Очите й се наляха със сълзи. Антъни я погледна и изведнъж лицето му придоби яростно изражение.
— Недей да плачеш — изръмжа той. — Ще ядеш бой. Ти получи точно това, което искаше.
— Не е вярно — проплака тя.
— Не е ли? Какво очакваш повече, след като искаш да се любим планомерно и целенасочено!
Тя се обърна с гръб към него, криейки сълзите си и намери убежище в леглото му. Колкото и да й се искаше да се върне в своята стая, не се осмеляваше да го направи. Беше обхваната от срам. Плачеше тихо. Той имаше право. Беше дошла тук, мислейки, че той ще я люби както преди. Това, което бе получила, се оказа съвсем различно. Но си го заслужаваше. А удоволствието, което бе изпитала, я накара да се срамува още повече.
Беше убедена, че е взела правилно решение. О, господи, защо не послуша съвета на Нети! Защо винаги се държеше като абсолютна егоистка! Ако Антъни беше дошъл при нея със същото предложение — да спи с нея само докато забременее, а след това да няма нищо общо с него, тя щеше да се разстрои и да го сметне за най-жестокия… О, господи, какво ли си мисли за нея той? Тя не би приела толкова жестоко предложение. Щеше да бъде ужасно обидена и ядосана, много по ядосана от него.
Но той не я обича. Тя не искаше да разбере какво точно чувства той в момента. И все пак на какво можеше да се дължи отношението му към нея? Та той изпитваше желание, ревност, чувство за собственост…
Изведнъж тя се сепна. Нима не са точно такива чувствата, които придружават истинската любов? Но нали той каза, че не я обича! Нали беше твърде рано да говорят за любов! И никога не я беше поправял, когато тя му припомняше, че не я обича. Не, не би могъл да я обича. Ами ако все пак я обича? Ами ако той казваше истината и действително не й беше изневерявал? В такъв случай постъпките й от сватбата им насам бяха непростими. Не… не! Не е възможно да е бъркала във всичко.
Седна. Отправи поглед към него. Той все още седеше на стола с чаша в ръка.
— Антъни?
Той я погледна и отвърна горчиво и строго:
— Заспивай, Розалин. Иначе ще продължим да се съвокупляваме. И този път не за твое, а за мое удобство.
Тя легна отново. Той наистина ли си помисли, че тя го кани да се „съвокупляват“ отново? Не, той просто се държи отвратително и тя не може да го обвини за това. Просто не знаеше как би могла да се измъкне от последната сделка, която сама беше предложила. И то без да го разгневява допълнително.
Не можа да заспи. А и Антъни не легна в същото легло.
Глава тридесет и седма
На следващата сутрин още в седем часа и половина Розалин заслиза надолу по стълбите. Бузите й все още горяха от унижението, когато се срещна лице в лице с Джеймс само по прозрачната си нощница. По- големият Малори изглеждаше безупречно във вечерното си облекло. Очевидно се прибираше след нощен гуляй. Тъкмо отваряше вратата на стаята си, когато Розалин се появи в коридора. Погледът му я убеди, че е видял всичко. Очите му се плъзнаха по тялото й — надолу и след това нагоре. Изведнъж повдигна въпросително вежди. Тя изглеждаше невероятно смутена. Незабавно се вмъкна в стаята си и шумно затръшна вратата. Зад гърба й се чу силен смях. Изпита желание да се скрие под завивките и никога вече да не се показва оттам. Добре, ако беше помислил, че се е помирила с Антъни и е споделила леглото му. Но тя съвсем явно му показа, че продължава да обитава друга стая. По дяволите, да си мисли каквото ще! Имаше достатъчно много грижи, за да държи сметка и за това.
Един от проблемите й е да намери бележките от последните си покупки, преди Антъни да ги види. Осъзна колко детинско беше желанието й да го разорява само от злоба. Постъпката й беше достойна за презрение. Жена на нейната възраст да се занимава с това! Освен това той й беше прекалено ядосан, за да влезе в спор за похарчените пари, които бяха твърде много.
Нямаше никакво време. Антъни все още спеше на стола, където прекара цялата нощ. Той винаги ставаше много рано за сутрешната си езда. Трябваше да излезе незабелязано. Излизането й вече беше безопасно. Джорди повече нямаше да я безпокои, така че тя щеше да отиде до банката и после сама да се оправи с онези търговци. До момента, в който се наложи отново да се срещне с Антъни, щеше да уреди поне този въпрос. После трябваше да намисли как да се измъкне от ужасната сделка, която му беше наложила. И то без да жертва гордостта си. Трябваше все пак да му намекне, че не му е простила за лъжите. Доколкото разбираше, беше невъзможно да промени положението без последствия за себе си. Половината нощ обмисля именно този проблем и не намери никакво решение. С чанта и шапка в ръка тя влезе в кабинета на Антъни и се зае да претърси бюрото му. Беше облечена с червеникавокафява рокля и къс втален жакет в същия цвят. Облеклото й беше подходящо за делови срещи и съответстваше на настроението й. Намираше се на ръба на отчаянието Не виждаше начин да се измъкне от ямата, която беше изкопала собственоръчно.
Първото чекмедже съдържаше дневници и счетоводна книги. Второто — лична кореспонденция, която тя дори не погледна. В третото чекмедже беше точно това, което търсеше. Дори много повече. Беше пълно с пликове със сметки, някои отворени, други не. Типично за аристократите, да не обръщат внимание на сметките понякога дори в продължение на месеци, докато не се окажат най-после в състояние да ги покрият. Нейните дори не бяха отворени. Тя облекчени въздъхна, когато разпозна имената на петимата търговци, от които беше направила покупките.
Вече не можа да устои и заразглежда съдържанието на чекмеджето. Не се изненада от квитанцията за петстотин лири на един шивач. Повдигна вежди, когато прочете две хиляди лири на квитанция от бижутерски магазин. Имаше тридесет хиляди, дължими на някой си скуайр Симънс и дори не пишеше за какво. А това бяха само трима от кредиторите! А в чекмеджето бяха натрупани над двадесет подобни бележки.
Нима Антъни вече имаше дългове? По дяволите, а тя планираше да ги увеличава съществено. Как ли би реагирал той, разтваряйки нейните пликове? Слава богу, че и той, типично за класата си, тикаше пликовете в чекмеджето и отлагаше отварянето им.
По време на престоя си в банката трябваше да се погрижи и прехвърли на негово име полагащите му се от брачния договор пари и да уреди всеки месец получаването на дължимите му суми. Трябваше да изпълни още едно неприятно задължение — да му обясни за парите. Иначе как можеше той да разбере, че разполага с тях. Но сега не беше момента да разговаря с него за пари. Още един проклет проблем!
— Здравей.
Розалин подскочи и мигновено напъха стиснатите сметки в джоба на полата си. За щастие беше пред бюрото и Джереми не можа да види какво точно прави. Добре поне че младежът беше сам. Ако Антъни я беше заловил на това място, тя не можеше да измисли никакви оправдания. На Джереми нямаше смисъл да обяснява каквото и да било, но беше ядосана, че я беше изплашил.
— Рано си станал — каза тя и започна да оправя шапката на главата си.
— Дерек ще дойде да ме вземе. Отиваме на диво парти в провинцията. Ще се върна едва след няколко дена.
По всичко личеше, че е силно развълнуван. Господи, как й се искаше да е познавала Антъни когато е бил на възрастта на Джереми. Та те толкова много си приличаха. Но се съмняваше Антъни да е бил толкова откровен дори на такава крехка възраст.
— Баща ти знае ли?
— Разбира се.
Отговорът му прозвуча изненадващо бързо и Розалин усети, че у нея се заражда майчин инстинкт.
— Какво точно имаш предвид под „диво“?
Джереми й намигна. Явно беше в изключително добро настроение.
— Няма да има дами. Нали разбираш, ще има само много жени.
— Баща ти знае ли това?
Въпросът й разсмя Джереми.
— Самият той каза, че може да се отбие.
