Уолтър се хвана за думата „неблагочестиви“ и попита:
— Да разбирам ли, че тези са по-различни от благочестивите крадци?
Въпросът му бе подчертано саркастичен, но добрият свещеник го взе на сериозно и сковано отвърна:
— Езичниците обикновено са различни, милорд.
Дейвид пък се заинтригува от определението „разпространители на греха“.
— И какъв по-точно грях разпространяват?
Но Кристофър, раздразнен от поредното прекъсване на работата му, рязко попита:
— И защо идвате при мен? Защо просто не сте арестували тези престъпници?
— Защото не сме ги хванали да крадат. Те са много умни, тези езичници и безбожници.
Кристофър нетърпеливо махна с ръка, защото още не бе получил отговор на въпроса си.
— Като кмет вие имате право да ги помолите да напуснат града. Затова повтарям — защо сте дошли при мен?
— Защото циганите не са се установили в нашия град, лорд Малори, а са направили лагера си върху вашата собственост, където ние нямаме официални правомощия.
— Цигани? О, значи такъв грях — засмя се Дейвид и си спечели неодобрителен поглед от преподобния.
— Да разбирам ли, че искате от мен да ги помоля да си тръгнат? — попита Кристофър.
— Разбира се, че точно това иска, Кит. Двамата с Уолтър ще дойдем с теб, за да ти помогнем. Не можем да те оставим да отидеш при тях сам, нали? Дори не си го и помисляй.
Кристофър завъртя очи. Приятелите му си бяха намерили забавление и съдейки по изражението на лицата им, нямаха търпение да се впуснат в новото начинание.
13.
— Никога не съм виждала толкова много женени мъже на едно място — с пълно отвращение заяви Анастасия, когато вечерта седна до баба си кран огъня. — Колко тъжно, че в такъв голям град няма нито един подходящ мъж за нашата цел, бабо. Не можах да открия неженен мъж, който да не бе или твърде стар, или твърде млад, или твърде неприемлив.
— Нито един? — учуди се Мария.
— Нито един.
Старицата се намръщи, преди да попита:
— Какво ще рече „неприемлив“.
— Такъв, за когото никога няма да повярват, че съм се влюбила.
Мария въздъхна и кимна.
— Да, такъв няма да стане. Много добре, тази вечер ще кажа на Иван, че трябва да си тръгнем. Той няма да ме пита защо. Можеш да опиташ в следващия град.
— Мислех, че ти каза, че искаш да останеш тук, че тази поляна ти е харесала като място за вечния ти покой.
— Е, ще си потърся друго място надолу по пътя. Не се тревожи за мен, дете. Аз имам воля да продължа да живея, докато се омъжиш — ако се омъжиш до края на седмицата.
При тези думи раменете на Анастасия се отпуснаха. Беше си обещала, че повече няма да плаче. Ако баба й наистина страдаше от възрастта си, тогава от нейна страна би било наистина егоистично да иска да остане жива, защото ще се чувства напълно изгубена без любовта и напътствията й.
Оставаше толкова малко време. Имаше да казва толкова много на тази жена, която я бе отгледала. Ала в този миг не й идваха подходящите думи, освен…
— Обичам те, бабо.
Лицето на Мария се озари от усмивка, тя се протегна и стисна ръката на внучката си.
— Ще се справиш чудесно, дъще на моето сърце. Инстинктите ти ще те водят, шестото ти чувство ще ти помага; сигурна съм в това. Ала ако ти или близките ти някога се нуждаете от помощта ми, ще я имате.
Това бе странно обещание — да предлагаш помощта си от отвъдното, — ала Анастасия мигом се почувства успокоена. Стисна в отговор съсухрената ръка на баба си и дори се пошегува:
— Ти ще бъдеш твърде заета да отблъскваш всички онези красиви ангели, които са те чакали толкова дълго.
— Пфу! Не желая повече да избирам, искам единствено мир и покой.
— Отлично казано. — Сър Уилям се присъедини към тях край огъня. — Освен това тя ще чака мен и затова няма да й се налага да избира измежду всички онези красиви ангели, които, не се съмнявам, ще бъдат дълбоко разочаровани. — Наведе се към Мария и изсипа в скута й цял наръч уханни горски цветя. — Добър вечер, скъпа моя.
Анастасия не пропусна пълния с обожание поглед на англичанина и се усмихна, като видя как Мария леко се изчерви. Това бе още една причина толкова много да харесва Уилям — той бе добър към баба й и искрената му обич и грижи стопляха последните й дни. Винаги щеше да му бъде благодарна за това.
Ала мъжът не остана дълго, тъй като вечерята, която старицата приготвяше, още не бе готова, а и той бе поел задължението да се грижи за конете й. Докато се отдалечаваше към фургона, в лагера се появиха неочаквани посетители.
Групата бе наистина впечатляваща — тримата галопиращи конници спряха рязко, а единият от конете, огромен кафяв жребец, който изглеждаше раздразнен, задето толкова внезапно бяха спрели волния му бяг, изцвили и се изправи високо на задните си крака.
Обаче ездачът му го овладя и за секунди го успокои. Анастасия погледна към този мъж, който толкова лесно се бе справил с такъв силен кон, и остана като хипнотизирана. За пръв път в живота си не можеше да откъсне поглед от някого.
Той бе едър, много едър, с широки и мускулести рамене. Косата му бе руса и не бе напудрена. Половината от англичаните, с които се бе срещала, носеха перуки, и мъжете, и жените, а половината от тях бяха напудрени. Но ако тази гъста, вързана отзад златиста грива бе перука, то тя бе великолепно изработена, а освен това липсваха ситните къдрици покрай слепоочията, които англичаните намираха за толкова модерни и елегантни.
Той бе смайващо красив, поне младото момиче го намираше за такъв, и затова се взираше като омагьосана в него. Мария го забеляза и промърмори:
— Е, все пак днес откри подходящия мъж.
— Той може и да е женен — с отпаднал глас промълви девойката.
— Не — твърдо отсече баба й. — Крайно време беше и твоят късмет да проработи, дете. А сега, върви и вземи съдбата си в свои ръце, преди някоя друга жена да е привлякла вниманието му и после да се налага да й го отнемаш. Вече щяха да са го наобиколили, ако не се бояха от онова опасно животно, което е възседнал. Но ти не се страхувай от неговия звяр, той няма да му позволи да те нарани.
Анастасия не се усъмни в думите на баба си, никога досега не се бе усъмнявала. Кимна разсеяно и се запъти към средата на лагера, където бяха спрели непознатите — близо до най-големия огън. Иван също седеше край него, но бе скочил на крака при появата на конниците. Русият англичанин се обърна към него.
— Твоите хора са нахлули в земята ми. Допускам, че не сте подозирали, че е частна собственост, но след като вече знаете, ще трябва да напуснете…
Иван побърза да го прекъсне, преди да е станало твърде късно.
— С нас има една стара жена, която е много болна. В момента не може да пътува.
Това бе извинение, което бяха използвали много пъти, когато им казваха да напуснат някое място. Иван дори не подозираше, че този път говори самата истина. Но земевладелецът не изглеждаше убеден. Огледа се и отвори уста, за да повтори заповедта си.
В този миг Анастасия пристъпи напред.
— Болната стара жена е моята баба, лорд англичанино. Тя има нужда от няколко дни почивка. Ще напуснем собствеността ти, без да причиним никаква вреда. Моля те, позволи ни да останем ден или два, за да може тя да възстанови силите си.
