езерото да търся червеи. Исках да ги пусна в яхнията. Затова се бях приближил до онези лодки.
— А изражението на лицето ти, когато разбра? Ти беше ужасен.
— Аз исках тя да умре, защото ми дърпаше често ушите. Но не съм го мислел сериозно. Помислих, че желанието ми се е сбъднало. Почувствах вина за смъртта й. Беше ме страх да не ме обвините.
Тя усети, че стомахът й се свива. През всичките тези години го бяха обвинявали за нещо, което не е сторил. И той знаеше, че го мислят за виновен, но никога не беше казал нищо за това. Не беше се опитал да се защити по никакъв начин. От това той не изглеждаше по-добър за нея. Но въпреки това той беше невинен. Не беше извършил истинско престъпление.
— Съжалявам, Джорди, наистина съжалявам.
— Но все пак не би се омъжила за мен, нали? Дори и да знаеше истината?
— Не. Не трябваше да хвърляш толкова труд и да ме принуждаваш.
— О, отчаяният мъж е готов на всичко.
Заради любовта или заради парите? Тя не зададе този въпрос. Чудеше дали дядо й би променил отношението си, ако знаеше истината. Едва ли. Той винаги беше презирал слабостта на Джорди. Мъже със силен характер като Дънкан винаги са презирали такива хора. Все пак тя изпитваше известно съчувствие. Трябваше да се отърси от мисълта, че цял живот е обвинявала Джорди за смъртта на майка си. Сега трябваше да приеме, че това е било инцидент.
Ще му даде всички пари, които има в чантата си. Всъщност те й трябваха, за да уреди сметките. Тези десет хиляди лири не бяха кой знае какво за нея, а за Джорди бяха достатъчни да започне нещо. Би могъл да ги вложи някъде. Нямаше вече да има оправдание за вечния си мързел и оплаквания.
Тя се обърна и извади парите от чантата си без да я види. Щеше да ги остави някъде, така че той да ги намери след като тя си отиде.
— Ще ти помогна да си приготвиш багажа, Джорди.
— Не искам нищо от теб.
Тя не обърна внимание на горчивината в гласа му. Отиде към скрина, извади останалите неща от чекмеджетата Скришно постави между тях парите и ги пусна в куфара Беше съвсем близо до него. Той протегна ръка и я сграбчи за китката.
— Роз…
Вратата се отвори. Джорди пусна ръката й и тя така й не можа да разбере какво е искал да й каже. Искаше й се да вярва, че просто е искал да се извини за всичко, което й е причинил. В този миг това нямаше значение. Присъствието на Антъни изпълваше цялата стая.
— Изведнъж много утихнахте и аз се уплаших да не би да сте се убили.
Тя не го попита защо е дошъл.
— Подслушването сякаш ти е навик, скъпи.
Той не отрече това.
— Полезен навик. И повечето пъти очарователен.
„Повечето пъти“ се отнасяше до случаите, когато беше подслушвал нея и Франсиз. Тя знаеше, че е послушвал и не беше очарована от повечето неща, които беше допуснала да чуе. Нямаше нищо, което да го раздразни от сегашния разговор. Изглеждаше строг. Тя вече го познаваше. Той беше ядосан, но не толкова много. Явно имаше следи от предишната вечер.
— Както виждаш, той заминава — каза тя и приближи до него.
— А ти дойде да му кажеш довиждане — сухо отвърна Антъни. — Колко разумно от твоя страна, скъпа.
Тя не искаше да го дразни повече.
— Ако си дошъл да ме заведеш у дома, благодаря ти. Самата аз не знам как да се прибера.
Тя се надяваше тези думи да отклонят вниманието му от Джорди, за да не последва сцена, на която не би желала да е свидетел. Не искаше да види Антъни в същото настроение, в което е бил при първата среща с братовчед й. Погледът му я накара да затаи дъх. След това същият настойчив поглед се обърна към Джорди. Розалин знаеше, че братовчед й изпитва смъртен страх.
— До един час ще съм потеглил — каза той.
Антъни продължи да го гледа свирепо. После кимна рязко с глава и поведе Розалин. Здраво впи пръсти в ръката й над лакътя. За нея беше невъзможно да се освободи. Навън не чакаше карета. Едно улично дете държеше коня му.
Тя реши да го нападне първа и да не му даде възможност за атака.
— Ти защо дойде тук?
— Разбира се, за да те прибера у дома.
— И да се убедиш, че си е заминал? Вероятно не си знаел, че ще ме намериш тук?
— Може би и за това.
Тя изскърца със зъби:
— Ти си знаел?
— Разбрах, когато чух как наричаше бедния човек с най-отвратителните омразни и презрителни имена.
Значи той е бил пред вратата още от самото начало. Дали беше казала нещо, което не трябваше да чуе? О, не, поне този път. Но все още беше раздразнена.
— По-добре да беше обърнал внимание на онези хора, които все още се навъртат около къщата ти. Те са ме проследили до банката и…
— Да, Джереми спомена, че си тръгнала към банката. Представи си колко бях изненадан да те намеря тук след това.
В думите му се долавяше недоверие.
— По дяволите, Антъни, аз не знаех къде е той. Как бих могла да го открия? Освен това никога не съм имала желание за това. Онези наети от него тъпаци не са били уведомени, че той се е отказал от намерението си.
— Разумно — това беше всичко, което каза той.
След това подхвърли монета на момчето и се метна на коня.
Тя погледна протегнатата към нея ръка. Да седи притисната до него по целия път до дома! В този момент това не бе много привлекателно. Тя би предпочела да наеме карета. Но в момента не се виждаше такава.
Пое ръката му и в следващия миг се озова седнала в скута му. Бузите й поруменяха. Това беше едно обезпокояващо пътуване. Изведнъж усети, че се вълнува. Отново си припомни проблемите си. Неговата топлина се разля по тялото й. Ноздрите усетиха аромата му. В този момент можеше да мисли само за това как да разруши сделката, която сама наложи и как да се върне в леглото му без никакви ограничения.
Глава тридесет и девета
Пътят към дома и се стори безкраен, при все че разстоянието беше съвсем кратко. Яздеха мълчаливо. Равният ход на коня и равномерното биене на сърцето на Антъни я опияняваха и я караха да забравя действителността. Чувстваше се блажено.
Но когато стъпи на земята, си припомни всички проблеми. Втренчи се в смачкания плик, който лежеше в краката й и дълго го гледа, преди да осъзнае какво е това. Посегна да го вземе, но ръката на Антъни я изпревари.
Розалин простена вътрешно. Беше забравила тези глупави сметки. Една от тях е изпаднала от джоба на полата й и това не беше никак хубаво. Какъв лош късмет — именно Антъни да посегне и го вдигне. Не можеше да се надява, че той ще го върне. Естествено, че не го направи. Отвори го!
— Антъни!
Той я стрелна с поглед.
— Адресирано е до мен.
Тя се запъти към къщи. Като че ли е това би решила проблема си. Но ръката му я задържа. Спря я. Все още държеше плика и бавно го разтваряше.
Проговори и гласът му беше по-скоро любопитен, отколкото строг:
