Розалин почувства как се изчервява. Коя е тя в края на краищата, за да дава наставления на това момче. Той е достатъчно голям за да… е, може би Джеймс го мисли за достатъчно голям. Но нито един от синовете й няма да се занимава с жени на седемнадесетгодишна възраст. Тя ще се погрижи за това, ако изобщо някога има син.
Въздъхна и взе чантата си.
— Добре тогава. Приятно… — не, тя не би му пожелала приятно прекарване. Просто не може да направи това. Не може да се примири с факта, че момче на неговата възраст, колкото и голямо да изглежда, може да върши такива неща. — Предполагам, че ще те видя, когато се върна.
— Излизаш ли? — той стана много загрижен, като видя шапката на главата й. — Това не е ли опасно за теб?
— Не е опасно — усмихна се тя. — Чичо ти се погрижи за всичко.
— Тогава се нуждаеш от карета. Дерек скоро ще бъде тук.
— Не, аз имам карета. Чака ме навън и един от прислугата ще ме придружи. Аз отивам само до банката. Дръж се прилично, Джереми — каза тя с тъга на раздяла.
Пътят до банката се оказа по-дълъг, отколкото беше очаквала. Но въпреки това беше пристигнала твърде рано. В нетърпението си да излезе по-скоро от къщи изобщо не се беше сетила да мисли за времето. Вместо да чака пред сградата, помоли кочияшът да пообиколят малко наоколо.
Работата й отне един час — повече отколкото беше очаквала. Трябваше да открива сметка на името на Антъни. Според договора беше задължена да му приведе сто хиляди лири и всеки месец по още двадесет хиляди. Това щеше да му помогне в случай, че е затънал в дългове, както тя предполагаше. Съвсем отделен въпрос беше дали той ще оцени постъпката й. Повечето мъже биха я оценили. Но тя не беше сигурна дали Антъни е един от тях.
Излезе от банката и се вцепени. Кочияшът и придружаващият я прислужник се биеха с двама други мъже. Тази гледка беше подходяща за пристанището или за доковете, но не и тук…
Не довърши мисълта си. Една ръка обхвана талията й. Дъхът й секна. Нещо твърдо и остро допря ребрата й.
— Този път без шеги, госпожо. Инак ще ти покажа колко е остро туй нещо.
Тя не каза нито дума. Отначало беше много изненадана, но след като видя какво представлява „туй нещо“, се уплаши до смърт. Посред бял ден, пред банката! Това е невероятно! Каретата й беше съвсем наблизо. Поведоха я зад каретата, докато другите се биеха отпред и привличаха вниманието. Дали всичко това беше планирано? По дяволите, това е работа на Джорди. Не, не би могло да е негово дело. Той беше предупреден и то със сила. Не би се осмелил… Но знае ли човек?
Набутаха я в някаква стара карета с кепенци на прозорците. Мъжът затвори вратата. Тя се опита да стане от пода, на който падна, но една груба жена я натисна надолу и не й даде възможност да мръдне.
— Не ми създавай неприятности, госпожа. Това ще бъде по-добро за тебе.
Натикаха някаква мръсна кърпа в устата й, завързаха ловко ръцете й на гърба. Решиха да не завързват и краката й. Мъжът се изсмя грозно и измъкна ножа от ботинката й.
— Няма да получиш друга възможност да използваш това.
Розалин изстена. Това беше един от мъжете, които се опитаха да я отвлекат първия път. Един от хората на Джорди. Той знаеше, че е омъжена. Какво по дяволите мислеше че прави? Вцепени се. Изведнъж отговорът изплува в съзнанието и Единственото, което би могъл да иска, е отмъщение за провала на добре скроения от него план. Мъжът излезе от каретата и я остави да лежи на пода. Миг след това потеглиха. Тя се обърна на една страна и понечи да се изправи. Опита е език да избута кърпата от устата си. Почти успя, когато каретата бавно спря. Тя чу кочияшът да казва:
— Достатъчно, Том.
Само след секунда вратата се отвори и друг мъж скочи в каретата. Устната му кървеше. Задъхваше се. Това беше един от мъжете, които се биеха. Значи всичко е било планирано, включително и боят, който беше инсцениран само за да не може никой да забележи как я отвеждат. Тя волю-неволю трябваше да се подчини, с нож опрян в ребрата.
Младежът Том й се хилеше. Повдигна я и я постави на седалката срещу себе си. Наново натика кърпата в устата й. Озадачено клатеше глава. Поне не изглеждаше да изпитва желание да отмъщава заради раните си. Разглеждаше я в детайли и се усмихваше. Накрая избухна в смях.
— Брей, ти си била жестока красавица. Прекалено добра за такива като оня негодник, който ни плаща. — Тя се опита да каже нещо, но не успя. — Мислехме вече, че никога няма да те спипаме. Бъди добра и ние няма да бъдем много груби с теб.
Нямаше нужда от предупреждение. Как би могла да не бъде добра, след като беше вързана, а кърпата в устата й пречеше да издава всякакъв звук.
Глава тридесет и осма
Том я преметна през рамо и я внесе в сградата. Изчакаха докато Уил — така наричаха по-ниския мъж, съобщи, че ни кой не ги е видял. Изведнъж надеждата на Розалин се върна. Мислеше, че може би някой някъде ще ги види и ще попита как могат да се отнасят така ужасно с нея. Ако можеше сама да изкрещи, поне веднъж…
Обърната с главата надолу, тя нямаше възможност да разгледа сградата. Том бързо я носеше нагоре по стълбите. От другата страна на улицата имаше жилища, облицовани с кафяв камък. Кварталът изглеждаше нормален, дори почтен. В такъв случай това можеше да е пансион. Вероятно. Наоколо не се виждаше никой — съвсем естествено за това време.
Значи тук се е преместил Джорди, в по-добър квартал. Нищо чудно, че толкова трудно го откри Антъни. Предишното му свърталище беше някакъв вертеп по доковете. Оттам тя успя да се измъкне миналия път. Но като че ли намесата на Антъни не бе повлияла на Джорди. Тя влезе направо в капана точно когато си мислеше, че е в безопасност. По дяволите, тя го презира за шотландската му упоритост и за нежеланието му да се откаже от намерението си.
Спряха и потропаха на вратата. Още няколко стъпки и Розалин беше хвърлена на един стол. Тя изстена и седна на вързаните си ръце. Почувства ужасна болка. Разгневено се огледа, за да открие Джорди.
Съзря го. Стоеше до леглото с разтворен куфар пред себе си. В ръката си държеше бяла риза. Явно си събираше багажа. Тя се втренчи в него. В първия момент не можа да го познае. Но рижавата му коса… Не се стърпя и направи гримаса. Ако не беше тази коса, изобщо нямаше да го познае. Изглеждаше ужасно. По-скоро трябваше да остане в леглото, а не да си стяга багажа. Боже господи, какво е сторил Антъни с него! Лицето му беше двойно подпухнало. Едното му око беше черно и напълно затворено. Другото беше синьо-червено и имаше само една цепчица. Носът беше подут и изкривен. Устните бяха подути и покрити с кървава коричка. Бузите бяха ожулени и одраскани. Кожата му никъде не беше цяла, дори над очите.
Той не я гледаше. Не и в този миг. Гледаше двамата негодници, които бяха виновни за присъствието й тук. А те така се бяха втренчили в него, сякаш го виждаха за пръв път. Нима не знаеха какво се е случило с него? По дяволите, нима я бяха отвлекли по погрешка.
Наистина беше точно така. Джорди захвърли ризата си с ярост и простена. Хвана се за ребрата и това остро движение изкриви лицето му от болка. Уилбърт и Томас Стоу просто стояха, без да знаят какво да правят.
Джорди заруга, като се задавяше от ярост. Думите му трудно излизаха от устата и се задавяше.
— Идиоти с идиоти! Изпратих едно момче да ви намери. Не получихте ли една бележка от него?
— А, т’ва ли? — Том измъкна една хартия от джоба си. — Не можем да четем, господине!
Той пусна хартията на пода. От гърлото на Джорди се изтръгна грозен звук.
— Ето к’во получавам задето наемам тъпи англичани на работа. — Той посочи към Розалин. — Ни я искам вече тук. Тя е омъжена за проклетия англичанин.
Това положение очевидно се стори много забавно на Уилбърт и Томас. Те се разсмяха гръмогласно. Розалин видя как малкото местенца по лицето на Джорди, които не бяха сини или черни, почервеняват. Ако не беше толкова вбесена от това, че се е озовала тук, може би също щеше да намери ситуацията за много забавна. Но на Джорди не му беше забавно.
— Изчезвайте и двамата.
