да могат да поправят собствените си недостатъци и да бъдат щастливи.
Странното й твърдение го развесели.
— Аз се познавам достатъчно добре.
— Нима?
Въпросът й прозвуча толкова многозначително, че той се замисли. Ала бързо пропъди надигналото се любопитство. Не можеше до бъде измамен. Тези хора си изкарваха прехраната, като се възползваха от невежеството и суеверието. А той не бе нито невеж, нито суеверен. Освен това искаше от нея нещо съвсем друго, което тя все още не бе споменала.
— Нямам нищо против да похарча няколко монети — безцеремонно заяви мъжът. — Сигурно притежаваш нещо, което да ми продадеш — нещо, което наистина би ме заинтересувало?
При тези думи погледът му се плъзна по тялото й и бе съвсем ясно за какво говори. Това бе поглед, който би бил обиден за една дама. Но момичето не изглеждаше обидено. Всъщност тя се усмихна, сякаш бе доволна, че е събудила такова желание. Тъкмо затова отговорът й го смая.
— Аз не съм за продан.
Почувства се сразен. Мисълта, че не може да я има никога, не му бе минавала през ума. Чувствата му се разбунтуваха; отказваше да приеме „не“ за отговор.
За няколко минути изгуби дар слово и затова тя добави:
— Което не означава, че не можеш да ме имаш…
— Чудесно! — оживен се англичанинът, ала тя вдигна ръка, за да може да довърши.
— Както и да е, предполагам, че условието едва ли ще ти хареса, така че няма смисъл да го обсъждаме.
За човек, чиито емоции от дълго време бяха мъртви, Кристофър не знаеше как да се справи с тази циганка, която сякаш си играеше с него и ту го издигаше в небесата, ту го пускаше на земята.
Намръщи се и когато заговори, тонът му никак не бе любезен.
— Какво условие?
Тя въздъхна.
— Защо да го споменавам, когато ти никога няма да се съгласиш?
Извърна се от него и се надигна, сякаш искаше да си тръгне. Той я сграбчи за ръката. Щеше да я има. Но внезапно в гърдите му се надигна гняв, защото тя очевидно го дразнеше, за да повиши цената си.
— Колко ще ми струва? — процеди лордът.
Тонът му я накара да примигне, но не се опита да успокои гнева му, а вместо това попита:
— Защо всяко нещо трябва да си има цена, лорд англичанино? Ти сгреши, като реши, че съм като другите жени. Да излъжеш един
— И какво те прави различна?
— Аз съм само наполовина циганка. Баща ми е бил благородник като теб, ако не и повече, защото е бил княз в своята страна. От него съм наследила различни правила и едно от тях е, че нито един мъж няма да ме докосне, ако не се ожени за мен. Сега разбираш ли защо ти казвам, че няма смисъл да го обсъждаме? Ти не само трябва до се съгласиш да се ожениш за мен, но ще трябва да убедиш баба ми, че ме заслужаваш, а не виждам как ще стане нито едното, нито другото. Сега, ако ме извиниш…
Нямаше намерение да я остави да си отиде. Разбира се, бракът с нея бе невъзможен, както тя самата осъзнаваше. Баща й бил княз, как ли не! Каква нагла лъжа! Въпреки това продължаваше да я желае. Сигурно съществуваше и друг начин да бъде негова. Просто трябваше да го открие, а затова бе нужно да я задържи и да я накара да говори.
— Разкажи повече за това умение „да виждаш“ някои неща — помоли мъжът.
Анастасия нямаше намерение да се церемони с него.
— Защо, след като се съмняваш в мен?
Лорд Малори й се усмихва с най-очарователната си усмивка, надявайки се да я умилостиви.
Девойката прехапа нерешително долната си устна. Сочна и изваяна устна.
Англичанинът отново почувства възбуда. Това момиче наистина го влудяваше с всяко свое движение. Изглеждаше дълбоко замислена. После се отпусна на възглавницата до него и го погледна в очите. Остана така втренчена дълго време. Той изпита странното усещане, че тя наистина прониква и в най-тъмните кътчета на душата му. Напрежението едва не го накара да изкрещи.
— Много добре — изрече накрая тя с благ тон. — Ти не си щастлив мъж. Но нещастието ти не е свързано с нищо конкретно. Всъщност в живота ти има много неща, които би трябвало да те направят щастлив, но не е така.
Не бе трудно да се отгатне скуката, която изпитваше. Приятелите му също бяха споменали за това, така че той не се изненада, че тя „вижда“ този негов проблем.
Раздразнен, че тя нарича „виждане“ това, което е очевидно за всеки, лорд Малори реши да я постави.
— Може би ще ми кажеш защо?
— Може би — отвърна тя и за миг очите и се изпълниха със състрадание и той се почувства неудобно. — Защото си изгубил интерес към това, което обикновено те е интересувало, а не си открил нищо ново, което да заеме мястото му. Заради това изпитваш… разочарование? Отегчение? Не съм сигурна, просто има нещо, което сериозно липсва в живота ти. Започнало е да те безпокои едва напоследък. Може би си бил твърде дълго сам, без семейство. Всички търсим утеха и разбиране в семейството си, но ти си бил лишен от всичко това. А може би просто още не си открил целта, заради която да живееш.
Той знаеше, че това бяха само предположения от нейна страна, ала те бяха толкова близо до истината, че се изплаши. Копнееше да чуе повече и в същото време не искаше. Всъщност искаше тя да каже нещо, което ще я изобличи като шарлатанка.
— И какво друго виждаш?
Тя нехайно сви рамене.
— Незначителни неща, които нямат нищо общо с живота и мислите ти.
— Като например?
— Като например, че можеш да бъдеш богат, но всъщност това не те интересува и ти не се стремиш да увеличаваш богатството си.
Той повдигна вежди.
— Извини ме? Какво те кара да мислиш, че не съм богат?
— По моите стандарти си богат. По твоите ти си просто добре осигурен. Дори управителят на имението ти печели повече от теб с това, което успява да ти измъкне.
Кристофър застина.
— Това е чисто злословене, момиче, и по-добре е веднага да ми обясниш. Откъде би могла да знаеш всичко това?
Тя не изглеждаше ни най-малко разтревожена, че бе предизвикала гнева му.
— Не бих могла — отвърна просто. — Но го чух, докато бях в Харвес. Защото идваш рядко, то когато се появиш, всички говорят само за теб. Много често споменаваха и управителя ти, и как те мамел още откакто си дошъл за пръв път. Според някои точно това и заслужава един лорд. Обаче има и такива, които са имали работа с управителя ти и искрено го презират. Това са две съвсем различни подбуди да се говори едно и също нещо, което означава, че казаното е истина. А ако не бе истина, лорд англичанино, щеше да ми се изсмееш. Вместо това гневът ти е доказателство, че аз просто съм потвърдила собствените ти подозрения относно този човек.
— Нещо друго? — сковано попита той.
Тя се усмихна.
— Да, има, но мисля, че достатъчно те ядосах за една вечер. Искаш ли да споделиш нашата скромна вечеря?
— Ял съм, благодаря. Освен това предпочитам да се освободя от гнева си, за да оставя място за… други чувства. Така че продължавай да ме анализираш.
Споменаването на „други чувства“ я накара да се изчерви, защото отлично разбра какво имаше предвид. Пламналото й лице стопи гнева му и той си спомни защо седи тук с нея. Трябваше да намери начин
