Келси наблюдаваше как най-младият от мъжете излезе от стаята. Значи все пак наистина й бе провървяло. Току-що го нарекоха Малори, а мъжът, който бе заплатил такава висока цена за нея, бе лорд Малори. Тогава защо не чувстваше облекчението, което бе сигурна, че ще изпита?
— Келси Ленгтън — каза тя, след като най-сетне бе осъзнала, че мъжът я пита за името й.
Изчерви се, че се бе държала толкова недодялано. Русият мъж пристъпи към нея и взе куфарчето от ръката й, което тя все още стискаше.
— Моето име е Дерек и удоволствието е мое, Келси. Можеш да бъдеш сигурна — усмихна й се той. — Обаче ще трябва малко да почакаме, докато младостта задоволи желанията си. И така, може би нямаш нищо против да седнеш? — посочи й към един от столовете до бюрото на Лони.
Не само бе красив, но и любезен. Невероятно! И все пак нещо в него я смущаваше. Сърцето й подскочи, когато той приближи до нея и пръстите му леко докоснаха ръката й, докато я съпровождаше до стола. Нямаше представа защо този непознат предизвикваше такава реакция у нея, но се радваше, че не той я бе купил.
Стигаше й това, че тази нощ ще стане нечия любовница. Мисълта я ужасяваше и тя я бе изтикала далеч в съзнанието си, защото иначе нямаше да има сили да преживее всичко това. Не й трябваха и други тревоги. Може би с младия Джеръми единственият й проблем ще бъде да не започне връзката им с нещо глупаво и да се изложи от самото начало. Ала в този миг си припомни хипнотизиращия поглед на младежа и си каза, че той вероятно вече има богат опит с жените.
— Познавам един граф от Кетъринг, който също се казваше Ленгтън — внезапно се обади другият мъж в стаята. — Симпатичен човек, макар че свършил зле, както разбрах. Разбира се, едва ли сте роднини.
Слава Богу, че думите му не бяха въпрос, така че нямаше да й се наложи да излъже, но Келси преживя ужасен миг, когато чу името на баща си. Как можа да си каже истинското име? Явно изобщо не бе помислила за това, а вече бе твърде късно.
— След като явно тя няма никаква връзка с граф Ленгтън, защо го споменаваш, Пърси? — сухо попита Дерек.
Той сви рамене:
— Това бе доста интересна история и името на момичето ме подсети за нея. Между другото, видя ли изражението на Ашфорд, когато мина покрай нас? Не бих го пропуснал, стари приятелю. Не мислиш ли, че можем да очакваме неприятност от негова страна?
— Този тип е негодник, подлец и страхливец. Нека само се опита да ни причини неприятности. По дяволите, наистина ми се иска да ми даде основание още веднъж да го просна на земята. Обаче мръсници като него обикновено са смели само срещу по-слабите и беззащитните…
Келси потръпна от гнева в гласа на мъжа, когото останалите наричаха Дерек. Девойката не бе сигурна, но имаше чувството, че те разговарят за лорда със сините очи, който бе наддавал за нея и който бе напуснал вбесен игралната зала. И ако това бе истина, очевидно двамата джентълмени вече бяха имали някакво сериозно стълкновение с него.
Нямаше намерение да ги пита. Приближи към стола, който й бяха предложили, и тихо седна, надявайки се да остане незабележима за тях. Ала това бе грешка, което привлече вниманието им отново към нея. Тя смутено се размърда, уморена от ужасните преживявания през деня и от страха, обсебил душата й.
— Не се притеснявайте за мен, джентълмени — успя да промълви. — Не ми обръщайте внимание… Моля ви, продължете разговора си.
Пърси смаяно примигна, а очите на Дерек се присвиха. Тогава тя разбра, че отново е допуснала грешка. Навярно не приличаше на дама в крещящата червена рокля, която носеше, ала говореше точно като такава. Това бе нещо, което не зависеше от нея. Въпреки усилията й да не говори изискано, в речта й се промъкваха фрази, които издаваха произхода й.
Реши да рискува. Разбира се, не би могла да им каже истината.
— Нещо лошо ли казах? — попита и невинно ги погледна.
— Въпросът не е в това, което каза, скъпа моя, а в начина, по който го каза — отвърна Дерек.
— Как съм го казала? О, имате предвид говора ми? Да, обикновено хората се изненадват. Само че… разбирате ли, майка ми беше гувернантка и аз имах възможността да се науча на добри обноски и правилен говор от нейните възпитаници. Това бе много обогатяващо за мен, бих казала.
Тя се усмихна на шегата си. Пърси се отпусна, повярвал веднага на думите й, но другият мъж продължи да я наблюдава намръщено.
— Трудно ми е да повярвам в това — каза той накрая, защото обикновено членовете на висшето общество не допускат нисшите класи до себе си, а още по-малко поощряват желанието им да се образоват.
— Сигурно е така, но майка ми работеше за една вдовица на лорд, която не се интересуваше от това, с какво се занимават децата на нейните слуги. В интерес на истината тя разреши на майка ми да присъствам на уроците на децата й. Мама не би могла сама да си позволи подобна свобода. И аз винаги ще бъда благодарна на тази лейди… за това, че не се интересуваше от моите занимания.
Пърси се закашля, и сетне тихичко се засмя и се обърна към Дерек:
— Успокой се, приятелю! Това, което си мислиш, е невъзможно и ти много добре го знаеш.
Той презрително изсумтя.
— Май и ти си помисли същото.
— Само за миг.
— За какво говорите, ако смея да попитам? — намеси се Келси, преструвайки се, че не разбира.
— Няма значение — измърмори Дерек, пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Приближи се до вратата и се облегна на рамката, застанал с гръб към стаята.
Келси погледна за отговор към Пърси, но той само мило й се усмихна, сви рамене и на свой ред пъхна ръце в джобовете си. Девойката едва се сдържа да не се засмее. Разбира се, че и двамата нямаше да признаят, че я бяха помислили за лейди. Самата мисъл за това бе непростима за мъже от тяхната класа. И точно това бе в нейна полза. Семейството й бе преживяло вече един скандал и тя никога нямаше да позволи това да се случи отново.
ПЕТА ГЛАВА
— Сигурен ли си, че не искаш да ти бъда длъжник за цял живот, Дерек?
— Май ставаме алчни, така ли? Можех да се закълна, че сме приключили с този въпрос.
— Ами, това беше преди ти да грабнеш наградата — очарователно му се усмихна Джеръми. Келси нямаше представа за какво говореха, а и това не я интересуваше. Сега, предполагайки, че бяха на път за новия й дом, тя отново бе нервна и неспокойна. Съвсем скоро трябваше да започне живота си на платена любовница и… Момичето потръпна, неспособно да продължи мисълта си.
Пътуваха с елегантна карета, която явно принадлежеше на Дерек. Сега бяха петима. Джеръми се бе върнал в кабинета на Лони, прегърнал младо русо момиче, облечено в рокля, подобна на тази, която Келси носеше. Представиха я като Флорънс и бе очевидно от пръв поглед, че блондинката обожаваше Джеръми Малори — не можеше да откъсне очи от неговите. Непрекъснато го докосваше и се притискаше към него, ловко използвайки всяко поклащане на каретата на завоите. Все едно че бе седнала в скута му.
Келси остана съвършено спокойна. Явно връзката й с Джеръми нямаше да започне веднага, а дори и да бе така, тя нямаше право да изисква нищо от него. Освен да плаща издръжката й. И макар че ситуацията не бе обичайна и той я бе купил, щеше да очаква безусловна преданост и покорност от нейна страна. При такива споразумения джентълмените не бяха длъжни да остават верни на любовницата си. Тъкмо обратното. В повечето случаи те имаха и съпруги.
Мъжете продължаваха да си говорят за награди и задължения до живот, но тя се опита да не им обръща внимание. Ала внезапно се запита как толкова млад мъж като Джеръми може да си позволи да плати такава огромна сума за нея, когато повечето благородници на неговата възраст живееха от рентата, която им отпускаха родителите им, или от приходите от имението, което щяха да наследят.
Сигурно той бе невероятно богат и Келси можеше само да бъде благодарна за това. Ако не беше така, сега сигурно щеше да бъде с онзи лорд със студените сини очи, вместо да седи в каретата с тези джентълмени, които я отвеждаха незнайно къде.
