Подаръкът

Да направи така, както бе направила майка й? Майката на Анастасия се бе влюбила в един руски княз, местен благородник. Беше умряла, давайки живот на детето му и ако му бе родила син, той щеше да го задържи. Но той нямаше полза от една дъщеря и бе позволил на Мария да вземе внучката си и да я отгледа.

Анастасия никога не се бе срещала с баща си, нито пък имаше желание за това. Дори не знаеше дали е още жив. Не я интересуваше. Един мъж, който не я бе оценил, не означаваше нищо за нея. И дори и да бе скътала в сърцето си частица горчивина, задето я бе отхвърлил, никой не знаеше за това.

Разбира се, Мария знаеше как се чувства. Мария знаеше всичко. Можеше да погледне в нечии очи и да узнае точно какво таи този човек в сърцето си. Но Мария не винаги имаше отговори на въпросите, които противоречаха на естествената философия на нейните хора, и тогава винаги използваше руската кръв като извинение.

Прави го и сега, помисли си Анастасия.

— Ти си различна от нас. У теб се проявява кръвта на баща ти. Но това не е лошо. Ти никога не си крала, никога не си лъгала някой гаджо само и само да му измъкнеш някоя и друга монета. За нас това са съвсем естествени неща, да се хвалим, да мамим и да правим на глупак всеки гаджо, но ти презираш подобно поведение. По това се познава, че си дъщеря на баща си, че във вените ти тече твърде благородна кръв, за да се унижаваш така и да използваш непочтени начини. Никога не съм се опитвала да потъпча това у теб или да те уча на нещо различно. Хубаво е да имаш качествата и на двамата си родители, ако си наследила доброто и от двамата.

— Никога не съм искала да бъда различна.

— Знам — меко рече Мария. — Но никой не избира какъв да бъде.

— Но няма ли Иван да заплаши, че ще ме убие, така както е направил с майка ми?

— Не, не и този път. Аз ще го убедя, че ако те държи далеч от любовта ти, разбитото ти сърце по-скоро ще му донесе нещастие, отколкото късмет и добро бъдеще. Освен това ще му напомня, че по всяко време можеш да се разведеш със своя гаджо и да се върнеш при племето. Това е нещо, което наистина можеш да направиш, Ана. Не го забравяй, ако откриеш, че си нещастна в избора си. И ако се върнеш, повече няма да има нужда да се омъжваш за Николай. Бракът ти с един гаджо ще е прекъснал договора с Лаутару, Тогава ще можеш да направиш това, което желаеш — да се омъжиш за онзи, когото си поискаш, или въобще да не се омъжваш. Изборът ще бъде твой и никой няма да те кара да бързаш с него.

— Но аз не знам как се омагьосват мъжете. Как ще го направя? Ти очакваш прекалено много от мен.

— Не се съмнявай в себе си, дете. В това племе никога не е имало по-красива жена. Ти имаш прекрасната черна коса на майка си, съвсем леко начупена, колкото да ти придаде предизвикателен вид. Притежаваш яркосините очи на баща си, светлата му кожа. Наследила си от майка си умението да проникваш в човешката души, нейното добро и милостиво сърце. Тя много пъти се е противопоставяла открито на хората си, за да защити някой гаджо, към когото бе изпитала жалост. Ти си същата. Ти омагьосваш всеки мъж, който те погледне. Просто не го забелязваш, защото досега не те е интересувало.

— Аз просто не виждам как мога да го направя за толкова кратко време. Два месеца…

— Една седмица — твърдо я прекъсна старицата.

— Но…

— Една седмица, Ана, не повече. Върви утре в града. Огледай внимателно всеки мъж, когото срещнеш. Поговори с тези, които те заинтересуват. Възползвай се от таланта си. Но направи своя избор и ми го доведи. Аз ще разбера дали изборът ти е добър.

— Но дали аз искам този добър избор?

Подобен въпрос би могъл да смути всеки, но не и Мария.

— Ти мислиш да използваш този мъж само за кратко, а после да се разведеш с него, за да можеш да се върнеш при племето? Само ти можеш да отговориш, дете, дали би могла да живееш с един мъж, ако се възползваш по този начин от него. За мен не би било трудно, но аз не съм ти. Мисля, че ти би предпочела да бъдеш щастлива с избора си и този първи брак да остане и последен.

Мария бе права, разбира се. Да се омъжваш многократно не бе по-различно от това да минаваш от един мъж на друг. Поне Анастасия не виждаше някаква особена разлика. За нея любовта бе завинаги. В противен случай не е истинска любов.

За съжаление не виждаше как за краткото време, което й бе отпуснала баба й, ще може да намери един мъж, англичанин при това, за когото ще иска да остане омъжена завинаги. Канеше се да се опита да убеди Мария да й даде повече време, но лицето на баба й отново придоби сериозно изражение и тя за втори път обви ръката й със съсухрените си пръсти.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа. Това е нещо, което също отлагах твърде дълго. Аз няма да напусна това място.

Анастасия се намръщи. Помисли, че Мария е решила да остане тук с нея и английския й съпруг. Но макар да го искаше с цялото си сърце, знаеше, че Иван никога няма да разреши.

Никак не й се щеше да го изтъква, но нямаше друг избор.

— Ти си ми казвала не един път, че Иван никога няма да ти позволи да напуснеш племето, че по-скоро ще те убие.

Мария тъжно се усмихна.

— Този път той не може да направи нищо, за да попречи на моето заминаване, Ана. Привилегия на възрастта е, че не може да ти бъде отказано мястото за вечния покой, а аз избрах това място. Моето време дойде.

— Не.

— Шшт, дъще на моето сърце. Това не е нещо, за което можем да спорим или да се пазарим. А и аз нямам желание да отлагам неизбежното. Ще го посрещна с радост, защото най-после ще се сложи край на болките, които ме измъчват през последните няколко години. Само че първо трябва да те видя уредена, иначе няма да мога да си отида в мир… Не, не, престани. Не е нужно да плачеш за нещо толкова естествено като смъртта на една стара жена.

Анастасия прегърна баба си и зарови лице в рамото й, за да скрие сълзите, които не можеше да спре.

Мария й бе казала, че ще се разстрои и натъжи. Ала не точно това изпитваше девойката в този миг, когато целият й свят се разпадаше и рушеше край нея. Болката бе твърде голяма, за да я понесе наведнъж.

Но заради Мария прошепна:

— Ще направя всичко, което е необходимо, за да ти дам спокойствие.

— Знам, че ще го направиш, дете — потупа я нежно по гърба старата жена. — Сега разбираш ли защо трябва да се омъжиш толкова бързо? Ако останеш само ти, Иван никога няма да ти позволи да си тръгнеш, независимо какви са причините. Но докато си мисли, че има мен, той ще те остави да си отидеш. А сега върви да си легнеш. Наспи се добре, за да бъдеш утре бодра и красива. Ще се нуждаеш от цялата си съобразителност и чар, защото утре ще отидеш да търсиш съдбата си.

12.

— И в чие легло я откриха тази седмица?

— В това на лорд Молдън. Наистина смятах, че притежава повече разум. Трябва да е разбрал, че досега сигурно е пипнала сифилис в опитите си да надмине последната велика куртизанка Далила.

— А какво те кара да мислиш, че самият той вече не го е имал.

— Хмм, да, предполагам, че в такъв случай не би имало значение, нали? А, добре, напоследък разнообразието не е особено препоръчително, по-добре да си имаш постоянна любовница, която да е само твоя, както правя аз. Може би така ще живееш по-дълго.

— Защо тогава просто не се ожениш, след като искаш да бъдеш само с една жена?

— Ей Богу, не! Нищо няма да те прати по-скоро в гроба от една свадлива и вечно мърмореща съпруга.