В първия миг той дори не се извърна да я погледне, а продължаваше да се взира в Иван. Ала когато след малко го направи, очите му се разшириха и Анастасия разбра, че е изненадан от това, което вижда. Неговите очи бяха зелени и блестящи. Тя не можа да отвърне поглед от тях и мигом разпозна надигащия се огън от глъбините им — страстта, която мъжът дори не се опита да скрие. Сърцето й заби учестено.
— Ела да се запознаеш с нея — додаде тя, когато той продължи да я поглъща с очи. — Ще пийнеш с нас по чаша чудесна руска водка или ще споделим бутилка френско вино. Ще се убедиш, че сме безобидни хора, които предлагат някои необикновени услуги. Може би някои от тях ще те заинтересуват.
Знаеше, че се държи подчертано предизвикателно, знаеше за какви услуги ще си помисли той, че му предлага, знаеше защо мъжът кимна и слезе от коня си, за да я последва. Обаче нищо нямаше значение освен главната й цел. Трябваше да го отведе със себе си, за да може да си поговорят, да накара нещата да изглеждат така, сякаш и двамата са запленени един от друг и са се влюбили от пръв поглед.
Поведе го към техния огън. Мария се бе изправила и се канеше да се отдалечи. Анастасия се изплаши, че тя може да не се стори никак болна на непознатия. Виждаше баба си всеки ден, бе свикнала с лицето й и затова не се бе досетила колко болна бе тя. Но като я погледна сега, тя й се стори стара, бледа и болезнено слаба — уморена от живота. Сърцето й се сви при тази тъжна гледка.
— Бабо, искам да се запознаеш с един човек.
— Не тази вечер, дете, нуждая се от почивка. Анастасия не очакваше този отговор, особено след като знаеше, че Мария не бе чула разговора край огъня на Иван. Ала тутакси разбра, че баба й иска да я остави насаме с англичанина. Понечи да я спре, защото искаше да узнае мнението й за този мъж, а Мария нямаше как да си състави такова, ако не говори с него. Обаче той промени намерението й.
— Остави я да си върви — рече рязко — Виждам, че тя не е добре.
Девойката кимна и посочи към големите платнени възглавници на земята.
— Настани се, а аз ще донеса нещо за пиене…
— Не е необходимо — прекъсна я англичанинът, завърза коня си към близкото дърво и се върна при нея. — Седни. Опиянен съм само като те гледам.
Не можеше да желае по-добър отговор, но въпреки това се изчерви. Просто нямаше опит в играта на съблазняване и не бе сигурна какви са правилата. Обаче знаеше, че това е единствената й възможност, единственият начин да го накара да се ожени за нея.
Седна до него край огъня. Отблизо той изглеждаше дори още по-красив. Всичко у него радваше окото.
Дрехите му бяха елегантни, а не прекалено пищни, каквито някои благородници предпочитаха. Кафявото му сако, което стигаше до коленете, бе украсено с фина бродерия само по краищата на джобовете и маншетите; когато седна, той го отметна назад. Късите до коленете панталони прилепваха плътно към стройните мускулести бедра.
Чорапите му с жартиери бяха от бяла коприна, както и ризата му, украсена отпред с дантелено жабо. Жилетката му бе от бежов брокат, закопчана с дълга редица от златни копчета, които от кръста надолу до средата на бедрото бяха разкопчани, за да не пречат на движенията му.
Много мъже носеха корсети, за да успеят да се напъхат в тези дълги и тесни жилетки — смяташе се за много модерно, — но Анастасия не мислеше, че този мъж се нуждае от подобно допълнение, Той просто бе изключително строен и гъвкав, но в същото време мускулест и силен.
Англичанинът отново се взираше в нея. Тя се почувства малко виновна, ала трябваше да продължи. Знаеше, че всички ги гледат. Двамата му придружители бяха заобиколени от млади циганки. Разнесе се музика. Една от жените се впусна в един от техните най предизвикателни и чувствени танци, за да ги забавлява.
Ала Анастасия и мъжът до нея сякаш не забелязваха нищо, толкова бяха погълнати един от друг. Изведнъж дълбокият му глас я сепна.
— Ти спомена услуги. Интересувам се какви точно услуги ще ми предложиш, красавице.
Девойката знаеше какво очаква да чуе от нея, знаеше, че щеше да се разочарова, ако просто му каже истината, но въпреки това нямаше да го лъже повече, отколкото бе абсолютно необходимо. Всъщност надяваше се, че изобщо няма да й се наложи да го лъже, защото не желаеше връзката им да започва по този начин. Водена от непогрешимото си вътрешно чувство, внезапно осъзна, че двамата ще се оженят. Не знаеше само как ще се стигне до там.
Уханието от вареното на Мария бе много приятно. Анастасия го разбърка, чудейки се какво да каже на англичанина. Цялата истина? Част от истината?
Не искаше той да я помисли за някаква вещица, притежаваща магическа сила, както се смяташе за някои от циганките. Магията плашеше хората. Дори неща, които само външно приличаха на магия, плашеха някои хора. Тя не притежаваше магически умения, само талант, който изглеждаше като магия, защото никога не грешеше. Проблемът бе как да му го обясни.
14.
Кристофър бе виждал цигани и преди, макар че никога толкова отблизо. От време на време големи групи от тях се разполагаха на лагер в покрайнините на Лондон, за да търгуват и забавляват онези лондончани, които се осмеляваха да търсят приключения в техните лагери, но той самият не бе сред тях. Обаче бе чувал много истории за тези вечни скитници. Повечето не бяха никак приятни.
Обикновено пътуващите племена се смятаха за крадци, а жените им за екзотични проститутки, но освен това практикуваха и законни занаяти като калайджийство, търговия с коне, а бяха добри музиканти и отлични танцьори. За тях се говореше, че са много щастливи и свободни хора, които ненавиждат мисълта да се установят на едно място. Да забраниш на един циганин да пътува, бе все едно да погубиш душата му или поне той така бе чувал.
Обаче това племе, което се бе разположило в земите му, наистина изглеждаше безобидно. Лагерът им бе подреден и чист. Музиката и смехът не бяха много високи. Повечето бяха с мургава кожа и с много екзотични лица. Всички жени бяха облечени с памучни поли в ярки цветове, светли блузи, а на главите си носеха разноцветни забрадки. Мъжете бяха с тесни панталони, пристегнати в кръста с широки колани. Ръцете на циганките бяха отрупани с евтини блестящи гривни и пръстени, а от ушите им висяха дълги обеци.
Но жената, която бе привлякла вниманието му, изглеждаше различна от останалите. Тя също имаше дълги обеци, много гривни и пръстени. Дрехите й бяха ярки — дългата й поля бе в светложълто и синьо, а блузата с къси ръкави в бледожълто. Ала косата й не бе покрита с кърпа, а се спускаше свободно на лъскави вълни по гърба и раменете.
Това, което я правеше толкова различна, бяха очите й. Те бяха леко скосени като на жените от племето й, но бяха е искрящ кобалтовосин цвят. Кожата й бе много по-светла и бе гладка като слонова кост.
Не беше много висока. Главата й навярно едва стигаше до раменете му. Фигурата й бе дребничка и слаба, но много изящна, с чувствени извивки. Заоблените й твърди гърди напираха през тънкия памук на блузката. Лорд Малори бе виждал много по-красиви жени, но никоя от тях не бе толкова съблазнителна като тази. Пожела я в мига, в който я зърна. Тъкмо това го бе изумило, защото никога досега не му се бе случвало.
Тя все още не бе отговорила на въпроса му. Докато я наблюдаваше, възхищавайки се на гледката, той почти го бе забравил, докато тя не каза:
— Аз съм лечителка, гадателка и тълкувам сънищата. — После се усмихна и додаде. — Ти не ми изглеждаш болен, лорд англичанино.
— Не, не съм — засмя се той. — Нито пък сънувам достатъчно често, за да си спомням някой конкретен сън, който да пожелая да ми разтълкуваш. Колкото до предсказването на бъдещето ми, ще трябва да ме извиниш, хубавице, но не съм склонен да си хвърлям парите за нещо, което може да бъде доказано някой ден, когато ти отдавна няма да си тук.
— Един умен мъж. — Тя се усмихна, без ни най-малко да се засегне. — Но аз не предсказвам бъдещето.
— Не? — повдигна златистите си вежди. — Тогава какво отгатваш, за да си гадателка?
— Виждам хората такива, каквито са, и може би мога да им помогна да се видят в по-ясна светлина, за
