Мъжът изглеждаше… жесток. Тъкмо това бе определението, което му подхождаше. Девойката не знаеше защо. Може би заради тънките му стиснати устни? Или пък заради присвитите студени светлосини очи, които втренчено я наблюдаваха? Когато за пръв път срещна погледа му, студени тръпки полазиха но гърба й.
Келси предположи, че непознатият е над тридесет години. Косите му бяха черни, а чертите на лицето му притежаваха патрицианската изисканост на повечето аристократи. Той не беше грозен. Тъкмо обратното. Ала жестокостта, която лъхаше от лицето му, сякаш заличаваше красотата му. Въпреки отвратителното похотливо изражение на възрастния мъж, който бе започнал наддаването, момичето се надяваше, че той ще предложи, по-висока цена.
Сякаш небесата чуха молитвите й. Останалите мъже се бяха оттеглили, явно уплашени от смразяващия поглед на младия лорд. Единствено възрастният благородник продължи да наддава. Или не се впечатляваше от съперника си, или пък бе прекалено пиян.
И тогава девойката чу друг глас, който обяви двадесет и пет хиляди лири, последван от смаян въпрос:
— Нима и ти се нуждаеш от любовница, Малори? Чух, че жените се редят на опашка, за да посетят леглото ти.
Забележката бе последвана от смях, който се усили след отговора на новодошлия:
— Така е, обаче жените, за които говориш, са дами, милорд. Може би имам нужда от нещо… различно.
Думите му бяха обидни за Келси, но навярно той не бе искал да я засегне. Откъде можеше да знае, че преди да влезе в тази стая, тя също бе истинска дама? Всъщност в момента видът й по нищо не се различаваше от този на останалите момичета в къщата.
Девойката нямаше възможност да види на кого принадлежи гласът. Той идваше откъм вратата, но там се бяха насъбрали доста мъже. Изглежда, мъжът, който тя не искаше да я купи, познаваше новодошлия, защото сега погледът му бе насочен към вратата. Келси ужасено потръпна, когато зърна убийствения блясък в студените му очи.
Затаи дъх. Възрастният мъж въздъхна и примирено махна с ръка. Явно се отказваше от наддаването. Дали непознатият щеше да продължи да се бори с другия благородник?
— Чух ли двадесет и пет хиляди? — прозвуча гласът на Лони.
Тишина. Келси внезапно осъзна, че никой досега не бе вдигал облога наведнъж с две хиляди. Означаваше ли това, че намеренията му са сериозни? Или може би бе обърнал някоя и друга чашка в повече и сега само се забавляваше?
— Чух ли двадесет и пет хиляди? — повтори Лони и в стаята се разнесе приглушен смях.
Келси не откъсваше поглед от благородника със сините очи, като отчаяно се молеше той да се откаже. Забеляза, че вените на слепоочията му бяха изпъкнали и явно едва се сдържаше да не избухне. Сетне внезапно бутна един стол и гневно изхвърча от стаята, разблъсквайки мъжете по пътя си.
Младото момиче погледна към собственика на дома и видя разочарованието, изписано на лицето му. Явно наддаването бе приключило.
— Двадесет и пет хиляди първи път… — Последва кратка пауза, преди той да продължи: — Втори път… — Отново пауза, този път малко по-дълга. — Много добре, момичето е продадено на лорд Малори. Ако благоволите да ме последвате в кабинета ми в дъното на салона, милорд, ще можем още сега да оформим сделката.
Келси отново се опита да разбере на кого говори Лони, ала той я бе свалил от масата и поради нейните метър и шейсет и пет не успя да види новия си господар.
Въпреки всичко бе благодарна, че унизителната сцена бе приключила, ала очакваното облекчение не бе дошло, тъй като все още не знаеше кой я бе купил. Внезапно една мисъл я накара да изтръпне: господарят й можеше да бъде също толкова отвратителен, както и последните двама. Подмятането, че цяла върволица жени чакали да посетят леглото му, можеше да има обратно значение. Сигурно затова забележката бе последвана от смях.
— Справи се чудесно, миличка — — прошепна й Лони, докато я съпровождаше до салона. — Самият аз съм изненадан, че цената скочи толкова високо. — Той се засмя, доволен от себе си. — Но тези богаташи могат да си я позволят. А сега бягай да си събереш нещата и не се бави. Ще дойдеш в кабинета ми… — Кимна към вратата в дъното на салона и я потупа по гърба.
Да се бави? Когато искаше час по-скоро да разбере кой я бе купил? Тя полетя по стълбите нагоре. Всъщност нямаше какво толкова да прибира. Скромният й багаж още не бе изваден от куфарчето, с което вчера бе пристигнала. След по-малко от десет минути бе готова.
Пристъпи към прага на кабинета, но застина на място. Желанието й да узнае кой е господарят й оттук нататък бе заменено със страх. Всичко бе свършило. Тя трябваше да се подчини, тъй като Лони й бе дал да разбере какво ще последва, ако се откаже от споразумението. Ала неизвестността я парализираше. Дали мъжът, който я бе купил, е добър, или жесток и зъл, като онзи лорд със студените воднистосини очи? Или пък беше някакъв безобразен грозник, който внушаваше само отвращение и погнуса у жените и затова трябваше да плаща за услугите им?
Какво би могла да направи? За съжаление колкото и ужасно да бе, тя не можеше да се откаже. Или ще да намрази непознатия, или ще го хареса, или ще остане безразлична. Всъщност надяваше се да е последното. Наистина не би искала да бъде привлечена от мъж, за когото никога нямаше да се омъжи, дори и след като му стане любовница.
— Сигурен съм, че ще останете доволен от покупката, милорд — каза Лони. Забеляза застиналата на прага Келси и я побутна в стаята. — А, ето, тя е вече тук, така че не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая приятна вечер.
Девойката едва не затвори очи. Още не бе готова да се изправи срещу бъдещето си. Успя да събере смелост и да погледне в стаята. Мигновено изпита облекчение. Все още не знаеше кой я бе купил, защото в стаята имаше трима мъже — единият бе хубав, другият бе много хубав, а третият бе невероятно красив.
Не можеше да повярва на късмета си. Сигурно нещо не бе както трябва. Дори и най-малко красивият от тримата, който изглеждаше и най-възрастен, имаше благородно лице и Келси почувства, че би могла да се разбере с него. Той беше висок и слаб, с топли кафяви очи и чудесна усмивка. „Изглежда безобиден“ реши, когато срещна погледа му.
Най-високият от тримата и най-младият, вероятно бе на нейната възраст, въпреки че широките рамене и изражението на лицето му създаваха впечатление, че е по-зрял. Той беше изключително красив, с гарвановочерна коса и очи с най-красивия оттенък на кобалтовосиньо, леко дръпнати, което придаваше екзотичен вид на лицето му. Младото момиче имаше чувството, че най-добре ще се разбере с него, и се надяваше той да е новият й собственик. За Бога, та тя едва имаше сили да откъсне очи от прекрасното му лице!
Ала се насили да погледне и третия мъж в стаята. Ако първо не беше видяла младежа с невероятните сини очи, Келси бе готова да се закълне, че никога не е зървала по-красив мъж. Гъстата му руса коса бе небрежно разпиляна и достигаше до раменете. Очите му бяха лешникови на цвят… не, зелени, определено зелени, и погледът му я притесни, въпреки че не можеше да обясни защо. Той бе по-нисък от другите двама, макар и не много, но все пак бе поне с петнадесет сантиметра по-висок от нея.
Мъжът се усмихна и за пръв път, откакто се помнеше, смутената девойка потръпна от неясното, но приятно вълнение в слабините си. Внезапно стаята й се стори прекалено топла. Това бе странно усещане. Искаше й се да носи ветрило, но не бе допускала, че ще й е необходимо посред зима.
— Предлагам да седнете — каза мъжът и погледна куфара й. — Джеръми, побързай да свършиш работата си.
— Ей Богу, съвсем забравих за момичето, заради което той дойде тук — обади се най-възрастният от тримата.
— Да, побързай, Малори. Тази вечер се очертава като изключително интересна, а едва сега започва.
— По дяволите, съвсем забравих за Фло — призна си Джеръми и смутено се усмихна. — Ей сега ще я доведа, макар да не съм сигурен дали ще я намеря.
