— Кой е този циганин?
— Хубавецът, който се е облегнал на онова дърво, — този, който тази вечер ще танцува
В думите „ще танцува с нея“ имаше някакво скрито значение, което замъгленият му мозък не можеше да отгатне. Видя, че мъжът се изправи и тръгна нанякъде. Проследи го с поглед и замря. Съзря девойката, обсебила мислите му, и дъхът му секна при вида на чувствената й красота.
Тя носеше къса бяла блуза, която падаше под заоблените й рамене. Дълбокото деколте бе украсено с дантелени къдрички, обсипани с малки златни пайети. Дългата й широка пола бе от тънка златиста материя, поръбена с широка златна лента, която се извиваше и блестеше при всяко движение. Единственото й бижу бяха дългите обеци, които се полюшваха съблазнително от двете страни на грациозната й шия. Блестящата й черна коса бе покрита с бял шал, също обсипан с малки златни пайети.
Тя искреше от главата до петите. Беше красива. Не забеляза Кристофър. Погледът й бе прикован в младия циганин, тя вдигна ръце и танцът започна…
Циганинът наистина бе красив, висок, строен, с грациозни и гъвкави движения, В сравнение с него Кристофър се почувства прекалено едър и тромав. Танцът бе омагьосващ. Двамата не откъсваха погледи един от друг, без значение колко се усилваше темпото. Това бе танц на страстта, на изкушението, на двама любовници, които флиртуваха, дразнеха се, предлагаха, отдръпваха се, обещаваха…
— Той не може да я има. Забранявам го твърдо — заяви Кристофър, доказвайки колко е пиян.
Нищо чудно, че старата жена му се изсмя.
— Не можеш да го забраниш, англичанино. Можеш само да го предотвратиш, като ти сам се ожениш за нея.
— Не мога да се оженя за нея, госпожо.
Чу се дълга и тежка въздишка.
— Тогава престани да си мислиш, че можеш да я имаш. Наслади се на танца, а после си върви. Утре сутринта ще напуснем земите ти.
Не бе откъснал поглед от момичето от мига, в който се бе появило, не го направи и сега. Ала думите на старата жена го изпълниха с неочаквана паника, която го обзе като вихър. Те си тръгваха… тя щеше да си замине? И той никога повече нямаше да я види? Невъзможно! Тя щеше да се съгласи да му стане любовница. Ще й купи всичко, което си пожелае, ще й даде всичко… с изключение на брачно свидетелство. Как би могла да не се съгласи?
Ала колкото й да му се искаше да повярва, че парите ще разрешат всичко, не можеше да разчита, че ще имат успех, когато си имаше работа с толкова различни хора. Не беше в свои води. Кой друг освен тези чужденци можеше да си помисли, че той ще се ожени за нея, просто така, пренебрегвайки факта, че е благородник, а тя е само една обикновена скитница? Е, не беше съвсем обикновена. Да, беше невероятно красива и желана, ала това нямаше нищо общо с брака. Той просто не можеше да го направи.
А защо не?
Въпросът го стресна. Имаше нужда от още едно питие. Това поне не бе трудно. Лордът измъкна бутилката от джоба на сакото си, отвори я и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от вълшебното видение.
Тя бе желанието. Тя бе страстта. Танцуваше като ангел. Танцуваше като блудница. Господи, колко много я искаше. Никога не бе пожелавал нищо толкова силно, както тази циганка. Тя го караше отново да се чувства жив. Беше минало толкова време, откакто го бяха изпълвали подобни чувства. Трябваше да я има. Без значение какво ще му струва, трябваше да я има…
16.
Стенанието го събуди. Кристофър не разбра откъде идва, докато не го чу и осъзна, че той бе този, който пъшкаше. Главата му се цепеше. Имаше жесток махмурлук и тъкмо това заслужаваше, след като бе изпил толкова много ром. Не беше обичайното му питие, но вчера бе искал нещо по-силно, а в къщата не бе останало нищо друго — да не забрави днес да се погрижи да попълни запасите.
— Мога да ти помогна.
Гласът бе със съвсем лек акцент и мек като шепот. Обърна се, за да види на кого принадлежи. Не се изненада да види, че това бе тя, легнала на възглавницата до него, с лице, светнало от усмивка. Ан… Ана… не, Анастасия, да, това бе името й, което миналата нощ най-после бе успял да изкопчи от нея, макар че не си спомняше точно по кое време.
— Да ми помогнеш за какво?
— За болката, която изпитваш заради снощното препиване.
— О, това ли? — Намръщи се, когато нова болка прониза слепоочията му. — Не мисли за това. Ако дойдеш малко по-близо и ми позволиш да те подържа, удоволствието ще ме накара напълно да забравя за всякаква болка.
Тя нежно докосна веждите му.
— Не, няма, но е много мило, че го казваш.
Обаче се приближи, притисна се до него и отпусна глава на гърдите му. Той въздъхна блажено, осъзнавайки, че тя е гола под завивката. Каквото и да се бе случило помежду им миналата нощ — защо, по дяволите не си спомняше нищо? — не се съмняваше, че му се бе насладил докрай.
— Значи си се съгласила? — попита той с глас, изпълнен с неподправено мъжко задоволство, а ръката му се плъзна по меката й коса. — Знаех си, че ще се съгласиш, макар че проклет да съм, ако си спомням.
— Трябва да знаеш, че беше много настоятелен.
— Наистина ли? Е, постъпил съм добре.
Жената се засмя. Беше леко дрезгав смях, на който слабините му мигом откликнаха. Изумително колко лесно можеше да го накара да я пожелае.
— Това, че не си спомням най-хубавата част от вечерта, определено ме кара да се чувствам… незадоволен. — В гласа му прозвуча нотка на разочарование. — Трябва да го направя още веднъж, защото искам този път да го запомня.
Тя повдигна глава и го погледна. В красивите й очи се таеше лека насмешка, но едновременно с това и нежност.
— Отново? Не искам да те разочаровам, Кристофър, но ти заспа в мига, в който миналата нощ главата ти докосна възглавницата. Не помръдна нито веднъж, докато те събличах, а това не бе никак лесна работа, като се има предвид колко си едър и тежък. Не можах да изляза от тази стая, а и ти не би позволил…
— Разбрах — недоволно изпъшка той. — По дяволите, толкова много ли съм пил?
Тя кимна с усмивка.
— Ти наистина прекали с чашите. Беше много забавна гледка. Не заваляше и не залиташе. Изобщо не изглеждаше пиян. Но нещата, които каза, наистина се съмнявам, че би ги казал на трезва глава.
— Като например?
— О, ами например когато ми заяви, че повече никога няма да танцувам. Толкова е глупаво. Разбира се, че ще танцувам винаги когато ме помолиш. Както и когато ме качи на коня си и ми заповяда да те чакам, докато убиеш Николай.
Очите му се разшириха.
— Не съм го направил, нали?
— Не, разсея се, докато търсеше някакво оръжие в джобовете на сакото си, а след това забрави какво търсиш.
Младият мъж се намръщи.
— Никога повече. Ако видя още една бутилка ром и ще…
— Да, знам, че по-скоро ще я разбиеш в главата си, отколкото да я изпиеш.
— Е, не бих отишъл чак толкова далеч.
— И аз не мисля така — засмя се тя, — но ти така заяви миналата нощ.
Смехът й го възбуди. Придърпа я към гърдите си и устните й се озоваха на сантиметри от неговите.
