преди той сам да разбере, че нарушава споразумението му.
По дяволите, как ненавиждаше тази проклета сделка! Последните две седмици Антъни беше толкова любвеобилен, прекрасен… поне в собствената си спалня. Той я любеше толкова често. Тя знаеше, че у него не остава нищо друго, което да даде на друга жена. Тя беше сигурна, че е изцяло неин. Като че всяка нощ се повтаряше брачната им нощ. Той я даряваше с цялата страст и нежност, на която беше способен. И тя го даряваше със същото. Но извън спалнята той беше съвсем друг човек. Ставаше студен, язвителен… всичко друго, но не и приятен. Розалин знаеше, че държанието му е продиктувано от обида и гняв. Наказваше я, искайки да я накара да разбере колко глупави са били условията й.
Но сега всичко свърши. А на нея не й се искаше да е свършило. По дяволите, тя има нужда от Антъни. И само заради идиотското си решение трябва да го загуби. Временно, каза си. След тези две бурни седмици тя беше убедена, че това не може да продължи дълго.
— Искала си да ме видиш?
Беше влязъл без да почука. Не беше влизал в тази стая откакто се беше преструвала на болна. Но сега не се преструваше.
Антъни бързо хвърли поглед на новите мебели и след това спря кобалтово сините си очи на нея. Тя почувства как стомахът й отново се свива от нерви.
— Ще имам бебе — измънка тя.
Той стоеше пред нея с ръце в джобовете. Изражението му не се промени. Това беше най-лошото. Би могъл да покаже поне малко радост при тази новина. Или неприязън, да реагира някак си. Би приветствала дори проява на гняв. Дори толкова силен гняв, колкото в онази нощ, когато тя му постави условието.
— Радвам се за теб — каза той с най-безизразния си тон. — Значи посещенията ти в моята стая приключват.
— Да. Освен ако не…
— Ако не? — преднамерено я прекъсна той. — Скъпа, не се надявай аз да наруша споразумението.
Тя хапеше устни, за да не запроклина в негово присъствие и на глас правилата, които сама беше измислила. Не си спомняше какво искаше да каже преди да я прекъсне. Очевидно той не искаше да го чуе. Но тя се надяваше, молеше се той да настоява тя да забрави споразумението им, че той иска тя завинаги да се премести в стаята му. Но той нямаше да го направи. Нима вече не се интересува от нея? Тя извърна поглед към прозореца и каза безизразно:
— Ще се нуждая от детска стая.
— Джеймс заминава след няколко дена. Можеш да използваш неговата стая.
Тя започна разговора. Той можеше да предложи тази стая. Със сигурност беше по-удобна, точно срещу неговата. Тя продължи да гледа през прозореца.
— Това дете е и твое, Антъни. Имаш ли някакво предпочитание към тапетите на стаята или към мебелите?
— Всичко, което ти харесва, скъпа моя. Между другото, довечера няма да се върна за вечеря. Ще организираме ергенско парти за Джордж.
Рязката смяна на темата я нарани. Той очевидно не се интересува нито от бебето, нито от нея. Обърна се и излезе мълчаливо.
В коридора Антъни стовари юмрука си върху стената. А в стаята Розалин седеше обляна в сълзи.
Никога в живота си не е била толкова нещастна. И грешката беше изцяло нейна. Тя дори не си спомняше причината за тази глупава сделка. О, да. Страхуваше се, че ще се влюби в Антъни. Е, вече беше късно за това. Нети се оказа права.
— Чу ли това, което очакваше?
Антъни се обърна и видя Джеймс пред стаята си.
— Да.
— Значи стратегията ти не преработва, а?
— По дяволите, Джеймс! Само два дена са минали. Още е твърде скоро.
Глава четиридесет и втора
— Защо просто не му кажеш, Розалин?
— Не мога — каза Розалин и отпи от втората чаша шампанско.
Стояха настрани от останалите присъстващи на тържеството. Всъщност това беше скромно събиране с малко приятели на Франсиз в къщата на майка й. Но Розалин нямаше настроение да празнува, въпреки че прие радостта на Франсиз от предстоящата женитба. Мъжете не бяха единствените, които празнуваха тази вечер. Розалин се радваше заради приятелката си, но изглежда не можеше да го покаже.
За нещастие Франсиз разбра за лошото й настроение и я дръпна настрани. Страхуваше се да не би приятелката й все още да е против брака й с Джордж. Единствения начин, по който Розалин можеше да я убеди в истинската причина за лошото си настроение, беше да и разкаже всичко.
— Не е толкова просто… — започна тя. Франсиз я прекъсна.
— Напротив! Никак не е сложно. Единственото, което трябва да направиш, е да кажеш „обичам те“! Две малки думи, скъпа моя и проблемите ти ще свършат.
Розалин поклати глава.
— Разликата, Фран, е в това, че за теб не е трудно да произнесеш тези думи, защото Джордж отвръща на чувствата ти. А Антъни не ме обича.
— Ти дала ли си му нещо, което да обича?
Розалин направи гримаса.
— Не! Откакто сме се оженили, аз се държа като абсолютна тъпачка.
— Да, но си имала своите основания, нали? Наистина никак не е хубаво от страна на сър Антъни да не ти дава разумно обяснение. Но нали твърдиш — сигурна си, че ти е изневерил само веднъж? Всичко зависи от теб, скъпа. Можеш да му покажеш, че си му простила. Всичко ще започне отначало. А можеш и да продължиш да се държиш по същия начин.
Все пак имам известен избор, мислеше си Розалин, а гневът все още бушуваше в гърдите й. Защо трябваше тя да прави отстъпки? Та Антъни дори не й се беше извинил. А и нямаше намерение да го прави.
— Мъж като сър Антъни няма да чака дълго, нали знаеш? Ще го изпратиш направо в обятията на друга жена.
— Колкото до това, няма нужда някой да го изпраща.
Франсиз си имаше собствено мнение по този въпрос. Розалин добре знаеше, че ако сама не споделя постелята на Антъни, накрая все ще се намери някоя, която с удоволствие ще го направи. Винаги го е знаела, дори и тогава, когато поставяше условията. Но не искаше да признае колко голямо значение има това за нея. Много голямо значение. Защото тя го обича.
Розалин се прибра около единадесет часа. Едва беше свалила наметалото и ръкавиците си, когато вратата се отвори и Антъни и Джордж се препънаха на прага. Добсън ги погледна и въздъхна. Розалин си спомни, че е виждала тази сцена и преди. Но миналия път не беше толкова забавно. Сега Антъни беше този, който подкрепя Джордж. Армхерст беше полузаспал.
— Рано се прибираш — отбеляза Розалин. Стараеше се тонът и да бъде равнодушен.
— Старият приятел добре се подреди. Реших, че няма да е зле да го сложа да си легне.
— Защо си го довел тук, вместо в собствения му дом?
Антъни сви рамене:
— Навик, скъпа моя. Когато прекарвахме цели нощи заедно, много пъти идваше да спи у дома. Нима не знаеш, че той имаше своя стая тук? Сега ти спиш там.
Те се гледаха продължително.
— Какво става? — обади се Джордж. — Кой спи в моята стая?
— Не се притеснявай, старче. Жена ми има само някои дреболии там. Няма да я затрудни преместването за тази вечер. Нали съкровище?
Сърцето й се преобърна. Дали не беше довел Джордж тук само за да я накара да се премести при него тази вечер? Единственото място, където би могла да се премести, бе неговата стая.
