— В една опушена пристанищна кръчма.
Антъни отмести очи от Джорджина към Джеймс и също вдигна смаяно едната си вежда. Явно им е семеен навик, каза си Джорджина.
— По дяволите, трябваше да се сетя! Откога предпочиташ бар-дамичките?
В момента Джеймс нямаше настроение за шеги.
— Ти наистина мислиш само със задника си, човече. Тя не е работила там! Ала все още не знам какво всъщност е търсила на пристанището.
— Същото като теб, Джеймс — обясни Джорджина. — Търсех един човек.
— А ти кого търсеше? — обърна се Антъни към брат си.
— Аз ли? Никого. Ти ме накара да прекося половината Лондон, за да намерим проклетия братовчед на жена ти.
Антъни никога нямаше да забрави този ден.
— Само че Марги беше руса — припомни на брат си той.
— А Джордж е брюнетка и предпочита мъжките дрехи.
Нещо прищрака в главата на Антъни и той устреми поглед към новата си роднина.
— Всемогъщи Боже! Ти ли беше онази малка вещица, която изрита бедния ми брат? Мислех си, че не си я намерил.
— Аз не, тя ме намери. Сама ми падна в ръчичките. Нае се на…
— Джеймс! — прекъсна го енергично Джорджина. — Не е нужно да навлизаш в подробности.
— Сега сме в кръга на семейството, скъпа моя — възрази безгрижно мъжът. — Няма нищо, че ще го узнаят.
— Така ли? — изсъска остро Джорджина. — Поради същата причина ли съобщи всичко на семейството ми?
Джеймс недоволно смръщи чело, защото не искаше да връща към тази неприятна тема. Вместо да отговори, той й обърна гръб и се зае с масата за закуска.
Рослин усети, че настроението се помрачава, и побърза да се обади:
— Да ти напълня ли чинията, Джорджи? Сутрин обикновено се обслужваме сами.
— Много ти благодаря…
— Аз ще я обслужа — обади се сърдито Джеймс.
Господи, защо й трябваше да заговаря за семейството си! Нали знаеше, че Джеймс веднага започва да бълва отрова! Е, какво от това, тя нямаше да допусне той да шокира и собственото си семейство и да я направи смешна в очите им. Може би му беше безразлично какво ще надрънка, но на нея не й беше все едно.
Ала гневът й се изпари още щом погледна към чинията, която съпругът й тресна на масата пред нея. Яйца, месен пастет, пилешки крачета и наденички образуваха хълмче, заобиколено от сладкиши и пудинги — достатъчно за цял корабен екипаж. Джорджина изгледа смаяно поднесената й закуска, после се обърна към чинията на Джеймс, по-препълнена от нейната. Този човек изобщо не мислеше какво прави! Тя не можа да удържи напиращата на устните й иронична забележка:
— О, много ти благодаря, Джеймс. — Гласът й беше сладък като мед. — Действително съм изгладняла, макар че не мога да си обясня защо. Тази сутрин не се… раздавах толкова щедро, нали?
Тази нахална лъжа трябваше да го развесели поне малко, защото истината беше, че на сутринта двамата се бяха любили до изтощение. Но веднага й стана ясно, че е по-добре да отвикне от такива шеги.
— Всяка сутрин си прегладняла, Джордж — ухили се със сатанинската си усмивка Джеймс и страните й отново пламнаха.
— Не мога да разбера защо се изчервява — обади се Антъни и прекъсна неловкото мълчание. — В намека му няма нищо скандално. Аз самият едва се надигнах от леглото…
Рослин запрати салфетката право в лицето му, за да сложи край на дръзките задевки.
— Остави на мира бедното момиче, развратнико! По дяволите, да си жена на някого от семейство Малори е…
— Безкрайно удоволствие — завърши изречението мъжът й.
— Кой го казва? — начумери се Рослин.
— Ти, скъпа моя. И то често.
— Да, в състояние на умопомрачение — въздъхна тя и заслужи скришна усмивка от мъжа си.
Бузите на Джорджина отново добиха нормален цвят. Тя беше много благодарна на Рослин, че отклони разговора в друга, по-безопасна посока. Следобед се очакваше да дойде шивачка, която да се заеме с новия гардероб на Джорджина. Рослин разказа за предстоящите балове през зимния сезон, в които двете непременно трябвало да вземат участие — за голямо недоволство на господата, които посрещнаха с ръмжене обясненията й. Освен това пристигали покани за безброй вечерни приеми и соарета, което било чудесна възможност да въведат новата лейди Малори в лондонското общество. Всичко това означаваше, че тя ще остане още известно време тук, макар че Джорджина още не беше сигурна какво я очаква. Хвърли кратък поглед към Джеймс, за да го запита нужно ли е всичко това, но той отговори с непроницаемо мълчание.
Освен това Джорджина узна, че довечера ще се състои семейна среща. Антъни побърза да обясни:
— Снощи не можах да се срещна с големите братя, за съжаление ме задържаха… — При това вдигна многозначително вежди и изпрати въздушна целувка на жена си, която усмихнато затърси какво да хвърли по него. Той й смигна и се обърна към Джеймс: — Между другото, стари момко, бях сигурен, че никой няма да повярва в зашеметяващата новина, ако не я чуе от собствената ти уста. Ти имаш божествената дарба да обявиш нещо, без да го наричаш по име, затова не исках да ти отнема възможността да премислиш на спокойствие всичко.
Джеймс отговори сухо:
— Ако имаш намерение да отидеш в Кнайтънс Хол, за мен ще бъде удоволствие да те придружа.
— Щом е така, ще те попитам направо — върна му го веднага Антъни: — Какво, за Бога си разказал на семейството й, а искаш да го спестиш на нас?
— Попитай Джордж. Тя е тази, която не желае да го повтори — изръмжа Джеймс.
Кобалтовосините очи се насочиха въпросително към Джорджина, която веднага се намръщи и стисна устни. Антъни се усмихна като хлапак.
— Хайде, миличка, кажи си всичко, иначе при всеки подходящ и неподходящ случай ще се връщам на тази тайнствена тема!
— Няма да посмеете!
— Разбира се, че ще го направи — намеси се кисело Джеймс.
Разтревожена, Джорджина се обърна към мъжа си:
— Не можеш ли да му попречиш?
— О, разбира се — отговори с опасно тих глас Джеймс. — Можеш да разчиташ на мен. Въпреки това той няма да се откаже.
— Точно така — ухили се Антъни. — И аз съм същият като теб, стари приятелю.
Джорджина обидено изпухтя:
— Лека-полека в сърцето ми се надигат същите чувства, каквито ти изпитваш към семейството ми, Джеймс Малори.
— Бих се учудил, ако беше другояче, Джордж.
Жената винаги е сама, каза си Джорджина и удостои Антъни с убийствен поглед.
— Аз бях корабният прислужник на Джеймс. Това съобщи той на братята ми, включително факта, че споделях кабината му. Доволен ли сте сега, отвратителни човече?
— Приемам, че Джеймс не е знаел, че говори пред братята ти — промълви меко Антъни.
— Знаеше го — изсъска Джорджина.
— Вероятно не е знаел, че са толкова много?
— И това знаеше.
Антъни хвърли разбиращ поглед към брат си.
— Доколкото чувам, ти си започнал, братко?
