да задоволи нуждите си.
— Ти не обичаш да привличаш вниманието към себе си — продължи тя — и затова не се обличаш превзето и контешки. Не че не обичаш модните и изискани дрехи, но много добре осъзнаваш колко си красив, а това привлича хорското внимание и те кара да се чувстваш неудобно.
Той не можа да се сдържи и се засмя.
— Как, по дяволите, стигна до това заключение?
— Че много добре осъзнаваш колко си красив? Всяко едно огледало може да ти го потвърди. Че навярно би искал да се обличаш по-модерно, но не го правиш? Видях скъпите бижута, които носят приятелите ти, по-ярките цветове на дрехите им, по-модерната им кройка, перуките им. Ти се обличаш по-семпло, не носиш бижута, нямаш дори кадифена панделка на шията. Надяваш се, че приятелите ти ще привлекат хорските погледи и ще отклонят вниманието от теб. Но надеждата ти е напразна. Ти просто си мъж с необикновена външност.
Англичанинът се изчерви. Беше възбуден и тръпнещ от желание. Измъчваше го сладка болка, а думите й само възпламениха желанието му.
Протегна ръка. Не можеше да се сдържи, трябваше да я докосне. А тя не се опита да го спре, а продължи да се взира в него. От тези смайващо сини очи извираше такава вихрушка от емоции, че той забрави за миг, че ги гледат и я притегли в прегръдките си.
— Ела с мен в дома ми тази нощ, циганко. Няма да съжаляваш.
— В дома ти има ли свещеник, за да ни благослови?
Ръцете му се отпуснаха. Погледна я объркано.
— Искаш да кажеш, че би се омъжила за мен?
— Казвам, че аз също те желая, лорд англичанино, но без благословията на свещеника не мога да те имам. Много е просто.
— Просто? — изсумтя благородникът. — Трябва да знаеш, че това е невъзможно, че хората с моето обществено положение се женят само за равни по ранг.
— Да, много добре знам, че благородниците се управляват от строгите правила на своята класа и затова не могат да правят това, което искат. Жалко, че не си обикновен човек, лорд англичанино. Те са по- свободни от теб.
— А нима ти си свободна, щом като не можеш да направиш това, което искаш? — гневно попита той. — Нали току-що ми каза, че ме желаеш?
— Не го отричам. Въпреки това мен ме възпира моят собствен морал, а не мнението на другите. Ако искаш да знаеш, моите хора ще бъдат възмутени, ако се омъжа за теб. Може да ти се стори смешно, но ти не си подходящ партньор за мен, защото не си един от нас. Бих ли позволила това да ми повлияе? Не. За тези нещо само сърцето има значение. Моето няма да ми позволи да отида при един мъж, който няма да бъде мой завинаги. Не мога да падна толкова ниско.
— В такъв случай няма какво повече да си кажем. — Изправи се и хвърли няколко монети в скута й. — За гледането ти — подигравателно рече той. — Колко жалко, че не можеш да „видиш“ начин да бъдем заедно.
— Но аз видях — тъжно отвърна момичето. — Колко жалко, че не ме желаеш достатъчно силно, за да ме задържиш завинаги.
15.
Странно, но Кристофър наистина я желаеше толкова силно. Осъзна го на следващия ден по обяд, когато тя просто не излизаше от мислите му. Не можа да свърши никаква работа и най-безцеремонно заряза приятелите си. Те си бяха прекарали чудесно предишната вечер, получавайки от другите циганки това, което се бе оказало недостъпно за него. Не им завиждаше. Само подлудяваше при мисълта, че той самият не бе имал такъв късмет.
Започна да пие още в ранния следобед с надеждата да удави разочарованието си в алкохола. Но не му помогна. Обаче реши да направи красивата циганка своя любовница. Това със сигурност щеше да задоволи желанието й да я „задържи завинаги“, нали?
Едва се бе стъмнило, когато той отново препусна към циганския катун. Този път не взе със себе си Дейвид или Уолтър, дори не им каза къде отива. Възнамеряваше до доведе момичето у дома, но не искаше приятелите му да знаят до каква степен го бе омагьосало, че бе решил да го отведе в Лондон, за да бъде винаги на негово разположение.
Тя не беше край огъня, където я бе оставил миналата вечер. Обаче възрастната жена бе там. Лорд Малори завърза коня си наблизо. Никой не се приближи, за да го попита какво прави в лагера. Навярно се бояха да не започне отново да ги гони от земите си.
Тя вдигна поглед към него и се усмихна. Около очите й се образуваха тънки бръчици.
— Разбира се, че си дошъл за нея. Седни и ми дай ръката си — рече и потупа възглавницата до себе си.
Той седна, ала не бе сигурен защо й подаде ръката си. Тя я пое с изкривените си пръсти; нямаше сила в нейното стискане. Затвори за миг очи, сетне ги отвори и се втренчи в неговите. Мъжът изпита странно усещане, сякаш някой докосна душата му.
Странно. Не биваше да пие толкова много, не биваше да взема със себе си бутилката ром, все едно нямаше смелост да помоли циганката да му стане любовница. Всъщност изобщо не бе сигурен какъв ще бъде отговорът й и просто искаше да притъпи чувствата си в случай, че му откаже.
— Ти си голям късметлия — каза накрая старицата. — Това, което ще ти дам, ще те направи щастлив за цял живот.
— И какво е това?
Жената отново се усмихна.
— Когато му дойде времето, ще го узнаеш.
Нови глупости. Тези хора умираха да се правят на загадъчни. Предполагаше, че това е част от очарованието им. Ала той нямаше търпение отново да види момичето.
— Къде е внучката ти?
— Помолиха я да потанцува. Сега се приготвя. Няма да се бави много.
Що се отнасяше до него, и една минута му се струваше твърде дълго. Нетърпението му бе невероятно. След като с огромно усилие се бе удържал да не дойде още през деня, не искаше да го бавят, когато вече бе тук.
— Да, но къде се приготвя? Искам само да говоря с нея.
Старата циганка се засмя.
— Ще поговориш, но след танца. Сега присъствието ти не бива да я разсейва. Танцът изисква пълна концентрация. Търпение,
— Наистина ли? При положение, че това, което искам, е самата нея?
Не биваше да казва точно това на баба й. Беше изключително нетактично и грубо. Алкохолът бе развързал езика му и сега бе попаднел в клопката му. Обаче бе твърде късно, за да си вземе думите назад. За щастие тя не изглеждаше обидена.
Само кимна и попита на заваления си английски:
— Значи вече си осигурил свещеник, който да ви даде благословията си?
Пак ли тези глупости!
— Това е абсурдно. Аз съм английски благородник, госпожо.
— Е, и? Тя е циганска принцеса и произходът й е не по-малко благороден от твоя. Ако я искаш, ще трябва да се ожениш за нея.
— Дойдох тук с друго приемливо предложение — сковано изрече той.
— Така ли? Такова, което би я накарало да се откаже от годеника си, който е един от нас и чийто баща е нашият
Кристофър се напрегна и се изпълни с гняв, какъвто не бе изпитвал никога досега.
