Самият Джеймс умираше от желание да си удари шамар, че отново се е поддал на стария си навик и е направил нещата за Джорджина още по-трудни, отколкото и без това бяха. Но и нея си я биваше. Беше крайно време да проумее, че понякога той казва неща, които не мисли. Освен това й беше ужасно сърдит.
Беше имала предостатъчно време да му покаже по някакъв начин какво изпитва към него, но от устните й не бе излязла нито дума. Никога през целия си живот не се беше чувствал така несигурен. Единственото сигурно нещо беше, че тя го желае също толкова силно, колкото и той нея. От друга страна, беше имал достатъчно жени, за да знае, че това още не означава наличие на по-дълбоки чувства.
Истината беше, че тя не искаше да се омъжи за него. Беше го заявила ясно на братята си — и на него. Носеше неговото дете под сърцето си и въпреки това не го искаше за съпруг. Трябваше да я принудят да го стори, а след това се държеше така, сякаш само чакаше удобен случай да офейка. Тук, в Лондон, имаше много удобни случаи, и това го гневеше най-много. Но нямаше да й го каже, в никакъв случай. Всъщност би трябвало да й се извини… Не, да върви по дяволите!
— Вероятно брат ми не е в къщи по това време на деня? — попита той, обърнат към Добсън.
— Сър Антъни е в Кнайтънс хол, за обичайната си боксова тренировка.
— За момента това ме устройва. А лейди Рослин?
— Тя е на гости у графиня Шерфийлд.
— Графиня? А, да, преди известно време Амхърст се ожени за приятелката й. — Очите му останаха приковани в Джорджина, когато прибави: — Бедничкият… — Яростта, пламнала в погледа й, му достави сатанинско удоволствие. — Синът ми на училище ли е, Добсън?
— Тази седмица е наказан да остане у дома, милостиви господине, но сър Антъни вече се оплака на директора, а милорд маркизът също обеща да се погрижи за случая.
— Сигурен съм че си е заслужил наказанието, все едно каква беля е сторил. Този млад негодник! Оставих го само за няколко месеца…
— Татко!
Джорджина видя как младежът полетя по стълбата и се хвърли в ръцете на проклетника, който й беше съпруг и очевидно негов баща, макар че това не личеше от пръв поглед. Момчето нямаше вид на седемнадесетгодишно, изглеждаше по-скоро като неин връстник. Дали защото беше толкова едър? Беше почти еднакъв на ръст с Джеймс, но нямаше неговите широки рамене. Беше много по-строен, макар че плещите му щяха още да се разширят. Двамата се прегърнаха сърдечно и избухнаха в смях. Джорджина с учудване установи, че момъкът изобщо не прилича на Джеймс, само дето беше не по-малко красив от него.
— Какво става? — провикна се Джереми. — Защо се върна толкова рано? Да не си решил да задържиш плантацията?
— Не — отговори Джеймс, — наех човек, който да уреди продажбата.
— И забърза към дома с вдигнати платна! Липсвах ти, нали?
— Изтрий усмивката от лицето си, хлапако. Изрично те предупредих да не правиш глупости.
Момъкът хвърли обвинителен поглед към Добсън, който го беше издал, и се усмихна на баща си без следа от разкаяние.
— Какво да правя? Тя беше страхотна.
— Какво си направил?
— Само се позабавлявахме, това е всичко. А те не можеха да разберат какво търси малката в моята стая. Затова им заявих, че тя ме е преследвала и не желае доброволно да напусне стаята ми.
— И те повярваха в тази приказка?
— Не и директорът на училището — ухили се хлапашки Джереми. — Само вуйчо Тони.
Джеймс избухна в луд смях.
— Тони просто не те познава достатъчно добре. — Като забеляза недоволството на Джорджина, усмивката му се изпари. — От днес нататък се занимавай с жени извън училището, безделнико, ако, разбира се, не те изключат. Моли се това да не стане, защото така ще те наложа, че да не можеш да си седнеш на задника.
Усмивката не изчезна нито за миг от лицето на Джереми. Очевидно беше слушал стотици пъти тези заплахи и не ги вземаше на сериозно. Той проследи погледа на Джеймс и едва сега забеляза присъствието на Джорджина. Увита плътно в наметката на Джеймс, с нахлупена над ушите вълнена шапка, тя не беше интересна гледка и момчето изобщо не й обърна внимание.
Джорджина все още кипеше от гняв след горещия спор пред вратата, а онова, което чу, не допринесе за подобряване на настроението й. Мъжът й май се забавляваше, че синът му върви по неговия път… Още един безсрамен донжуан заплашваше женския свят.
Всичко това, и най-вече ядът за мизерния й външен вид, доведе до рязката забележка:
— Той не ти прилича ни най-малко, Джеймс. По-скоро ми напомня за брат ти. — Тя спря за миг и вдигна подигравателно едната си вежда. — Сигурен ли си, че е твой син?
— Знам, че искаш да си отмъстиш, скъпа, но не намесвай този млад негодник.
Каза го по начин, целящ да я накара да се засрами от детинското си държание. Джорджина сведе очи и се изчерви. Но вместо да я сплаши, укорът му отново възпламени гнева й. За съжаление това убягна от вниманието му.
— Джереми — продължи безгрижно Джеймс, — това е Джордж…
— Съпругата му — допълни ехидно Джорджина и в гласа й прозвуча истинско задоволство, защото Джеймс непременно щеше да си спести важното обяснение. После с невинна физиономия прибави: — О, забравих, че трябваше да зачеркна тази дума от речника си. Тоест, аз съм неговата…
— Джордж!
Джорджина го дари с учуден поглед, сякаш не бе чула рева му. Бе постигнала целта си: интересът на момчето се събуди. Той направи крачка към нея, ала въпросът бе отправен към баща му:
— Съпруга? Нима тя е жена?
— О, да, може и така да се каже — промърмори ядно Джеймс.
Джереми сграбчи шапката на Джорджина и с един замах я смъкна от главата й.
— Майчице! — гласеше одобрителният му коментар, когато дългите къдрици се разпиляха по гърба й. — Ще ми позволиш ли да целуна булката?
— Не смей, хлапако! — изрева Джеймс.
Единственото, което интересуваше Джорджина, беше:
— Защо не се изненада?
— Защото не вярва нито дума — отговори сухо Джеймс.
Младата жена беше подготвена за всичко, само не за това. Момчето мислеше, че се шегуват с него, и за момент тя си пожела да беше наистина така.
— Е, нищо — установи обидено Джорджина. — Все ми е едно какво мисли семейството ти, Джеймс Малори, но докато не повярват, че съм твоя жена, ще спя отделно. — Тя се обърна рязко и нареди на портиера: — Ако обичате, покажете ми някоя стая, която е възможно най-далече от неговата.
— Както желаете, милейди — отговори портиерът и по лицето му не трепна нито мускул.
Джорджина се ядоса от това обръщение и високомерно прибави:
— Аз не съм ваша лейди, драги. Аз съм американка.
Дори това не успя да го развълнува. Тя тръгна нагоре по стълбата, но едва не се пръсна от гняв, като чу невярващия вик на Джереми:
— По дяволите, не можеш да настаниш любовницата си тук! Леля Рослин няма да я приеме.
— Леля ти ще се радва да я види, момчето ми. Бъди уверен в това. Джордж наистина е от семейство Малори.
— Ама, разбира се, а аз съм китайският император…
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
— Хайде, скачай от леглото, Джордж! Скоро ще пристигнат новите ти роднини.
Джорджина примигна сънено с едното си око и видя Джеймс, приседнал на края на дюшека. Сви се
