навремето Антъни също едва не ни разкри, не можах да издържа да не те целувам.
— Но нали тогава си говорил с Ейми и тя ти се е заклела, че няма да каже на никого?
— Да, и съм сигурен, че е удържала думата си.
Моли усети как в гърдите й се надига паника. Тя беше тази, която държеше никой да не знае за Дерек, и Джейсън й обеща, понеже я обичаше. От деня, в който той обяви сина й за свой официален наследник, тя се ужасяваше от мисълта, че истината може да излезе наяве и бъдещият маркиз на Харвестън ще бъде засрамен, ако узнае, че майка му е била прислужница. Не искаше той да знае. Достатъчно бе, че е незаконороден, но поне предполагаше, че майка му е принадлежала към висшето общество и е умряла наскоро след раждането му.
Заради тази тайна се бе отказала от щастието да бъде истинска майка на момчето си. Това не бе никак лесно, но поне бе близо до него, виждаше го как расте, радваше му се и знаеше, че винаги ще бъде край него. Джейсън й бе обещал, че никога няма да я отпрати и никога няма да я раздели със сина й. Сега Дерек вече бе млад мъж и рядко се връщаше вкъщи, ала чувствата й не се промениха. Тя не желаеше синът й да се срамува от майка си. А това неминуемо щеше да стане. И как би могло да бъде иначе? И сега да узнае, че майка му не е мъртва, а още по-лошо — през всичките тези години тя е била любовница на баща му…
— Ти си й казал, че си съгласен на развод.
Това не беше въпрос. Моли знаеше, че Джейсън нямаше друг избор.
— Не съм — призна той.
— Джейсън!
— Моли, моля те, изслушай ме. Дерек вече е голям мъж. Дори и да го заболи, сигурен съм, че ще приеме истината. Никога не съм искал да я крия от него, но ти ме застави и ми беше късно да променям онази история за майка му, а и той беше прекалено малък. Но вече не е малък и не е толкова чувствителен. Не смяташ ли, че ще бъде щастлив да узнае, че майка му е жива?
— Не, и ти много добре го знаеш. Както сам каза, преди е било твърде късно, а сега е още по-късно. Може би не го познавам толкова добре като теб, Джейсън, но го познавам достатъчно, за да знам, че ще побеснее. Никога няма да прости не само на мен, но и на теб, че си го лъгал.
— Глупости!
— Помисли си добре, Джейсън. Той никога не се е чувствал отхвърлен. Винаги е имал голямо семейство. Никога не е бил самотен като дете и винаги е имало на чие рамо да си поплаче, ако понякога е бил нещастен. Братовчедка му Реджина му беше като сестра и двамата имаха щастливо детство. Ала ако узнае истината, той ще се почувства пренебрегнат и отхвърлен, не разбираш ли? Поне това ще бъде първата му реакция, а сетне ще последва и срамът…
— Престани! Тези глупости може да са били валидни преди двадесет и пет години, но времената се промениха, Моли. Обикновени хора могат да станат известни писатели, музиканти, артисти, политици. Ти няма защо да се срамуваш от…
— Не се срамувам от това, което съм, Джейсън Малори. Но в твоето общество се гледа по друг начин на тези неща. Особено що се отнася до благородниците. И те не желаят тяхната чиста, аристократична кръв да се смесва с кръвта на обикновените хора. Ти самият си пример за това. Та нима не си намери за жена дъщеря на граф, жена, която не може да те понася, само и само да осигуриш майка на Дерек, когато неговата истинска майка топлеше леглото ти?
В мига, в който го изрече, съжали за думите си. Знаеше, че той никога няма да се ожени за нея. Това бе немислимо. И Моли никога не се бе оплаквала от съдбата си, винаги бе щастлива да бъде близо до него, да споделя любовта му и това, което можеше да й даде. Той никога не узна колко много я нарани женитбата му с Франсис. Не искаше любовникът й да разбере, че понякога се чувства засегната, загдето той не може да се ожени за нея. Ала след тази глупава, необмислена забележка…
Преди Джейсън да отвори уста да й отговори, забързано продължи:
— И без това Франсис е готова на скандал и не се знае кой ще е по-ужасен. Моля те, Джейсън, не събуждай заспалите кучета. През по-голямата част от брака си вие двамата живеете разделени. Всички го знаят и никой няма да се изненада от развода. Предполагам, че повечето от приятелите ти само ще кажат: „Учудвам се, че не го направи по-рано“. Кажи й, че си променил решението си.
— Не съм й дал категоричен отговор — кисело отвърна той. — Подобен въпрос се нуждае от обмисляне.
Моли въздъхна. Познаваше добре любимия си. Само по тона му разбра, че ще я послуша. Не знаеше кое точно го бе убедило и не искаше да знае. Важно бе единствено, че тайната й ще остане запазена.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тя изглеждаше толкова крехка и уязвима, с коса, полепнала от пот, с бледи страни и влажно чело. Ала Дерек знаеше, че всъщност Келси Ленгтън не е безпомощна и покорна девойка. Буйният й характер се бе проявил, макар да изгаряше от треска.
Не я обвиняваше, че го бе замерила с месинговия свещник, след всичко, което бе изтърпяла. Изпрати кочияша си в Бриджуотър, за да разбере какво е станало, и миналата нощ мъжът се върна с доклада си. Младият мъж нямаше представа, че прислужницата, на която бе наредил да се погрижи за доставките във вилата, вече била уволнена от икономката и въобще не си дала труда да предаде разпорежданията му на някой друг. Момичето си събрало багажа и заминало, а Келси нямаше как да знае за това.
Той още не й бе обяснил какво се бе случило, тъй като Келси още не се бе възстановила напълно от болестта. Лекарствата свалиха температурата и пресякоха треската.
Девойката най-сетне се унесе в спокоен сън. През последните три дни, откакто загуби съзнание в ръцете му, Дерек не се отделяше от леглото й.
Келси се оказа ужасен пациент — заядлив и кисел, не искаше да се суетят около нея и настояваше сама да се погрижи за себе си. Обаче той не обърна внимание на мърморенията й, слагаше й мокри кърпи, носеше й топъл бульон от кухнята и стриктно й даваше лекарствата. Прекара доста време в кухнята, тъй като още нямаше готвачка.
Изпрати кочияша си до агенцията за наемане на прислуга. Тъй като нямаше намерение да се мотае повече из кухнята, реши да назначи първата готвачка, която се появи. Можеше да изчака с наемането на останалите слуги, когато Келси се съвземе напълно, защото предпочиташе тя сама да си подбере прислугата.
Страстната нощ, за която бе мечтал, се бе провалила. Дерек се бе измъкнал по-рано от сватбения прием на Ейми, за да се наслади на новата си любовница, но трябваше да почака.
Слънчевите лъчи събудиха Келси, тъй като Дерек бе забравил да дръпне завесите.
Това бе втората сутрин, когато се събуждаше и го намираше в стаята си. Вчера й поднесе чай, пилешки бульон и лекарствата. Но днес не само че се бе озовал в стаята й, нещо повече; беше в леглото й…
Беше истински шок да го види легнал до нея. Явно бе изтощен от денонощното дежурене край леглото й и неусетно бе заспал.
За щастие тъкмо днес Келси се чувстваше много по-добре, все още слаба и изтощена, но треската бе преминала и дишането й се бе нормализирало.
Голямото мъжко тяло до нея излъчваше топлина и й се прииска да се сгуши до него, ала не посмя да го докосне. Той може и да се бе грижил за нея през последните дни но тя почти не го познаваше, а мисълта, че скоро ще й стане любовник продължаваше да я плаши. Близостта му караше да се чувства неудобно… всъщност не толкова неудобно, колкото смутена и объркана. Не можеше да откъсне поглед от заспалия мъж до себе си.
Той лежеше по гръб върху завивките, едната му ръка бе под главата, а другата — спокойно отпусната покрай тялото му. Дългите ръкави на бялата му риза бяха навити до лактите и разкриваха силни мускулести ръце, покрити със златисти косми, същите се виждаха и по разголените му гърди. Раменете му бяха широки, коремът — стегнат и плосък, а бедрата — дълги и стройни.
Чувствените му устни бяха полуотворени в съня, но той не хъркаше. Келси се запита дали понякога и това не се случва, но си каза, че така или иначе скоро ще разбере.
С изненада забеляза дългите златисти мигли, които в този миг леко потрепнаха. Мъжът се намръщи,
