това посред бял ден!
Дерек Малори се наслаждаваше истински, а изражението на чисто отвращение по лицето на Никълъс Идън беше безподобно. Намираха се в дневната на Едуардовата къща, в същата стая, където предната вечер бе станала прословутата среща, а Никълъс току-що бе пристигнал.
— Това явно е единственият начин да я видя — рече Никълъс на Дерек. — Снощи не ми позволиха да се доближа до нея.
— Ами, разбира се. Не би било благоприлично. Пратиха я да си ляга.
— Искаш да кажеш, че на практика тя се подчинява на заповеди ли? — Изумлението на Никълъс беше престорено. — Мислех, че всички изпълняват нейните заповеди.
— О, казвам ти, че наистина си объркан по този въпрос. Не разбирам защо. Тя е първокласна, знаеш ли, истинско бижу. Не би могла да бъде по-добра.
— Бих предпочел сам да избера собствената си съпруга, нали разбираш, вместо да ми бъде натрапена.
Дерек се ухили.
— Чух, че си вдигнал доста голяма олелия. Не можах да повярвам и дума от това, което ми казаха, особено че си се предал. Знам колко не обичаш да ти казват какво да правиш, ама никак не обичаш.
— Стига си бърборил, Дерек — настоя Никълъс. — Така или иначе, какво правиш тук?
— Аз трябва да дойда с вас, не знаеш ли? Заедно с братовчедката Клер ще ви придружаваме. Заповед от чичо Едуард. Не си мислил, че ще останеш насаме с нея, нали? Никакви неморални неща не са позволени преди сватбата.
Никълъс се начумери.
— Каква разлика би имало, по дяволите? Вече се предполага, че съм спал с нея.
— Никой не вярва в това, Ник, поне никой от семейството.
— Освен твоят чичо Антъни?
— Не знам какво мисли той — рече Дерек по-трезво. — Но най-добре ще е да внимаваш с него. Те са особено близки, така да знаеш — той и твоята бъдеща съпруга.
— Тя ли е любимата му племенница?
— Дори нещо повече. Тони беше само три години по-млад от леля Мелиса и двамата бяха абсолютно неразделни. Когато тя почина, той беше едва на седемнайсет години. Дъщеря й някак зае мястото й в сърцето му. Всичките ми чичовци изпитваха подобни чувства, включително и моят баща. Но чичо Антъни, който е най-младият, беше повече като брат на Реджина. Няма да повярваш какви разправии имаше той с баща ми, когато тя стана пълнолетна и се премести в Лондон, тъй като старият не искаше да й позволи да стои у него така, както стоеше у чичо Едуард. — Дерек се усмихна под мустак. — Накрая старият също се
