Антъни погледна към Джеймс за изясняване, но Джеймс опърничаво отказа да му обясни. Конрад обясни:
— „Девойката Ана“ се върна на брега скоро след като Джереми дойде в екипажа. Не можехме да отглеждаме момчето на борда, нали така? Единствените плавания, които има сега, като се изключат няколко пътувания дотук, са да откарваме реколтата на пазара. Станахме плантатори на островите.
— Вярно ли е, Джеймс? — тих глас прозвуча зад тях в коридора.
— Вуйчо Джейсън! — извика Реджи, като видя най-големия си вуйчо. Джейсън изглеждаше определено заплашително и намръщената му физиономия подхождаше на мрачния му костюм.
— О, извинявай, Джеймс — рече Антъни. — Забравих да ти кажа, че по-големите идват скоро след мен.
— Недостатъчно скоро — изпухтя Едуард, останал без дъх, появявайки се на прага до Джейсън. — И не беше необходимо да се втурваш пред нас, Антъни. Добро местенце си си намерил тук, Джеймс! Колко ти струва?
— Все още преди всичко бизнесмен, а, Едуард? — ухили се Джеймс. Сетне каза: — Би ли ми обяснил как, по дяволите, ме откри? Да оставим настрана откъде си знаел, че съм в Англия.
— Дело на Антъни — отвърна Едуард. — Видял една скица, която Реджи била нарисувала. Отби се, когато се върна в Лондон тази сутрин, за да ми каже как е тя и тогава му дойде наум къде е виждал един от мъжете на скицата. Човек от твоя екипаж, когато купи „Девойката Ана“, спомни си той. Джейсън бе току-що дошъл от Хавърстън и той се сети за останалото.
— Но как хрумна да провериш тук?
— Лесна работа — отвърна Едуард. — Това е най-близкото пристанище. Помислих си, че си достатъчно дързък да закотвиш кораба си тук.
— Не чак толкова — отвърна ужилен Джеймс. — Корабът чака далеч от брега.
— Значи затова не можахме да го намерим. Разбира се, Антъни не се отказва лесно. Прекарахме останалата част от следобеда в разпитване от единия край на града до другия. Най-сетне имахме късмет с един господин, който те беше виждал да влизаш и излизаш от тази къща.
— И сега какво? — попита Джеймс, като гледаше направо към Джейсън. — Отново ли ще получа наказание от всеки от вас?
— Разбира се, че не, вуйчо Джеймс — отвърна бързо Реджи. — Сигурна съм, че те искат да забравят миналото, ако и ти го искаш. В края на краищата ти си се отказал от пиратството. Създал си дом и имаш хубав син. Знам, че ще поискат да го приветстват с добре дошъл в семейството.
— Син ли!
— Аз — рече гордо Джереми, гледайки към Джейсън и Едуард от другия край на стаята.
Реджи продължи, преди по-старите й вуйчовци да могат да се овладеят:
— Наистина мисля, че няма да мога да преживея повече вълнения днес. Ами аз мога да изгубя бебето си, ако…
— Бебе!
— Е, Тони, не им ли каза? — попита Реджи, самата невинност.
— Много добре изиграно, котенце — Антъни се ухили към нея. — А виждам, че си се възстановила от предишните си тревоги.
— Само трябваше малко да полежа.
Той поклати глава.
— Е, мисля, че сега можеш спокойно да ни оставиш да се… целуваме и да си наваксваме. Върви и си намери чаша чай или нещо друго. И вземи новия ми племенник със себе си.
— Вуйчо Джейсън? — Тя не трябваше да уточнява. Той кимна. Беше надянал в момента безвредната си намръщена физиономия, значи всичко беше наред.
— Върви, Реджи. Човек не може да каже една дума, когато си в стаята.
Реджи се усмихна победоносно и прегърна Джеймс.
— Добре дошъл отново в семейството, вуйчо Джеймс!
— Риган, сладка моя, никога не се променяй!
— Сякаш вие четиримата ще ми позволите да се променя без одобрението ви! — Тя хвана Джереми под ръка. — Ела с мен, братовчеде. Баща ти ще им разказва за теб, а ти можеш да ми разкажеш за себе си.
— Най-добре да отида с тях — каза Конрад и го направи.
Тъкмо тримата си тръгваха, когато чуха зад себе си:
— И все още трябва да си различен, нали, Джеймс? — Това беше Джейсън. — Името й не е Риган.
— Не е и Реджи! И така или иначе, вече е надраснала Реджи. Риган е по-подходящо за зряла жена.
— Май че не успя да ги накараш да се сдобрят — каза Джереми на Реджи.
— Глупости — ухили се тя. — Кажи му, Кони.
— Тя е права, момко — каза Конрад, докато ги съпровождаше надолу по коридора. — Няма да са щастливи, ако не спорят за нещо.
— Значи само си помисли колко си ги ощастливил, Джереми — рече мъдро Реджи. — Сега могат да заспорят и за твоето възпитание.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Жребецът оставяше прашна диря, галопирайки по пътя към плантацията. Току-що разцъфнали европейски пролетни цветя се смесваха край пътя с тропически видове. Отдясно на пътя, на по-малко от миля, океанът стоварваше огромни вълни върху пясъчния бряг. Горещото слънце проблясваше по сините води, докъдето стигаше погледът.
През този зноен априлски ден Никълъс не забелязваше изобщо красотата около себе си. Той се връщаше от малкото пристанище на острова и от среща с капитан Баудлър, който му бе казал, че корабът му ще бъде готов за отплаване със сутрешния отлив. Никълъс се готвеше да се върне у дома в Англия, при Реджина.
Шестте месеца, които прекара надалеч, не му помогнаха да я забрави. Беше се опитал. Труди се месеци наред, за да превърне съсипаната плантация във витрина на острова, още месеци, за да подготви земята за засяване. Почти всеки миг беше прекарал в упорит труд, но постоянното му настроение беше все още опасно сантиментално. Стотици пъти беше решавал да се прибере вкъщи. И още толкова пъти бе уговарял себе си да се откаже. Ситуацията там нямаше да бъде различна. Мириам и заплахите й все още щяха да виснат над него и Реджина.
Но през цялото това време Никълъс бе пренебрегвал очевидното. Реджина навярно вече бе узнала. Мириам не би могла да живее шест месеца с момичето, без да се опита да я настрои срещу него. Да, тя сигурно вече знаеше.
Тази вероятност му бе посочена предишната седмица, когато заедно с Баудлър се бяха напили и той бе излял душата си пред капитана. Трябваше да има насреща си някой обективен и също толкова пиян слушател, за да го накара да разбере, че стои на острова и се цупи като дете, тъй като не може да има жената, която желае. Е, достатъчно дълго се бе цупил. Беше време да се върне у дома и да разбере как стоят нещата. Ако съпругата му го мрази, то тогава това щеше да е краят.
Но ако не беше така? И капитан Баудлър го попита същото. Ами ако тя презираше общественото мнение и го харесваше такъв, какъвто е? Е, той наистина се бе държал ужасно с нея и това бе всичко, за което тя можеше да го съди. Също така тя се бе огънала под натиска на един скандал, който я бе принудил да се омъжи за него. Искаше му се да вярва, че се съгласи на брака не по меркантилни причини, но това не беше много вероятно.
И до къде го водеше всичко това? Доникъде. Докато не се прибере вкъщи, не можеше да узнае какви злини са сторени.
От голямата бяла къща изтича едно босо момче с шоколадова кожа, за да поеме коня на Никълъс. Това бе единственото нещо, с което той не свикна тук — да притежава роби. Единствено това Никълъс мразеше на островите.
— Гостите ви, сър, са в кабинета — му каза неговата икономка. Той й благодари и пое по широкия
