— Ако помислиш малко с главата си, вместо със задника, ще се сетиш, че това е последното нещо, с което бих си правил шеги — отговори саркастично Джеймс.
Джорджина не откъсваше очи от Антъни, който се изправи като опарен. Тя четеше в лицето му като в разтворена книга и улучи много точно момента, в който той започна да разбира В очите му се появиха весели искри. След няколко секунди вече нямаше спиране.
— Господи боже мой, Джеймс наистина се е оженил! — изгърмя той и избухна в луд смях. Трябваше отново да се подпре на стената.
— Идиот! — изсъска гневно Джеймс.
Рослин хвърли извинителен поглед към Джорджина и се обърна отново към Джеймс, който пронизваше с поглед Антъни.
— Какво друго си очаквал от него? Чух как си му се подигравал, когато се ожени за мен.
— Но не защото се е оженил за теб, а защото трябваше да прекара медения месец на кушетката.
Рослин се изчерви леко при мисълта колко време беше минало, докато прости на съпруга си предполагаемата му изневяра. А смехът на Антъни заседна в гърлото му, защото още тогава не намери нищо смешно в този епизод. Леденото мълчание, което последва, бе използвано от Джорджина, за да си изясни, че цялата тази работа не е особено весела и за нея. Поигра си малко с изкушаващата мисъл да свали ботушите си и да изрита здраво и двамата Малори, но бързо се вразуми.
— Е, същото очаква и теб, Джеймс Малори — промърмори с ледена усмивка тя.
Това предизвика нов пристъп на смях у Антъни и Джеймс изсъска:
— По дяволите, Джордж, не виждаш ли, че той вече преглътна новината?
— Единственото, което виждам, е един мъж, който се превива от смях. Някой ще ми каже ли най-после кое е толкова смешно в женитбата ни?
— О, небеса, това няма нищо общо теб! Смешно му е, че изобщо съм се оженил.
— Защо тогава не му разкажеш, че идеята не беше твоя, а братята ми бяха тези, които те…
— Джордж!
— …които те принудиха да се ожениш за мен?
Джеймс не можа да я спре и само затвори очи, примирен с очакваната реакция от страна на другите, предизвикана от този дявол в женски образ. Не можеше да се надява, че Антъни не е чул.
— Принудили са го? — промърмори невярващо Антъни и изтри сълзите от очите си. — Е, това поне има смисъл. Трябваше да започнеш с него, стари приятелю. — Но не можа да продължи. Само повтори задавено „Принудили са го?“ и отново се заля в смях.
Джеймс се обърна към Рослин с подчертано спокойствие:
— Изведи го навън или няма да ти остане нищо, на което да се радваш…
— Недей, Джеймс — опита се да го успокои младата жена, която с мъка сдържаше усмивката си. — Признай, че вестта прозвуча наистина невероятно. Да те принудят да се ожениш… — Горчивият му поглед я накара да замълчи. — Антъни, престани най-сетне да се хилиш! Какво толкова смешно има?
— Всемогъщи Боже! Това е… Това е невъзможно… — пъшкаше мъжът й. — Колко бяха, Джеймс? Трима или четирима? — Бе удостоен с убийствен поглед от страна на брат си и се обърна към Джорджина, надявайки се на отговор. Ала тя само го изгледа унищожително и изфуча:
— Ако искаш да знаеш колко братя имам, ще те уведомя, че при последното преброяване бяха петима.
— Слава Богу! — отвърна с добре изиграно облекчение Антъни. — Мислех, че сам си си пъхнал главата в торбата. Но щом е така, приеми най-дълбоките ми съчувствия.
— Върви в ада! — изръмжа Джеймс и направи крачка към него. Рослин се притече на помощ на съпруга си и го сграбчи за рамото.
— Ти наистина не знаеш кога да спреш — изсъска тя и го повлече към вратата.
— Та аз едва започвам — възпротиви се Антъни, ала само един поглед към Джеймс беше достатъчен да охлади ентусиазма му. — Права си, скъпа моя, както винаги. Впрочем, не каза ли на Джейсън, че смятаме да му отидем на гости, докато е в града? С нетърпение чакам да го видя отново и отсега се радвам да му съобщя новините.
Антъни едва успя да излезе и вратата се затръшна след него. Залпът от проклятия и ругатни, който последва, предизвика у по-младия брат нов пристъп на смях.
Рослин едва не го уби с поглед.
— Не трябваше да правиш това….
— Знам — ухили се широко Антъни.
— Той няма да ти прости.
— Знам — повтори мъжът и усмивката му стана още по-широка.
Жена му невярващо попита:
— И ни най-малко не съжаляваш, така ли?
— Ни най-малко — ухили се той. — О, по дяволите, забравих да му поднеса поздравленията си!
— Не смей! — изсъска Рослин. — Не искам да носиш главата си под мишница.
Антъни побърза да промени темата и я избута в най-близкия ъгъл.
— Наистина ли?
— Престани! — засмя се Рослин и направи опит да се изтръгне от настоятелната му прегръдка. — Ти си непоправим негодник.
— Влюбен съм — прошепна дрезгаво Антъни и загриза нежно ушенцето й. — Всички влюбени мъже са непоправими.
— Щом е така — изохка Рослин и се предаде, — стаята ни е наблизо…
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
— Гръм и мълния! — провикна се учудено Антъни, когато на следващата сутрин Джеймс и Джорджина влязоха в стаята за закуска. — Ти си уловил великолепно парче. Как не го забелязах още вчера!
— Сам си си виновен. Нали трябваше на всяка цена да ме ядосаш — отговори сухо Джеймс. — Не започвай отново, малкият. И се благодари, че след като най-после се махна от спалнята ми, прекарах извънредно приятна нощ.
Джорджина усети как по бузите й изби руменина. Много й се искаше да ритне Джеймс по пищяла. Антъни, който заслужаваше същото, остана пощаден, защото тя изобщо не повярва, че определението „великолепно парче“ се отнася до нея. И тъй като също бе прекарала извънредно приятна нощ, тя беше в прекрасно настроение. Освен това изглеждаше зашеметяващо във взетата назаем рокля от тъмновиолетово кадифе. По изключение бележките на двамата мъже останаха без коментар.
Антъни направо я поглъщаше с поглед, докато накрая Рослин се принуди да го спре с един ритник под масата. Мъжът потръпна от болка, но продължи да зяпа, без да се впечатли дори от мрачната физиономия на Джеймс. Накрая започна да мисли на глас:
— Къде, по дяволите, съм те виждал, Джордж? Лицето ти ми е дяволски познато.
— Името ми не е Джордж — поправи го тя и зае мястото си. — Казвам се Джорджина, а приятелите и роднините ме наричат Джорджи. Само Джеймс не може да го запомни.
— Пак ли намекваш за възрастта ми? — изръмжа Джеймс и заплашително вдигна едната си вежда.
— Ето къде те стиска обувката — отговори с меден гласец Джорджина.
— Ако ми позволиш да поосвежа малко паметта ти, скъпа, последния път те обух аз.
— И ми стоеше чудесно, както може би си спомняш — отвърна тутакси тя.
Антъни проследи с голям интерес размяната на остроти, чакайки удобен момент да почне да задава въпроси. Ала във внезапен пристъп на тактичност се отказа, защото забеляза как в очите на Джеймс лумна опасен огън, свидетелство за обзелата го страст. И всичко това заради някаква си обувка, която взаимно си обуваха?
— Това ваша интимна шега ли е? — осведоми се той с неприкрито любопитство. — Или предстои поантата?
— Веднага ще узнаете къде сме се виждали, сър Антъни.
— Аха — ухили се триумфално той. — Знаех си аз! Е, къде? В Уоксхол или на Дръри Лейн?
