никой в този дом да я смята за порядъчно момиче?
Можеше да си премълчи и да не казва нищо. Да остави жената да си мисли каквото й харесва. И без това нямаше да остане дълго в тази къща и вероятно повече нямаше да я види. Обаче съществуваше възможност госпожа Хърсъл да отиде с извиненията си при лорд Дерек, а това не биваше да се допуска.
Девойката нерешително се усмихна.
— Грешите, госпожо Хърсъл. Истина е, че тази ужасна рокля не е моя и бих се радвала, ако никога повече очите ми не я зърнат, обаче аз наистина не принадлежа към отбраното общество.
— Тогава как ще ми обясните?
— Майка ми бе гувернантка, нали разбирате — прекъсна я. — През по-голямата част от живота си работеше за едно уважавано, благородно семейство и ние живеехме в разкошна къща, подобна на тази. Аз дори имах привилегията да се обучавам заедно с младите дами, за които майка ми се грижеше, и… затова сега си мислите, че съм благородничка. Повярвайте ми, вие не сте единствената, която се заблуждава, и то най-вече заради начина ми на изразяване.
Този път лъжата й се удаде по-лесно, но жената продължи да я наблюдава намръщено. В погледа й се четеше подозрение, сякаш истината бе изписана върху челото на Келси.
— Хм, все пак… това не обяснява защо имате такава фина структура, милейди. Вие притежавате изящните пръсти, рамене, скули, с каквито могат да се похвалят само дамите от висшето общество.
Мисълта на Келси лудо запрепуска и тя изтърси първото, което й хрумна:
— Ами, аз… как да ви кажа… никога не съм познавала баща си. — Лицето й пламна от лъжата.
— А, сега вече всичко е ясно — замислено кимна икономката, доволна от обяснението. — Е, това се случва и в добрите семейства — съчувствено продължи жената. — Дори и лорд Дерек е незаконороден, но, разбира се, баща му… старият маркиз, го призна и го направи свой наследник, така че сега той е добре приет във висшето общество, макар че в началото никак не му беше лесно.
Келси със сигурност не бе очаквала да чуе историята за потеклото на Дерек, приятеля на Джеръми, и не знаеше какво да отговори. Това не беше нейна работа, но след като бе заявила, че и тя е незаконородена, трябваше да прояви поне малко интерес.
— Да, така е. Знам го по себе си.
— Сигурна съм, че е така, госпожице, сигурна съм.
Девойката си отдъхна, като чу, че икономката я нарича „госпожица“, вместо „милейди“, дори премина на „ти“ в разговора. Очевидно се бе успокоила, че не е направила грешка по отношение на непознатата и няма да има неприятности с господаря си.
— Сигурно си изпаднала в беда, госпожице, щом лорд Дерек те е довел у дома? — предположи жената.
— Да — отвърна Келси, като се надяваше разпитът да спре дотук.
Ала скучаещата икономка още не бе задоволила любопитството си.
— Добре ли познаваш негова светост?
— Е, не, поне не съвсем. Аз… преживях нещастие. Разбирате ли, не познавам добре този град, вчера пристигнах и си намерих жилище, но… за нещастие сградата се подпали. Затова бях облечена в онази ужасна рокля. Някаква жена ми я даде на заем, преди да намеря куфара си и… и лорд Дерек, който минавал оттам, видял дима, спря се и ми помогна.
Почувства се горда от себе си, че можа да измисли правдоподобна история, която обясняваше роклята и присъствието й в къщата. Икономката одобрително кимна.
— Да, лорд Дерек е с добро и милостиво сърце. Спомням си, че веднъж…
На вратата се почука и това прекъсна словоизлиянията й. Една млада прислужница подаде глава и обяви
— Каретата пристигна и негова светлост чака.
— Господи, толкова рано? — възкликна госпожа Хърсъл и махна с ръка към прислужницата. Сетне се обърна към Келси:
— Е, няма време да се изглади роклята, но аз я пооправих, доколкото можах. Сега ще те остава да се облечеш. Няма време и за закуска, затова ще ти приготвя нещо в една кошница.
— Това не е необ… — започна тя, но жената вече бе излязла.
Младото момиче въздъхна, надявайки се, че повече няма да му се налага да лъже, въпреки че това едва ли имаше значение, след като и без това нямаше да остане в къщата.
Ала тя не обичаше да лъже и не бе добра в това изкуство, тъй като нямаше никаква практика. Двете с Джийн бяха възпитани да бъдат честни и винаги да казват истината и никога не се бяха отклонявали от това правило. Поне досега никога не го бе правила…
Чаят бе изстинал, но тя го изгълта припряно и побърза да се измие и да се облече. Замисли се дали да не остави роклята, ала в следващия миг си припомни съвета на Мей, че винаги трябва да изглежда съблазнителна за любовника си, а тя нямаше друга дреха, която да отговаря на това изискване. За нея роклята бе ужасна и крещяща, но очевидно мъжете я харесваха, защото иначе нямаше да дават толкова.
Ако някога отново я облече, то това ще бъде късно вечер и то при затворени врати. Облече роклята ОТ бежов вълнен плат, който подхождаше на жакета й и която госпожа Хърсъл бе извадила от куфара й. Почувства се много по-добре в тези благоприлични Дрехи, въпреки че благоприличието нямаше да бъде част от нейното бъдеще. Когато слезе по стълбите, видя лорд Дерек, който я чакаше във фоайето, нетърпеливо потупвайки ръкавиците по бедрото си. На дневна светлина изглеждаше по-различно но не по-малко красив.
Всъщност силната светлина подчертаваше съвършените черти на лицето му, високата и стройна фигура и… очите му наистина бяха лешникови. Навярно вечерта светлината я бе заблудила и й се бяха сторили зелени.
Те огледаха критично скромната й рокля и тя веднага разбра, че не е спечелила одобрението му. И това бе съвсем обяснимо — в тази рокля приличаше на истинска дама, а не това се очакваше от нея. Ала не той бе мъжът, когото трябваше да очарова и съблазнява, така че нямаше защо да се тревожи от неодобрението му.
Бе убедена, че Джеръми е този, който я очаква, но младият лорд не бе в стаята. Сигурно я чакаше в каретата.
— Добре ли спа? — попита Дерек, когато тя се приближи. Имаше нещо предизвикателно в тона му, сякаш смяташе, че това е невъзможно.
— Да, отлично.
Странно, но точно това бе истината. Не би предположила, че ще заспи, но се бе унесла в мига, в който главата й докосна възглавницата. Навярно страхът и напрежението я бяха изтощили.
— Това е за теб, предполагам.
Келси не бе забелязала кошницата в ръката му. Тя кимна, надявайки се, че госпожа Хърсъл не му я бе връчила лично, а ако го е направила, то не е казала нищо за нея. Ала надеждите й не се оправдаха…
— Значи съм извършил добро дело, за което дори не си спомням?
Девойката се изчерви, защото я бяха уличили в лъжа.
— Съжалявам, но тази сутрин икономката ви ме обсипа с въпроси и аз си помислих, че не бихте желали да разбере истината.
— Точно така, а и това не е нейна работа. Наистина ли спа добре?
Тя остана изненадана от настойчивостта му да разбере дали е спала добре, сякаш не му се вярваше, че това е възможно.
— Да. Бях много изтощена. Беше много… изморителен ден.
— Нима? — усмихна се той. — Е, да се надяваме, че днешният ще е по-добър. Ще тръгваме ли? — Посочи към вратата.
Тя въздъхна и кимна. Мъжът се държеше доста странно, но това не беше нейна работа. Може би си беше такъв по природа — да се отнася скептично и към най-незначителните неща. Това нямаше значение, защото се съмняваше, че ще го види отново някой ден.
Младият мъж я съпроводи до каретата и в мига, в който ръката докосна нейната, тя отново усети онова
