— Мога ли да те попитам какво търси това писмо в твоя джоб?
Тя разбра, че не може да се измъкне и се обърна с лице към него.
— Ами това е за някои от мебелите, които купих.
— Това и сам мога да разбера, скъпа моя. Интересно ми е какво прави в джоба ти.
— Исках да платя. Затова…
Тя усети погледа му, вперен в джоба й. Видя как оттам се подава още един плик. Значи по време на проклетото яздене е загубила половината от писмата. Преди да успее да изрече и думичка, той се протегна и измъкна от джоба й всички пликове със сметки.
— И тези ли щеше да платиш?
Тя кимна с глава, но понеже той не я гледаше, изрече съвсем тихо: — Да.
— А нямаше ли да е по-подходящо в такъв случай да бъдат адресирани до теб, а не до мен?
Тя не можеше да разбере как може да е толкова спокоен в такъв момент.
— Аз… аз имах намерение да ти кажа, но забравих.
— Не, не си забравила — отвърна той и тя усети как сърцето й се свива. Още повече се обърка когато той добави с тон, сякаш се забавлява: — Не си много добра в сделките, скъпа. Бих могъл да намеря половината от тези неща на половин цена.
Той натъпка пликовете в джоба си. Това я подразни. Беше очаквала да реагира точно така.
— Това са моите покупки — напомни му тя.
— Но те красят моята къща.
— Но аз ги купих и ще платя за тях.
— Не. Няма да платиш. Да започнем с това, че изобщо не си имала намерение да плащаш. Така че да приключим този спор.
Той й се усмихваше. Усмихваше!
— Не бъди упорит, Антъни. Достатъчно кредитори тичат по петите ти. Искам да платя за това, което аз…
— Замълчи, скъпа — прекъсна я той и постави ръце на раменете й. — Не трябваше да те оставям да мислиш, че едва се преборвам с дълговете си. Но ти така се забавляваше в желанието си да ме разориш… Просто не исках да ти развалям удоволствието.
Тя виновно наведе очи и той се засмя. Повдигна брадичката й и каза:
— Истината е, че ти би могла да подновиш сто къщи, без изобщо да усетя.
— Но не е възможно да си толкова богат!
Той спонтанно се разсмя.
— Дължа го на брат ми. Той е гениален за работа с пари. Едуард има шесто чувство. Управлява финансите на цялото семейство с наша благословия. Ако все още не ти харесва това, което си направила, не се притеснявай. Имаш възможност отново да подмениш всичко. Имам няколко имения в околността. А също и в Кент, Нортхамптом, Норфолк, Йорк, Линкълн, Уилтшър, Девън…
— Достатъчно.
— Може би си разочарована, че не съм те взел за парите, скъпа моя.
— Но все пак ти получи известна сума според брачния договор. Аз заверих сметката ти тази сутрин.
Той се учуди.
— Ще си вземеш обратно всички пари от банката. Искам да ги вложиш по сметка на нашите деца. И понеже стана въпрос за това, аз те подкрепям, Розалин. Дрехите ти, бижутата ти… аз ще купувам всичко, с което се обличаш, включително и бижутата.
— А аз какво ще правя с моите пари?
— Каквото пожелаеш, без дрехите, храната и къщата, което е моя грижа. Но няма да е зле да споделяш с мен все пак за какво ще харчиш парите си. Така ще избегнем бъдещи пререкания.
Нейният независим дух се разбунтува. Но женското й сърце се размекна. Думата „деца“ продължаваше да жужи в главата й. Това можеше да бъде евентуалния край на пререканията им. Макар че тя все още нямаше представа как ще стане това.
— Ако ще продължаваме да обсъждаме нещата, защо да не влезем вътре?
Антъни се засмя на безразличния й тон. Изпита задоволство, че поне за малко тя е забравила лошото си отношение към него. Независимо от причината, това беше предложение за мир. А той също можеше да направи такова. Ездата до къщи толкова близо до горещото тяло на Розалин беше породила у него съвсем различни желания.
— Тази тема е изчерпана — каза Антъни, като я поведе към къщи. — Има други неща, с които трябва да се заемем незабавно.
Розалин усети как сърцето й се свива неспокойно, но не беше сигурна какво точно има предвид. Не можеше да си позволи и капчица надежда. Той я хвана за ръка и я поведе нагоре към стаята си. Дори когато затвори вратата, тя все още не знаеше какви са намеренията му.
Той прекоси стаята, свали си палтото, хвърли го върху проклетия стол, на който се бяха любили предишната вечер. Намръщи се на стола. Беше си получила обещания урок. В гърдите й се надигаше негодувание от безсилието да се пребори с желанието си.
— Ела, Розалин.
Той беше седнал на леглото. Бавно разкопчаваше бялата си риза. Сърцето й се разтуптя. Той представляваше такава изкусителна гледка! Но тя не би могла да понася повече правенето на секс без никакви чувства.
— Ако ти… ти можеш да симулираш желание… аз приемам.
— Да симулирам? — той се намръщи. — О, разбирам. Ти все още не вярваш в спонтанността, скъпа. Нали ще ми помогнеш да си сваля ботушите?
Тя се приближи само защото той все още не беше отговорил на въпроса й. Нямаше намерение да се хвърля в обятията му, преди да бъде повикана. Можеше да понесе отвратителното му държание, но не и студенината му.
— Нервна си — отбеляза той, когато тя пусна и втория ботуш на земята, без да се обърне към него. — Не бива да нервничиш, скъпа. Трябва да се възползваш от възможността, която имаш.
Той видя как тя се сви и веднага съжали за думите си. Снощи се бе държал грубо с нея и тя нямаше да го забрави. Не би могъл да го повтори в никакъв случай.
Протегна се и я привлече между краката си. Ръцете му се плъзнаха нагоре по талията към гърдите й. Опря буза до жакета й. Тя отметна назад глава. Изви тяло в ръцете му. Антъни я постави на леглото и се наведе над нея. Краката му притиснаха нейните.
— Да симулирам, така ли скъпа? Не вярвам, че двамата сме способни на подобно нещо.
Устните му покриха нейните с такава изгаряща страст, че тя усети как я изпепелява. Целувката му отнемаше дъха й. Беше изключително. Двамата горяха в огъня на страстта. И след това не помнеха нищо освен онази приказна страст, която ги отнесе някъде далече. Предишната вечер беше забравена. Той я целуваше така, сякаш това е последната любовна нощ в живота му. Не криеше нищо от нея. И нейната душа се възраждаше в ръцете му.
Глава четиридесета
— Тони, заминавам след два дена.
Това беше първото нещо, което каза Джеймс, когато влезе в трапезарията.
— Да ти помогна ли да си стегнеш багажа? — попита Антъни.
— Не бъди досаден. Знам, че ти харесва да съм тук.
Антъни изсумтя и се съсредоточи върху закуската си.
— И кога те осени най-после тази идея?
— Когато видях колко безнадеждно е положението ти. Просто никак не ми е забавно да стоя тук и да те наблюдавам.
Антъни захвърли вилицата си и погледна Джеймс, който небрежно пълнеше чинията си е храна. Всъщност той си мислеше, че от две седмици в отношенията му с Розалин е настъпило подобрение. Само едно докосване беше достатъчно да се хвърли в обятията му. Не виждаше нищо безнадеждно в това.
