Мъжете престанаха да се смеят.
— Когато ни платиш, господине!
Уилбърт се беше обърнал учтиво към него, но в тона му не се долавяше никакъв респект. В действителност ниският брадат мъж гледаше заплашително Джорди. Високият не изглеждаше по-различно. Джорди се укроти. Гневът му се оттече изведнъж. Розалин отвори широко очи. О, та той се страхува. Може би няма пари да им плати.
Наистина, Джорди имаше само толкова пари, колкото му трябваха да се върне обратно в Шотландия. Бе разчитал на нейното състояние, за да плати на наемниците. Но всичките й пари бяха отишли в ръцете на англичанина. Не е справедливо. Сега сигурно тези двамата ще го убият. В това състояние той няма да може дори да се защитава.
Розалин успя най-сетне да изплюе кърпата.
— Развържи ме и аз ще ти платя. В замяна искам само да ми върнеш моя нож.
— Да не си я докоснал — заповяда Джорди. Тя се обърна ядосано към него.
— Затваряй си устата, Джорди. Знаеш ли какво ще ти се случи, когато моят съпруг разбере? Когато те набие отново, ще разбереш, че в момента се чувстваш прекрасно.
Уилбърт и Томас не пропуснаха начина, по който тя произнесе „отново“. В живота си сигурно бяха убили няколко души, но никога не бяха наранявали жена. Не биха го направили, ако шотландецът не им беше предложил толкова много пари. Това беше за тях цяло състояние.
Уилбърт пристъпи към Розалин и отряза въжетата й със собствения й нож. Прокара острието по ръката си за да го пробва и след като й го подаде, бързо отстъпи назад.
Тя се учуди, че всичко стана толкова лесно. Не беше сигурна, че двамата грубияни ще й се подчинят. Но те го направиха. Сега вече се почувства по-добре. Очевидно Джорди мислеше да вземе от нея пари и едва тогава да я пусне. Не можа да направи нищо от безсилие. Сега седеше на леглото, с ръка на ребрата си и унило наблюдаваше тримата.
— Колко? — попита тя, като се изправи.
— Тридесет лири, госпожа.
Тя презрително изгледа братовчед си.
— Евтин си, Джорди. Би могъл да предложиш малко повече на двама мъже, които са ти толкова верни.
— Да, бих могъл. Ако те бях заловил преди оня негодник да се ожени за теб — изграчи той.
Тя цъкна с език. Изведнъж се почувства силна и независима. Протегна ръце към чантата си, която продължаваше да виси на ръката й и извади пълна шепа пари.
— Надявам се, че това ви стига, господа — тя връчи банкнотите на Уилбърт.
Когато прецениха, че това са приблизително петдесет лири, очите на двамата блеснаха радостно. Уилбърт алчно погледна към чантата й, но тя рязко го прекъсна.
— Дори не си помисляй за това — предупреди — ако не искаш да свършиш като него… — Тя посочи с глава към Джорди. — И никога вече не се мяркай пред очите ми.
Двамата се ухилиха. Такава дребна жена да заплашва тях. Но все пак им беше платила предоволно. Ако шотландецът не беше така размазан, самите те щяха да го накажат за обидите, които им беше нанасял. Но бяха доволни, ухилено кимнаха с глава и тръгнаха.
Излязоха от стаята и като застанаха пред стълбите, смехът им секна. Към тях се изкачваше същият господин, чиято къща бяха наблюдавали в продължение на няколко дена. Без съмнение той беше съпругът на жената вътре. Съвсем не изглеждаше заплашително. Дори не ги удостои с поглед. Но двамата веднага се сетиха, че той е виновникът за състоянието на шотландеца.
Уилбърт извади нож само за да се чувства по-спокоен, макар че го държеше плътно към бедрото си. Безгрижният вид можеше да означава краят на този богаташ, но и двамата знаеха, че това е привидно. Той забеляза ножа и се спря. Двамата го чуха да въздиша, преди да проговори:
— По дяволите, хайде тогава елате да приключим най-после е всичко това.
Уилбърт хвърли поглед към Томас. Действията на двамата бяха напълно координирани и еднакви. Хвърлиха се към благородника, но в последния миг той опря гръб в стената и протегна крак. Томас се прекатури надолу по стълбите. Докато Уилбърт се осъзнае какво точно става, загуби ножа си. Видя го в ръката на благородника. Втурна се надолу, помогна на стенещия Томас да се изправи и двамата заедно се изнизаха от сградата.
В стаята на горния етаж Розалин гневно обикаляше около безпомощния Джорди.
— Не мога да се сетя достатъчно обидна дума, с която да те назова, Джорди Камерън. Ти само срамиш това име. Не си направил нищо добро в живота си. Вървиш от лошо към по-лошо.
— А ти? Какво добро си направила ти?
— Млъкни, човече. Заради теб сега съм омъжена. Трябваше да се омъжа заради тебе. А аз не желаех това. Поне не по този начин.
— И загуби всичко, нали глупачка такава! — отвърна той. — Радвам се, чуваш ли? Ако не мога да притежавам богатството на Камерън, поне се успокоявам от това, че и ти не го притежаваш.
Розалин го изгледа гневно:
— К’ви ги говориш, глупав човече?
— Той ми каза, че е изгорил брачния договор — от устата на Джорди се разнесе подобие на смях. — Сега всичко принадлежи на онзи негодник. Ти няма да можеш да си върнеш богатството дори ако той умре, защото всичко ще принадлежи тогава на неговите роднини. Хубав съпруг си си намерила, братовчедке.
Розалин се разсмя. Ако Антъни си беше направил труда да излъже Джорди, тя нямаше защо да разваля заблужденията му. Това беше брилянтно измислено — да убеди Джорди, че е загубил всичко завинаги.
— Аз при всички случаи предпочитам него пред теб, братовчеде!
Той се опита да се изправи, но изстена шумно и се свлече на леглото. Розалин не проявяваше никакво съчувствие.
— Трябваше да си отидеш веднага, след като ти беше предоставена тази възможност, Джорди. Ако съпругът ми разбере, че все още си тук, у теб няма да остане нищо здраво. Както си разбрал, той не е мъж, с когото можеш да си играеш. Но ти си го заслужаваш, след като се опита да го убиеш.
— Само се опитвах да го сплаша. Тогава не знаех, че сте се оженили. Той ме удари няколко пъти за това, че стрелях по него. Всички останали удари бяха заради теб. И ще ти кажа, когато той ме остави, аз до сутринта не можах да се надигна от пода.
Тези думи прозвучаха като стон.
— Но ти самата виждаш, че се готвя да заминавам — продължи Джорди. — Така че няма какво да говориш на проклетия спартанец.
Спартанец? О, да, наистина понякога той можеше да бъде сравнен с този суров народ, известен с дисциплината и военната си сила. Но това е само меко казано. Неговото самообладание можеше да бъде влудяващо, ако той искаше да го прояви. А когато не го правеше, характерът му беше по-буен от шотландски. Само как беше подредил Джорди! Приличаше на газен от кон. А самият той не беше получил и драскотина.
— Ако наистина заминаваш, няма да разкажа нищо на Антъни.
— Колко мило от твоя страна!
Човек не може да сбърка горчивия сарказъм. Това я вбеси.
— Ако очакваш от мен съжаление, ще те разочаровам. Не мога да ти съчувствам, особено след това, което ми стори. Ти ме нарани.
— Аз те обичах!
При тези думи тя усети как нещо стиска шията й и я задушава. Беше ли възможно? Твърде често беше чувала тези думи от него през последните години. Не му повярва нито веднъж. Защо този път й прозвучаха като истина? Може би той самият се беше заблудил?
Спокойно, страхувайки се от отговора, тя попита:
— Ако това е истина, разкажи ми за майка ми. Ти ли проби лодката й?
Той бавно и тромаво се надигна от леглото.
— Защо не ме попита тогава, когато това все още имаше значение? Например тогава, когато се случи? Защо старецът никога не попита за това? Не, никога не съм се доближавал до лодката й. Бях долу при
